Христо Смирненски
Черна или бяла?

— Ей, я дай тука на народа още 20 кебапчета… Дробчета има ли? А, има, значи! Дай и от тях малко… Ха така! Дай и две кила от бялото… Не щем червено, доле болшевизмът! Така! Така! Значи, още една свещ!

Старият кръчмар, с рунтави мустаци, сключени вежди и с плещи на Тарас Булба, се мъчи да се поклони:

— Заповядайте! Свещ ли казахте?

— За̀пали още една!

На мокрия тезгях, който прилича на голям погребален ковчег, светва спермацетова свещ. В кръчмичката става малко по-светло и плахите лъчи, задушени от тютюнев дим и тежък лъх на дробчета, странно озаряват насядалите около масата десетина души, между които една жена с груби големи чехли и нещо, което жените наричат фигаро. Вляво от тях седят двама руснаци. Впрочем те не седят, защото единият отдавна е легнал върху масата, а другият — стар и с интелигентна физиономия братушка — маха над него и пресипнало проточва:

Волга, Волга, мать родная,

Волга, русская рекааа!

В ъгъла седи самотен старик, кашля тежко, пуска облаци дим и трогнат от нещо, с помътени стъклени очи, само пляска ръце в акомпанимент на русняка.

На голямата маса има оживен политически разговор. Господинът, който поръча за „народа“ 20 дробчета, обяснява:

— Така си е! Бяла бюлетина, ама от нея хаир няма. Кого ще съдят? Своите. Хич може ли такова нещо? Дойдеш като утре да кажеш това-онова, жена ми е болна, децата — гладни — дайте ми служба — кой ще ти даде, а? Големците, водачите… Без тях не може.

— Море, яз нека съм си здрав да работим — не ми требе служба.

— Не е така! Само за служба не е въпросът. Ами ние имаме нужда от дипломати. Ами ако не бяха Тодор Тодоров и прочие велики хора, кой щеше да сключи мир във Версайл, а?

— Като нема дипломати, нема кой да прави война, не требе да се сключва и мир.

— Шо велиш! Така е! Ак нема огин — не требува и тулумба да гасе.

— Вие, кукушаните, барем не треба да гласувате против министрите. Кой ви настани, кой ви даваше помощи в 1913 година, а?

— Ъ, ни запалиха пишим чергата — а тук излизейте малчко до Грамада — па сетне беги до Дупница пу чирепе. Сполай му на таква помощ. Кешки такви аире да не ни праваа!

— Шо велиш, Туше, така е: ки ти запалят пишим турлахте — сетне: чеки — ки тъ гъсим! Ел да живейш в училище по 19 фамили в една одая. Море: министър, не министър — пущи белта бюлетинка да му пубилеят очте!

— Вие сте прости хора! Не разбирате.

— Дип арно си разбираме!

— Искам да кажа, че това не се прави за доброто на народа, ами само за лошо на министрите от блока.

Взима думата жената:

— Та оно, щом се прави лошо на министрите, правиш добро на народа. Че останат по-малко айдуци. Да, господине, комуто не е горела чергата, той може да хвали Данев. Два сина ми убиха…

Кажи на Данев министра

защо предаде Силистра.

— Чакай сега пък ти! Не съм поръчал виното да ми пееш! Още повече не Данев продаде Силистра, ами…

— Щом е песен — то е истина!

— Ех, вие сте неразбран народ, човек с такива простаци не може да се разбере. Язък за дробчетата!

— Нищо, блокът носи.

Господинът, който има тежката задача да снабдява народа с дробчета пред референдума, става, плаща и мърмори вероятно нещо съвсем не конституционно. Един от масата става и настръхнал:

— Слушай, ти да си събираш устата, че… недей да мислиш, че като си платил 3 кила вино, ти можеш да псуваш…

— Ама аз не псувам… Аз само искам да кажа, че блокът е най — …

— Ритнйо еднаж отзад пу блокут бе. Ним да псуе!

Става, що става, но господинът в миг получава един такъв непарламентарен ритник по блока, че кафявото му бомбе отхвръква чак при руснаците.

— Сватбу новую сготвляет, но веселии и хмелной!

Спящият русняк рипва. Кръчмарят се впуска да разтървава, някой духва свещта и в полумрака цялата кръчма се обръща на малко народно събрание, с крясъци, викове, бухтене и плесници, а сред общия хаос гласът на блоковия агитатор трагично вопиява:

— Чакайте бе, ако искате с бялата, ако искате с черната!…