Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1919 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Христо Смирненски
Заглавие: Избрани творби
Издател: „Български писател“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1968
Тип: сборник
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 28.VI.1968
Редактор: Милка Спасова
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Ветка Гуджунова
Художник: Кънчо Кънев
Коректор: Мария Грудева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10289
История
- — Добавяне въз основа на „Христо Смирненски. Избрани творби, том 2. Български писател. 1968“ (biblioman: 10289)
Аз извърших престъпление. Душата ми е неспокойна, острите стоманени нокти на съвестта късат гърдите ми, челото ми гори! Ах, нима не можеше да мина по друга улица? Нима трябваше толкоз късно да се прибера, за да извърша туй престъпно деяние, да смутя покоя на тая душа? Ах, съвестта ми тръби проклятие, съвестта ми плиска горчиви вълни в сърцето ми, съвестта ми ме облива с огнени езици! Защо извърших туй? Защо? Защо?
Сребърна нощ. Сенки дълги и безмълвни лежат по пустите улици. Високи са зданията, високо е небето, висок е полетът на душата ми. Вървя и си подсвирквам. „Ах, Амалия, какво направи ти?! Ах, Амалия, що си патила ти?“
По улицата тича печален пес. След него тича сянката му. Кучето и сянката му спират пред желязна врата, замислени и неми. Навярно кучето е влюбено, защото почва да дращи вратата, а отвътре пискливо и елегично лае другарката му… Но вратата е затворена, оградата — висока и всички усилия са безплодни; и ето, отчаяние проблясва в очите на кучешкия Ромео. Отчаяние и възмущение. То вдига крак и… оставяйки влажна визитна картичка, излязва в напречната улица. Другарката му тихичко хленчи. Аз вървя, а весело и тъжно ми е в едно и също време. Тъй пусто е вред, а иска ми се да поговоря с някого. О, желание, ти ме накара да извърша туй престъпление!…
Той стои, опрян на гладката бяла стена, загадъчен и величествен е той — той, едър столичен стражар. Прегърнал своята пушка, опрял блестящия й нож до лявата си буза, той стои на поста си и спи. И навярно сънува слънчеви сънища. Сънува, че си получил заплатата или че намерил пълен портфейл, или най-сетне, че е облякъл приставска униформа, защото по лицето му сияе усмивка. Рунтавите му мустаци загадъчно потрепват, веждите му се повдигат, а устните му мърморят нещо. Аз се спирам и го наблюдавам. Той прилича на горски сатир или, по-право, на вакарелско даначе.
— Добър вечер, другарю.
Другарят мълчи. Само из гърдите му се изтръгва тежка въздишка, подобна на грухтене на 120-килограмов шопар. Далече някъде пъхти автомобил. Има си хас да е другарят Пастухов! Представлявам си: автомобилът му спира, той тържествено излиза от него, свива шапката си в триъгълна форма и с една ръка отзад, друга — в мъничкото джобче на жилетката си, с балетен ход застава, потупва по рамото другаря-стражар и взима пушката му по бонапартовски. И ето другарят Пастухов на пост. Но нищо подобно… Улицата е пуста, стражарят спи, а зад вратата печално хленчи напуснатата кучка…
— Лека нощ, другарю!…
Другарят подскача, пушката пада на паважа и рязък звук нарушава мълчанието на нощта.
— Моля ви се, коя е улица „Раковска“? — питам аз, заплитайки се от смущение.
Понеже стражарят е на пост на самата „Раковска“, той не знае къде е тя.
— Требе да е по-долнята улица…
Аз благодаря най-горещо, а стражарят търка очите си…
Да, аз извърших престъпление. Аз прекъснах сладкия сън на един човек, сън, в който може би той виждаше такива хубави неща, които едва ли ще му поднесе животът. Може би насъне той присъствуваше на някое грандиозно соаре, може би с пълногърди нимфи той се къпеше в сребристи води…
Аз извърших престъпление. В душата ми е буря. Челото пламти. Съвестта ми тръби милион проклятия, разлива разтопен бронз в жилите ми, плиска горчиви вълни в сърцето ми… Аз извърших престъпление…