Христо Смирненски
За храброст (Истинска случка)

— Това е скандал! Нечуван скандал! Вие се гаврите с храброто българско войнство. Вие сте лишени от капка доблест, от капка гражданска доблест! Срам и позор!

— Вие какво се ядосвате толкова много, господине! Кучето си е мое!

— Ще се ядосвам, разбира се! Аз съм запасен генерал-лейтенант от пехотата. Аз, който съм виждал геройските гърди на българските юнаци окичени достойно със златни и сребърни ордени, как мога да се стърпя при вида на подобна скандална подигравка! Подигравка с народното чувство, с военните светини!

— Какво има, господа! Що сте се сабрале? — авторитетно се намиса току-що пристигналият пазител на реда, законите и електрическите стълбове.

— На, вижте вий! Вижте каква гавра! — пухти запасният генерал и цялото му благовидно тлъстомехие се люлее от възмущение и гняв.

— Божичко, що има? — любопитствува суха, превита почти под прав ъгъл бабичка и провира през тълпата острия си нос, окичен с черни очила.

— Това куче — видиш ли го, бабо, — то запалило арсенала — хили се оръфано вестникарче.

— Мълчи, поразнико. Главата да ти се запали.

Стражарят изглежда с един внушителен поглед всички, прошепна едно ужасно: „Ссст, молим, тишина!“ — и се навежда към кученцето.

— Е, що има, куче като куче — отсъжда тържествено той.

— Какво куче като куче! — ръмжи генералът. — Кажи какво има на шията. Виж каква гавра с величието на България!… Този нехранимайко, който е вероятно комунист или анархист, най-нагло е окичил шията на кучето си с две светини — с два ордена за храброст — IV и III степен!… Вижте каква гавра… И туй е било българин!

Действително шията на кучето е украсена с два сребърни ордена, бляскави, нови още и окичени на небесносини лентички.

— Що значи това? — мистично и тайнствено пита стражарят. — Защо сте окачили тия джунджурии? За да се събира народът ли?

— Джунджурии ли? Как смееш пък и ти да ги наричаш така? — ядосва се още повече генералът! — Безобразие! Пфу! И туй било старши стражар.

Старшият стражар смутява се малко и бърза да се коригира:

— Вие, обвиняемият, защо сте окачили тия ордени? А? Позволено ли е от закона — кучетата да носят такива инструменти?

— Защо да не е позволено: кучето си е мое, ордените, и те са си мои… Какво чудно има в това! Нищо престъпно!

— Как нищо престъпно! Това е една явна провокация спрямо националното чувство! — намиса се един прилично облечен господин с бомбе, бастун и с една пълна нисичка дама.

— На кучето ордени! Божичко! — чудят се две ученички с по две бели шнурчета на баретките си.

— Хе, хе! Какъв ли подвиг е извършило!?

— Подвиг!? — възмущава се генералът и сипе барабанен огън из кръвясалите си очи! — Подвиг! Това е, че нямаме гражданска доблест, малко национална доблест да пречупим ръката на тоя нехранимайко…

— Тя е счупена, господине… още от войната, където вместо нея ми дадоха два ордена.

— Толкоз по-зле за вас, щом сте инвалид!

— Защо по-зле!?

— Защото, щом сте окичили ордените на кучето, вие му окачвате собствената си ръка… Собствената си човешка ръка.

Инвалидът го погледва иронично и се усмихва:

— Тогава вий, г-н генерал, който имате сигурно 30–40 ордена, носите 30–40 човешки ръце на шията и гърдите си!

— Безобразник! Душевно болен — ръмжи смутено генералът…

— Не е там въпросът, приятелю — обажда се господинът с нисичката кръгла дама. — Достойно ли е да окичваш ордените си на кучето?

— Защо да не е достойно, когато то ги е заслужило?

— Как така ги е заслужило?

— Много просто: първо — то показва голяма храброст. Снощи се запалил юрганът ми и то, без да се уплаши, остана до мене и почна да лае. Второ… второ — то ми направи с това неоценима услуга, като ме накара да се събудя, та по този начин спасих и себе си, и единствения си юрган.

— И за всичко туй трябвало да му окачиш ордени! — мръщи се генералът.

— Та нали и вий точно за туй ни ги окачвахте!

— А ти приемаш ли кучето да бъде смятано наравно с тебе… кучето да бъде човек?

— Защо не? Когато през войната, па и сега вие обърнахте хората на кучета, чудно ли ви е, че днес кучетата стават хора?