Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1922 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Христо Смирненски
Заглавие: Избрани творби
Издател: „Български писател“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1968
Тип: сборник
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 28.VI.1968
Редактор: Милка Спасова
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Ветка Гуджунова
Художник: Кънчо Кънев
Коректор: Мария Грудева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10289
История
- — Добавяне въз основа на „Христо Смирненски. Избрани творби, том 2. Български писател. 1968“ (biblioman: 10289)
Събота беше и другите работници излязоха един час по-рано. Останаха да привършат само тя и старият Герасим. В печатницата бе тихо. Широката зала обезлюдя, стана някак по-висока и по-мрачна. Над касите легна студена, неприятна самота. Горяха само двете лампи, спуснали се ниско като бледожълти звезди. Тъмнината се беше оттеглила в ъглите и сякаш дебнеше оттам, готова да се хвърли с хиляди черни ръце, да сграбчи и угаси промъкналите се между касите жълти светлинни ивици.
Старият Герасим стоеше над касата, остро покашлюваше, притискаше за миг ръка към надвисналите си жълтеникави мустаци и пак почваше. Костеливата му ръка сновеше по касата като някакъв черен къс желязо и механически пренасяше буква по буква в компаса.
Навън лежеше сива октомврийска вечер. С трясък минаваха по улицата коли, провикваха се продавачи, като смъртен вик, разкъсващ сърцето и мозъка, налиташе в прозорците дрезгавият смях на профучал автомобил, а близко, сякаш в самата печатница, вестникарчето крещеше и остро, и звънко.
Стенният часовник захрипя, засъска, звуковете му като че ли се смутиха от своята дрезгавост, стихнаха и заредиха се монотонни, тежки удари.
— Хайде, Катя. Шест.
— Сега. Още десетина реда.
Герасим прекрати работата, сви ръкописа и покашлювайки, намъкна сивото си палто, обърна яката му и с бавни крачки, тръгнал сякаш в погребална процесия, излезе. По стълбите тежко изтракаха подкованите му обуща, звънко тресна се вратата и кашлицата му потъна нейде в полумрака на коридора. Привърши и Катя. С дълъг, цял на възли канап стегна шпалтата и я занесе за коректура. Бързо прекара валяка, огледа коректурата и я остави на масата. После изтича, уми се, нахлупи синята вълнена шапка и с широки, мъжки крачки излезе.
Доле, в коридора, някой подсвирваше с уста весела танцувална мелодия. Почука.
— Влез!
Управителят повдигна глава, малките му подпухнали очички трепнаха в бърз поглед:
— Ти ли си последната?
— Да!
— Разпишете се на ведомостта.
Катя взе перото, наведе се и подписа името си.
— Ето тука! — посочи той и ниско се наведе над нея. Катя изведнъж се смути. Стори й се, че някакви хладни лигави пипала пълзяха по шията и гърдите й. Цяла заруменяла, тя се подписа с едри разкривени букви и се отдръпна.
— 340. Ето: 20, 40, 60…
Той наброи няколко банкноти, после спря, взе ги и смутено почна да ги брои наново. Катя го погледна. Долната му устна, отпусната и дебела, леко трепереше. Погледът му бе мътен и гузен.
— Сбърках! — продума той и се засмя с хрипкав, като че ли на възли смях. В гласа му имаше нещо неприлично, ласкавост, през която наднича враждебност, някаква дразнеща, студена престореност.
Подаде й парите и пак я обгърна с поглед. Пред него стоеше стройно момиче, с млада хубост, с добре развито вече тяло, с големи кадифени очи, засенени с гъсти черни ресници. Пламнала в румен, Катя смутено захапа устната си, хвърли бърз, тревожен поглед и нервно оправи блузата, закривайки шията си. Управителят пак се засмя:
— Гледай ти какво хубаво момиче станала!
Катя стисна устни и замълча. По челото й трепна бърза бръчка и смръзна между очите. Погледна го в лицето, погледна към спуснатите завеси на прозорците и ненадеен спомен трепна в ума й: веднъж, като дете, около босия й крак се уви змия. Ей, каква студена и отвратителна беше!
— Растете вие, младите. Ехе! А помниш ли какво дете беше, когато дойде в печатницата пръв път? С ония големи обуща и дългата черна престилка. А сега? Колко години си сега, Катя?
— Шестнадесет.
— Шестнадесет? А каква голяма госпожица изглеждаш! Затова и настояваш да ти увеличим заплатата.
Той ласкаво се усмихна, приближи се и сложи ръка върху рамото й.
— Ще ти увеличим. Ще ти увеличим.
Катя трепна, плъзнаха студени тръпки по тялото й, минаха по гърба и като парче лед се събраха на темето й.
— Пуснете ми ръката!
— Виж я ти! Колко хубава, пък колко лоша. Какво има… хубавите момичета… хубавите…
Той се обърка, забъбра несвързано и се приближи още повече. Очите му странно загоряха, изпълниха се с мътна влага, а през влагата затрептяха зловещи зеленикави искрици. Катя срещна погледа му и изтръпна.
— Пуснете ме, ви казвам!
С бързо, ловко движение той посегна да я преграби. Тя затрепера. Стори й се, че някакво хищно чудовище я обвива с пипалата си, че мазно дебело въже стисна шията й и почна да се затяга бързо. Трепна нещо в сърцето й, уплах скова езика й. Тя тревожно и силно се задърпа.
— Катя, слушай, Катя. Каква си такава дивачка! Аз ще ти дам пари, много пари… Ще се облечеш…
Ръката му посегна към касата. Сграбчи шепа банкноти и бързо ги натъпка в джоба на жакета й. Тя го блъсна в лицето, отскубна се из ръцете му и се втурна към вратата. Но той й препречи пътя, завъртя електрическия бутон и крепко я улови.
— Боже мой, боже мой! — захълца и затрепера момичето.
Той силно я сграбчи, затисна с ръка устата й и я повлече. Ужас я вледени. Стори й се, че пада в някаква дълбока гробница, с черни мокри стени. Напъна всички сили, поизправи се и вкопча ръка в масата. Нещо с трясък падна на пода, изтърколи се и я удари в крака. Пипнешком набара хладна, тежка бутилка. Странна мисъл блесна в главата й, заиграха пред очите й много цветни кръгчета и се пръснаха в жълти и виолетови искри. Стисна бутилката, изви ръка и с все сила замахна.
— На!
— Зверче! Уби ме!
Тя се ужаси, изправи се запъхтяна и притискайки се към стената, потърси с ръка изхода. Набара електрическия ключ и завъртя. В миг лумна ослепителна светлина. Той се изправи, потри очите си и пристъпи към нея. Катя вдигна бутилката. Изведнъж той се отдръпна, прекара ръка по челото си и с ужас се огледа:
— Кръв?!
По челото му се струеше широка ивица кръв, свличаше се по дрехите му и падаше на пода на големи тъмни петна. Със стъклени, сякаш мъртвешки очи той загледа кървавите петна, вдигна поглед към нея и очите му запламтяха заплашително и злобно:
— А тъй ли? Тъй ли!
Той бърже се хвърли към прозореца с трясък го отвори и надвиснал над улицата, закрещя високо и бясно:
— Помощ! Помощ! Крадец!…
Катя широко отвори очи, загледа учудена и ужасена, хвърли бутилката и сама без да знае защо, блъсна в шемет вратата и хукна из тъмния коридор. Тичаше като обезумяла. Струваше й се, че той търчи подир нея, че тежко и горещо диша до самия й врат. Не усети как се свлече по стълбичките, препъна се в двора от някакъв сандък и дръпна пътната врата.
— Стой!
Някой се сблъска с нея. Друг я улови за раменете и в миг шумна, грамадна тълпа я обиколи. Тя затреперя и се задърпа:
— Чакайте…
— Дръжте я! Дръжте я!
Някой разбута тълпата. Управителят. Настръхнал, окървавен, той размаха ръце и закрещя:
— Полиция! Полиция! Касата ми обра!
— Как? Аз касата? Аз?! Аз?!…
— Ти! Ти! Безсрамнице такава, крадла! И щеше да ме убиеш.
Катя се зашемети. Притъмня й, нещо тежко сякаш я удари по слепите очи.
— Аз? Касата? Лъжец! Безсрамен лъжец!
— Лъжец ли?… Той грубо я хвана, изви ръката й, бръкна в джоба на жакета й и размаха над главите сноп банкноти.
— Лъжец! Безсрамник!… — Катя заудря с крак по земята, сви юмруци и през откъслечен плач завика: — Заплатата ми! Нали аз за заплатата, а пък ти…
— Хубава заплата! — обади се някой иронично. — Поне 5–6 хиляди са!
— Хайде! Върви с мене! — задърпа я тлъст, нисичък стражар.
— Но, боже мой! Той лъже. Той сам ги тури в джоба ми.
— Сам ги турил в джоба й. Каква е нагла! — възмути се някаква едра, пълна дама и замахна с чадъра.
— Чакайте… Вий пък какво! Чакайте да обясня. Боже мой!
— В участъка, в участъка ще кажеш.
Тя се задърпа и захълца. По бузите й се пуснаха широки, мокри ивици.
— Хайде! — Стражарят грубо я повлече и заблъска. Тя огледа всички и немощна, покорна, тръгна, разправяйки с откъслечни, невнятни думи. С глъчка тръгна след нея тълпата. Децата изтичваха напред, спираха и я изглеждаха в самото й лице. Зашеметена, изплашена, Катя вървеше с широки крачки, спъваше се и почти беззвучно хълцаше.
— Какво я водят?
— Обрала касата!
Сякаш това беше сън, тежък, кошмарен сън, и думите не се отнасяха за нея. Виеше й се свят. Тежка сиво-жълта мъгла я притисна и през нея призрачно се мяркаха и любопитните лица, и плочките на мокрия тротоар, и блестящите електрически лампи от витрините.
— Касата обрала, значи! Умно момиче! — смееше се някой…
А улицата шумеше с пъстрите си тълпи и се взираше с хилядите си електрически очи. Трещяха файтоните, трамваите, остро, сякаш стиснати за гушата, пищяха автомобилите, весело, с празнична тържественост гърмяха оркестрите от бирариите и вълни от светлина и музика се надваряха, сплитаха се и потъваха в мрака на навъсената октомврийска вечер.