Христо Смирненски
Фуражката (Скица из войната)

Ярко априлско слънце добродушно се усмихва измежду разпокъсаните космати облаци. В селото е тихо. Твърде отдавна, пропъдени от громкия оркестър на войната, мирните му жители са плъпнали далеч от родния си кът, където Марс бе побил своите черни паметници. Селото е полуразрушено от тежките снаряди на английската артилерия и рядко, твърде рядко, се мяркат бели къщици сред черните развалини на своите сестри. По прозорците не се мярка цяло стъкло, вратите, открехнати и изпочупени и цялата къщица мяза на череп, изгнил череп, готов всеки миг да се обърне на прах, в който вместо очи зеят черни мълчаливи дупки.

Бае Вучко е нагласил казаните и чорбата весело клокочи. Под нейната приспивателна мелодия едрият кашавар унася се в блян, свиден блян, който като хирургически щипци чевърка в гърдите му. Седнал на дънера на повален бряст, той се припича на слънце, суче рунтави мустаци, прозява се и юнашки протяга заголените си до лактите космати мазни ръце. Двамата му помощници Пуно и Пешо разгръщат някакъв брой от „В. известия“, изпоцапан като престилките им от дългото си странствуване из фуражки, пояси, пазви и джобове, и разпалено „бистрят мътната“.

— „Цър-цър-цър“ — цвърти червеногушо врабче на сливата и кара Вучковото сърце да се топи в някаква сладостна мъка.

— „Цър-цър-цър“ — цвърти някакво друго дяволско пиле в гърдите му и къса по парченце, по парченце от сърцето и дробовете му.

„Пляк-пляк-пляк“ — пригласят кипящите казани.

„Пляк-пляк-пляк“ — клокочи някакъв горещ поток в бае Вучко…

„… Ех, времето — време. Въздухът — с хляб да го ручаш, слънцето — да ти е мило и драго да се припичаш и изтягаш под страстните му милувки, стомахът, слава богу — пълен, работата — лека и благородна, ама пак нещо терсене, нещо не достига… Ех, рай без Ева, олур му?“

На врабчето, пиле що е, и оно цър-цър, върти се, скача, пее около сивата си половинка, па оно и пеперудките, и добичетата, и всичко.

Ех, Вела-а! Как ли търчи с босите си дюстабанлии крачка? Сега тя върти се из зелената и обширна градина, скубе тревите, подрязва фиданките, полива лука, мушка семена у земята, а звънливият й гласец далеч се носи:

„Сааадила момааа край мореее лозе!“

Ех, като викне да ти запее, и мерак да те хване да почнеш да й пригласяш, и да ти се приплаче.

Пред зачервените от дим очи на бае Вучко най-първо мъгловидно, смътно, после все по-ясно и по-ясно взе да се очертава стройният като топола стан на гиздавата му Вела. Тя тежко пристъпя в някакво сияние, подобно на светлината, която хее там по чукарите хвърлят английските прожектори, навежда се, скубе, копае, полива, па изведнъж изправи се, отметне назад дългите си коси, изтрие с ръкав потно чело и грабвайки буца пръст, вихрено се понесе към другия край на градината:

— Ух, чуми! Лисици, лисици да ви ручат! Гадове с гадове… изкълвахте лука, оти за вас съм го садила и поила. Иииш! Скоро вънка!

Кокошките с крясък бягат, а кака Вела победоносно търчи след тях и след туй гордо заема първоначалните си позиции и наново еква:

„Сааадилаа момааа…“

„Садилааа мома…“ — трепват звуци, тихи като песен на комар. Бае Вучко седи на пъна, почесва се по тила, а в ушите му това „садила мома“ звъни като неземна хармония, като лек и плавен ангелски хор, като тържествени песни на чаровни сирени…

„Садилааа мома!…“ — тананика си Вучко, а в гърдите му нещо обемисто се повдига като огромна птица и едва ли не понася мазния кашавар из лазурните висини. Тъй приятно и тъй тъжно! Полека-лека той се унася. Първо тананика плахо, свито, после все по-силно и по-силно и скоро громкият тенор на бае Вучко волно и мощно се понася над глухото село. Плавни и ясни звуци ронят се като белите листа на разцъфналата слива, като сребърни монети от разкъсан момински гердан, летят, преплитат се, отекват, блъскайки се о каменните стени и посрещнати от нови вълни, пак се понасят напред. Бае Вучко чувствува нещо хубаво, много хубаво. Сякаш му порастват крила, сякаш Пуно му поднася половяк със старозагорска мастика и усмихнат го кани:

— Де, Вучко, де пийни си! Мед ти казвам, мед е!

Някаква ободрителна струя се влива во гърдите му, океан от сладост го обгръща, неизказано блаженство го обзима и в някаква луда радост, в опиянение продължава:

„Край море лозе със бяло грозде…“

Скоро Вучко усеща, че някаква невидима пружина го повдига, че някакви необясними сили го дърпат и чувствувайки голям излишък от енергия, вихрено се понася в ръченица, подсвирквайки остро с уста. Пуно и Пешо плясват ръце и скоро почват да ситнят срещу него напук на „необистримата политика“.

— Хоп, хоп, ха сега! — провиква се Пешо.

— Хайде, хайде, хайде! — приглася отсечено Пуно.

— Ураа, майкатаа! — изгърмява в екстаз Вучко, повдига мазната си десница, хваща още по мазната си шапка и пух о земята. Фуражката глухо протестира, повдига малко прах, подскача също тъй малко и пляс… право в един казан…

— Съвсем не, господин капитан! Това е за първи път! Само веднъжки. Моята чорба у целия полк, у цялата дивизия, у цялата армия била е най-хубавата, най-чистата… язе…

— Какво разправяш повече! Взето е решение, ще си идеш у взвода и толкоз. Нима плашиш се?

— Ех, г-н капитан, язе ли да се плаша?! Слава богу, знам що е барут и окопи…

— Тъй, тъй… сега иди си стягай раницата — мърмори капитанът и пише нещо.

Бае Вучко стои с трогателно изражение на лицето, стои, гледа, па махва с ръка, сякаш иска да каже по дяволите и кухнята, и фуражката, и с несигурни стъпки излиза…

* * *

Стигнал в квартирата си, той — падналото величие, — след като 20–30 минути машинално се чеше по тила, взима раницата и тъпче в нея партенки, кутийки, шишенца, коматчета хляб, парчета сланинка, кърпички, върви, вързопчета и пр., и пр.,после гневно изпразня раницата, пак я пълни, пак изпразва и намръщен мърмори:

— Късмет! За една фуражка! Разчуло се и в ротата, и в дружината, и в полка биля. За една фуражка… Късмет, ама здраве да е!… Ако трябва да се мре, ще се мре!…