Христо Смирненски
Два свята

Ротмистърът пак се доближи до вратата.

— Не е късно. Ти би можал да ме освободиш и сега. Тъмно е, ще можем да избягаме незабелязано.

Петър махна тежко с ръка.

— Това никога няма да направя. Не ме увещавай повече!

— Но тогава?

— Тогава нищо. Ще бъдеш изпратен с другите в тила.

— И ще чакам нашите?

— Вашите?

— Да. Все таки или днес, или утре!

— Има много да чакаш дотогава!

— Не много! Това ненормално положение няма да се продължи…

— Ненормалното отдавна свърши.

— Ще видим.

— Видяхме.

Ротмистърът закрачи пак из стаята, а Петър се опря на пушката и замисли. Той съвсем не е вече спретнат кадет. Това е възмъжалият, остарял даже ротмистър, който преди два часа връхлиташе гневен и безмилостен. Впрочем и тогава той си беше същият. Та що? Макар и братовчеди, те бяха тъй далечни и чужди. Той — кадет — син на генералщабен полковник, другият — обикновен работник, син на отдавна обеднялата вдовица. И прилично ли беше тогава кадетът да се ръкува с одрипавели и почернели братовчеди? Рядко, твърде рядко лъснатият кадет идваше у тях. Той не искаше даже да седне. Оглеждаше стаята с някакъв ироничен поглед, бързаше да съобщи защо е дошел и веднага си отиваше. В неделен ден те понякога се срещаха из булеварда. Кадетът вървеше с другарите си и щом наближеше братовчеда си, веднага намираше много интересно по витрините и извръщаше глава. Петър стисваше зъби и отминаваше. А понякога едновременно и двамата се извръщаха и тогава погледите им се срещаха заканително и студено.

— Глупци, безумни мечтатели — нарече той веднъж една манифестация.

— Лакей! — му отвърна Петър накъсо.

И оттогава двамата братовчеди не си говореха, а и Петър замина в друг град. И ето сега пак се срещат. Единият — ротмистър, заловен в плен от червеноармейците, другият — негов часови. Зад заключената врата единият стиска юмруци и мечтае как белите пълчища ще нахлуят в града, другият стиска пушката и се вслушва в далечните гърмежи с тревога и надежда. И в душата му бликат вълни от възторг — възторга на освободения народ…

* * *

Към полунощ гърмежите станаха по-ясни и по-близки. От юг по железопътната линия се приближиха белогвардейски несметни пълчища и веригите им обкръжиха града. Оръдията забълваха огън, грохотът им се разля над града като внезапна буря. Като огнени птици почнаха да прелитат снарядите. Затрещяха и пушките, ту разпокъсано, надпреваряйки се сякаш, ту в дружни залпове, които цепеха мрака с дълги огненочервени ивици и рязък дъсчен трясък.

— Наближават! — обади се отвътре ротмистърът.

— За да се върнат пак! — отговори братовчед му.

В реката бухна тежък снаряд, вдигна се гейзер от вода, дим и пламък и стъклата на околните къщи със звън се пръснаха, връхлетени като че ли от градушка.

— Идат!

— Ще се върнат…

Настъпи тежко очакване.

Още по-близко, почти на няколко крачки, грохна втори снаряд. Жълтото двуетажно здание пламна. Димът бързо се издигна и простря нашироко като някакво черно, разлистено дърво. Нахлу мирис на изгоряло.

— Пленниците да се отдалечат на другия край на града.

В коридора влязоха още няколко войници. Улицата беше пуста. Черен мрак притискаше града и мек едър сняг се сипеше изобилно и непрекъснато. Стъпките отекваха тежко и отсечено. Недалеч затрещя картечница и зловещото й ехо се блъсна във високите сгради и се изгуби някъде в нощта. Наближиха реката. Внезапно в мрака се раздаде остър болезнен вик. Петър се залюля ударен с нещо тежко в тила, а по моста хукнаха две черни сенки.

— Ротмистърът! Ротмистърът!

— Огън!

Няколко дула светнаха. Ехото от гърмежите се разля над реката. Последваха други гърмежи. Един от бягащите спря за миг, пристъпи няколко крачки и разперил ръце, грохна на снега.

* * *

Призори белите бидоха отблъснати. Като разпилени хищни гарвански ята бягаха те. Сред тях се спускаха снаряди, вдигаха облаци пръст и дим и върху дебелия сняг оставяха огромни черни петна. А до моста на двата бряга лежаха още неприбраните трупове на ротмистъра и Петър. Рохкавият сняг край тях бе напоен с тъмночервена кръв. А реката течеше мътна, бърза и студена, сякаш тя бе зловещата река на живота, която разделя човечеството на два свята.