Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Фейлетон
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Karel (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Христо Смирненски

Заглавие: Избрани творби

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1968

Тип: сборник

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 28.VI.1968

Редактор: Милка Спасова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Ветка Гуджунова

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Мария Грудева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10289

История

  1. — Добавяне въз основа на „Христо Смирненски. Избрани творби, том 2. Български писател. 1968“ (biblioman: 10289)

Откровените

В долния етаж на попеделнишкия в. „Политика“ се е установил на квартира старият фокусник Връбчо, който въпреки жилищната криза продължава да заема и десния апартамент в търговско-спекулантската газета „Мир“. Връбчо, същият този Добриянов, който пощръклява като испански бик, щом зърне червен цвят, но все пак героически понесе червените резки от плесницата на брата си Прудкин, разправя в един подлистник:

„Дълбоко съм опечален, като гледам как всички у нас обявяват война на лъжата. Под влиянието на тези проповеди против лъжата аз се реших да кажа една истина. Тази истина е:

— Без лъжа не може!

С що е по-добра, по-полезна и по-приятна една груба истина пред една приятна и полезна лъжа?

Отговаряйте де!“

— Ха сега де! Хвана ни натясно Връбчо. И трябва да му се отговори. Защото сред океан от глупости и лъжи блясва една народняшка истина: „Без лъжа не може!“.

Дали Връбчо си е пийнал в „Елит“ от резняка, та е станал толкова откровен, или пък С. С. Бобчев го е посетил с някоя широкодеколтирана руска „барышня“ — не важи. Главното е: грубата истина ли е полезна, или парфюмираната лъжа е спасителна? По-хубаво ли е да излъжеш старото византийско ухо с благи приказки за изборното „поражение на комунистите“ или грубо да мушнеш дебелото благоутробие с остена на истината? Туй иска Връбчо да знае, затова той продължава:

„Представете си на що би се обърнал светът, ако всеки в интереса на истината би казал всекиму от познайниците си онова, което мисли за него:

— Ти си глупав!…

Така не би могло да се живее!“

Тук вече г-н Добриянов пак обръща колата. Тъкмо беше почнал да раздипля византийски истини за лъжата, току изведнъж се обръща и заявява: „Така не може да се живее!…“. Това е вече лъжа. Факт е, че Добриянов съществува, факт е, че той, посяга на живота си, трети факт:

— Глупците съществуват.

А това съвсем не е византийска лъжа, г-н рицарю на „полезните и каймаклии лъжи!“.

Голямо демократическо тържество

„Пряпорец“, който, за щастие, живее тъкмо срещу д-р Данаджиев и който още не иска да иде да пие кафе заедно с народняците, защото му ограбили „изборните лаври“, напечатал е една дописка от Русе за облекчение пищеварителните функции на своите читатели. След като разправя как Ал. Малинов, старият плюйближец Гр. Василев и др. морави звезди били пресрещнати от едва ли не претрепалите се от натискане русенци, „Пряпорец“ обажда тихо, тихо под сурдинка:

„На 5 ч. след пладне в бирария «Преслав» стана интимна партийна среща, на която г. Ангел Павлов, председател на рус. дем. бюро, г. Малинов и Гр. Василев държаха кратки прочувствени речи.“

Значи, интимна среща, а? Тъй! Тъй! Интимна среща, в която комунизмът е бил просто изсушен, унищожен.

— Капка вино да не остане, момчета! Никакъв червеновинен цвят — командува шефът Александър.

— Ха, байно, пийни си една чашка! Ти нали си демократ?

— Е, па нали видиш, че носът ми е виолетов бе, г-н Глигоре!

— Ангеле, Ангел Павлов, глътни тая чашка, унищожи един болшевик!

— Глътвам я бе! Ха наздраве!

И така редят се чашка след чашка, дамаджанка след дамаджанка. Всяка чашка — един комунист по-малко, всяка изпита дамаджанка — една комуна унищожена. На другия ден става „освещаването на клуба“ от осветените вече демократи и „свещеник Хр. Попов казва подходяща реч и отдава благословията на демократичното дело“, а русенци довършват:

— Амииин! Вечная памят.

Пепел на миналото

„То не е вече отвлечена идея, нещо, за което могат да приказват утопистите и доктринерите!… То е глас народен, глас господен!“

Думата е за обединението, затова и в. „Мир“ изпада в такъв мистически екстаз… То не е вече отвлечена идея, не е „Пътуване към луната“ от Жюл Верна, не е нещо, за което мечтаят само утопистите. То е факт. То е глас народняшки — глас господен!… В цели две колони старите спекуланти и престъпни погромаджии кадят тамян за здраве на обединителната идея и напяват:

„Да живее обединението!

Нека обединителната идея обхване вече широките народни маси, та по-скоро да заличи всички следи на миналото…“

Ах, тези следи на миналото! Тези кървави реки, тези гори от кръстове из тракийските и македонски полета. Тези стотици хиляди инвалиди, плачущи жени и деца — ужасни следи на буржоазното минало! Те да се заличат, па да седнат пак народняците на министерската каруца и да му пуснат юздите! Ехе!

Но… но следите на миналото ще бъдат заличени, когато бъдат заличени и авторите на това престъпно минало — на първо място угоените народняци.

Край