Христо Смирненски
На чист въздух

Писмо до Вася Бродягин в „Кабарето“, „Атлантик“, „Батенберг“ и следа към някой участък

Драги Вася,

Къде точно се намирам, не мога да ти кажа, па и да мога, не се решавам да дам точния си адрес, защото в София има доста хора, които често мислят за мене, т.е. за това, което им дължа. Няма да ти разправям в какво душевно състояние пристигнах тук, оставяйки на твоята антисемитска фантазия да опише това, като в задачата е известно, че пътуването става със скърцащ вагон и в обществото на една голяма еврейска компания екскурзианти. Аз от това общество не особено изгубих, като се сметне, че научих текста на „Синята мазурка“, „Жрицата на огъня“ и още няколко оперети, изкарани без задъхване от Бука, Естер, Роза, Рашел, Соломон, Арон… и всички имена от вехтия завет. Вън от това научих, че внос на гребени не се очаквало, а тантелите щели още повече да поскъпнеят, макар че Естер много евтино показваше тантелите на долното си облекло и розовия ластик над коляното. И ако във вагона не се случеше една малка питейна трагедия, аз бих пристигнал в оперетно настроение. Впрочем загубата не е особено голяма.

Както ти е известно, между медикаментите ми имаше едно шише, което притежаваше нещастния дъх на мастика. И ето един от стражарите, които конвоираха някакви арестанти, твърде любопитно се усмихна:

— Ваша милост трябва да е от Стара Загора?

Вдигнах учудено рамене: но той със същата трансцедентална усмивка посочи шишенцето с лекарството:

— Хубава мирише мастиката! Трябва да е старозагорска.

Обърнах етикета „По супена лъжица преди ядене“ към себе си и подадох шишето:

— Заповядайте, опитайте я!

Стражарът греховно се усмихна.

— Аз не пия, ама хайде да не ви скършим хатъра.

— Моля, моля!

— Айде да пийнем за развлечение на времето!

Кешки да не бях молил толкова! Някъде към Вакарел стражарите слезнаха и заедно с тях „за развлечение на времето“ изчезна и мастикоподобното ми лекарство. А на всичко туй еврейският хор възнасяше псалми:

Естер, Естер!

Слезни доле на вагон

алабрац со Соломон!

* * *

Под прозореца ми боботи младата, жизнерада Марица. Тя извира от… Впрочем не е важно откъде извира. Географията и чадърите са най-глупавите изобретения на човешкия гений. Аз и до ден-днешен мисля, че виновница за погрома при Добро поле е географията, благодарение на която е открита Америка, благодарение на което там се роди протестантинът Уйлсон, на чиито 14 точки се окачи съглашенската победа, след което иде комисията на репарациите, новите полици, поскъпването на живота и подписването нови полици. Както виждаш, географията е причина да имам дългове, ето защо аз не искам да зная откъде извира Марица. А колкото за чадърите — своя чадър забравих в трена…

Потопила крачетата си в пенливата вода, малката ми компаньонка с ужас се взира в тревата, върти любопитно сините си очички и пита:

— Бате бе, бръмбарите полезни животни ли са?

— Кой? Бръмбарите ли? — Поглеждам лазещия в тревата едър черен бръмбар и като си спомням за синодалните старци, излъгвам: — Да, полезни са! Бръмбарите са полезни!

А Марица боботи, пъшка, пени се, спъва се от камък на камък — сякаш м-р Турлаков прави изложение по финансовото положение на България. И засилена отвисоко, приела в обятията си Ибър, тя слиза развихрена, развява бели флагчета от пяна и раздвижва десетки бичкиджийници, в една от които се намирам и аз. Околната красота, снежните родопски върхове, безконечната зеленина и пламващите като черни очи далечни огньове няма да ти описвам. Ще ти кажа само, че тревата е изобилна, буйна, сочна, а въпреки това земледелците са твърде слаби насам.

Всички тези неща са твърде незначителни — в сравнение с психическите богатства, които ме заобикалят и в които се крие спасението на цяла България. Думата ми е за купищата чамови дъски от всевъзможни дължини, дебелини и ширини.

Вечер, когато из баирите, където се е подвизавал смелият разбойник Тако, плъзнат черни сенки, когато ведно с глухия ропот на Марица забоботи из дърветата хладен вечерник, намъквам балтона си и сядам на някой труп да си помечтая… Но ти, храбри Бродягин, не потръпвай — аз мечтая върху труп, но не човешки, а чамов. И душата ми се пълни със светли надежди, главата — с философски разсъждения за великото значение на чамовите дъски. И върху някоя дъска аз пиша:

О, дъски, дъсчици чамови,

благодат за смахнат свет!

Колко ли водачи гламави

бихте вкарали във ред?

И представям си: вагони, коли, коне, магарета, натоварени с чамови дъски, потеглят. Ето един вагон, два вагона… десет вагона се разтоварват пред Народното събрание. Но спомням си, че там заседават и делегатите за Църковния събор, и решавам: още пет вагона за тях. А при всяко министерство основава се „Специален фонд чамови дъски. Използуването с конкурс“. Трогнат, зарадван, аз мислено изпращам един колет с дъски за Виена на добрите ми приятели… И всичко потегля по реда си! Българският писателски съюз тоже не остава забравен. Но в радостта ми се чернее скръбна мисъл. Уви, в България има една скорооздравяла епохална личност, за която цялата Чамкория, обърната в дъски, летви и бичмета, е недостатъчна…

Мръква се, в лампата ми няма газ, а луна едва ли ще има. Затова, настроен сантиментално, свършвам писмото си, мислено запечатвайки го по карминените устни на Анка, по деколтетата на приятелките ни с разстроените нерви.