Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Karel (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Христо Смирненски

Заглавие: Избрани творби

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1968

Тип: сборник

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 28.VI.1968

Редактор: Милка Спасова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Ветка Гуджунова

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Мария Грудева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10289

История

  1. — Добавяне въз основа на „Христо Смирненски. Избрани творби, том 2. Български писател. 1968“ (biblioman: 10289)

— Недей! Какво ще сториш! — писна тя и се впи в ръцете му.

— Пусни ме! — кресна Георги и задърпа пушката си. — Пусни ме, ти казвам. Всяка вечер няма да се разправям с него. Ако ти е толкова мил…

Малина захълца сподавено:

— Божичко, що думаш! Мил ми бил… Ами от хората. Ами нали е грехота!…

— Малинке, Малинке, ядеш ли злато? На! На! От реката ти донесох много злато. Много.

Сред тишината на тъмния двор с трясък се изтърколиха хвърлените камъни.

— Махай се, дрипльо, оттук! Сега ще ти пусна куршума.

— От злато? От злато ли е куршумът? Аз ще го подаря после на Малина. Хоп! Хвърли го! Хоп! Малинкее, у вас е всичко от злато: и къщата, и нивите, и говедата… И коминът е от злато, а отгоре има свещ…

— Щурчо! — засмя се Георги.

— Луд човек! Нали видиш. С него ли ще се разправяш? — усмихна се насила Малинка.

— Луд е, но като не разбира от дума.

— С добро бе, Георги, с добро. Аз като му кажа, отива си.

Малина се наведе през прозореца. Все на същото място, озарен от луната, разкрачен нашироко, той рязко се очертаваше върху големия сив камък. Главата му бе превързана все така, единият му крак бе заголен до коляното, а очите му странно блестяха.

— Стоимене, хайде върви си. Аз ще събера златото.

— Ще го събереш, а? Ще го прибереш? А на мъжа си няма да го даваш?

— Няма, няма, хайде върви да спиш.

Стоимен се наведе, взе последния камък, хвърли го в двора и като плесна няколко пъти с ръце, прихна с дрезгав, безумен смях.

* * *

Рано сутрин Малина ставаше да изхвърля камъните. Върху големите сиви канари слънцето упорито хвърляше първите си алени макове, а сред лилав здрач селото се събуждаше от груби подвиквания и разногласните звънци на говедата и козите… Припкаха босоноги сънливи деца, бързаха за харманите жени и мъже и изпод око поглеждаха в двора на Малинини.

— Малина пак събира златото — подмяташе някоя.

— Печалник е Стоимен. Иска да си я откупи. Нали за пусти пари взе тя Георги.

— Ех, не трябваше и тя така… Малко ли имот бе у баща й.

— Затова ходи бездетница като кукувица. Нека кърми златни кесии сега.

Слуша Малина подигравките, среща насмешливите погледи и мълчи. Тежко й е. Сякаш всичките тия едри жълти камъни притискат сърцето й. А можеше да не бъде така. Ех, та само преди три години беше. Вечер ли е край чешмата с котлите, сутрин ли гони кравите — все няма време да срещне Стоимена. Левент, хубавец бе тогава Стоимен. Продълговато, загоряло от слънцето лице, едри черни очи, които стрелят огнени погледи. Но не биде. Ненаситно бе окото на баща й.

— Не! — тропна крак старият епитроп. — Не си ти за Стоимена. Та той и хляб не може ти даде! Цял ден из Балкана с пушка. Нямам щерки за несвъртници. Па и вяра не зачита той.

Придумва го Малина, моли го, па и тя се смири. Та що, нали е истина: гол като пушката си беше Стоимен…

И ето трето лято, как се венчаха с Георги — трето лято, как Стоимен ходи луд из селото, дрипав, бледен, брадясал. Смеят се с него хората, сподирват го с камъни децата. А той по цели дни броди по къра и сбира из деретата жълти камъни. И всяка вечер ходи под прозорците на Малина — злато й носи. Качи се на канарата или ореха, седи с часове, бърбори си нещо, а към полунощ завика, закряска и изсипе град камъни в двора. После заридае като дете, моли нещо неразбрано и хукне из камъняците ведно с черното си куче.

* * *

Не беше леко на Малина. Сякаш някоя мъртвешка ръка денонощно я стискаше за шията. Изчезна руменината й, хлътнаха очите й, не спретната невеста, а сякаш стара бабичка бе вече тя. Все с приведена глава, все намръщена.

На Илинден тя се накани на черква. Отдавна не беше излизала из селото, па и нещо я влечеше натам. Прекрачи тя черковния праг, но нещо я жегна. В двора пред вратата, приведен, седи Стоимен. Все така брадясал и дрипав. Засмолени кичури коси висят над помътени очи. По лявата му буза засъхнала кръв, а край него натрупани все тези зловещи жълти камъни. Седи той с наведена глава, чертае с пръст нещо по земята и говори тихо на кучето.

Погледна го Малина и като че някаква нажежена игла я бодна в сърцето. Краката й се подгънаха и тя почти изтича в църква. А Стоимен сграбчи камъните и припна след нея.

— Стой! Къде?… — спряха го пред вратата.

Изгледа ги той всички с мътен поглед, посочи камъните и скръбно се усмихна:

— Малина!

— Скоро да се махаш! — кресна епитропът.

Но Стоимен сякаш не чу. Пристъпи към пангара и протегна ръка. Тежък удар с бастуна го накара да избяга навън. Захапа ръка от болка и като ококори очи, завика към епитропа:

— У-у! Обирник! Обирник! Злато обира!

Епитропът се затече към него, но не успя да замахне пак. Стоимен пусна камъните на земята и се хвърли отгоре му. Като мечка го сграбчи с дългите си жилести ръце, завъртя го и с все сила го стовари на земята, като натисна гърдите му с коляно. Притекоха се селяни и отърваха изплашения Малинин баща.

— Чухте ли, чухте ли? — зашушнаха бабичките. — Обирник, обирник народен му каза!

— Луд, но правото си казва…

Вечерта епитропът отиде при зетя си. Плахо му отвори Малина, още по-жълта и скръбна, свела черни очи. През дългите клепачи сякаш сега ще рукнат едри, топли сълзи. Дълго стояха двамата мъже, дълго говориха.

* * *

Грозно стенеше вятърът тази нощ. Бурята идеше с гръмотевици и мълнии. Зашумяха орехите, извиха снаги тополите, огънати от невидими страшни ръце. Като рошави черни чудовища идеха големите облаци. Селото сякаш бе мъртво. Завие нейде куче и бързо млъкне. Едри капки дъжд тежко удрят по листата.

И ето Стоимен пак е пред Малинини. Дълго стоя той на ореха, дълго хвърля камъни в двора. Никой му не изкряска, никой не го подгони. Само кучетата яростно лаеха и дращеха по вратата. Лаеше гневен и неговият Арап.

— Ууу! Малинкее! Злато. На! Мъжа ти. И за тебе! За всички!

„Фиуу!“ — свиреше вятърът и носеше над селото безумните му думи.

А над Балкана бурята бе полетяла вече страшна и сърдита. Огнени зигзаги пореха черното небе. Гръмотевиците боботеха страхотно. Ехото им се носеше из дефилето като рев на грамадно чудовище, удряше се в канарите и се връщаше стократно по-грозно и громко. Към полунощ Стоимен си тръгна. Далече зад напуснатите дъскорезници, в най-стръмното място на дефилето, бе свърталището му. Натрупал папрат и треви под надвесени скалаци и сградил с камъни и клони орлово гнездо. А козарчета бяха метнали от бряг на бряг повалено от буря дърво и отиваха да гледат „къщата на лудия“.

От скала на скала между високите папрати бързаше Стоимен. Пред него вървеше Арап и тихо скимтеше. Тътнеше в страшни бездни придошлата река и ревът й се сливаше със засилващия се вой на бурята. Спираше Стоимен, протягаше ръце, сядаше на някой камък и дрезгаво, откъслечно се смееше. После захълцваше и удряше кремъците в ръцете си. Малки звездни искрици трепваха в тъмата и мигом гаснеха.

Изведнъж Арап спря, вдигна муцуна и яростно залая.

— Иуу! — провикна се Стоимен, наведе се, грабна камък и го запрати напред. С трясък се изтърколи камъкът в реката. Блесна мълния. Между скалите се мярнаха две сенки и изчезнаха.

— Ууу! Георги, Георги! Злато, злато! Ууу! — завика бясно Стоимен.

— Ууу! — зави зловещо и Арап.

Страшно протътна гръмотевицата, сякаш земята се продъни и канарите с трясък се строполиха в реката. С проточен вой, обръщайки глава назад, Арап тръгна по хвърленото напреки реката дърво. Стоимен тръгна след него. Странно се очертаваха силуетите на кучето и човека над бездната. Реката зловещо бучеше. Дъждът вече удряше едър и гъст. Внезапно, когато Арап скочи на срещния бряг, двете сенки наново се изправиха, бързо се надвесиха към дървото, повдигнаха го и тласнаха надоле. Стоимен се залюля, размаха ръце и с грозен вик изчезна в мрака. Чуха се тъпи удари по скалите, глухо изплиска водата и всичко се сля в общия рев на реката.

Само на брега, очертан сред сивите скалаци, Арап залая, заскимтя остро и после зловещ и проточен вой се понесе в черната бездна на нощта.

Край