Георги Коновски
Щастлив живот

Денят беше важен. Много важен. И рисков. Изключително рисков.

Трябваше да отида до магазина за някои продукти. Така че за пореден път моите домашни ме подготвяха за трудната експедиция. На Магелан му е било лесно — открито море, простори, обикаляй си Земята с кеф… Да го питам сега и тук… Кеф…

Даже жената не се скара с мен. И тя разбираше — може да ме вижда за последен път. Поне този месец. Защото, при минимална грешка… И срокът беше минимален, но…

Погледнах за последно жилището. Направихме го едва преди три месеца. С радост и удоволствие. Вложих всичките си сили и енергия. То и какво друго може да прави човек в тая карантина.

Обаче стана — бонбонче. Хобитите, компанията на Мечо Пух, Къртът, Водният плъх и Язовецът от „Шумът на върбите“… Ряпа да ядат… Ако не е скочила цената й, де…

Дълги и извити като варени макарони подземни коридори, множество стаи и стаичета, килери и всякакви помощни помещения, даже осем тоалетни в различните краища. Кръгли врати, измазани стени, топли тръби, разнасящи мека температура навред…

Красота!

И най-важното — все още властите не бяха ни открили. Досега бях изровил шест жилища под земята, но ги откриваха. Първото — още на втория ден. Кой знае защо, си въобразявах, че сме в стария свят. И даже понякога… Не, смешно и тъжно ми става като се сетя какъв наивен глупак бях… Но все още споменавах някакви човешки права. Даже веднъж спорих с жената за оная илюзия, дето я наричаха глобализъм. И при това с все наивността на човек от много старото, вече изчезнало поколение, настоявах за някакви си свобода на словото, на мнението, на движението на хора и стоки…

След като откриха третата подземна къща — капитулирах пред себе си. И си признах — щастливецо, оцелял случайно, я си трай! И оцелявай…

Е, оцелявам… Упорито…

Така че на заранта тръгнах за магазина. Взех всичко необходимо — молба до кмета на улицата, преклонна жалба до губернатора на квартала, официална молитва до Специалния щаб по оцеляването… Хайде да не споменавам всичките 33 документа.

Увих се в супердуперекстра скафандъра, жена ми зави медните болтове около врата, сложих големите гумени ръкавици, подплатени със стомана от бивша ядрена подводница, скочих в бронзовите ботуши и бавно запълзях по Девети секретен изход…

Измъкнах се изпод високия люляков храст навреме. Тъкмо охранителите изтръгваха от хралупата на големия дъб кака Пена. Женска й работа — защо й трябва да прави врата в дървото? Класическо и банално…

Отръсках се от пръстта и тръгнах…

Сега вече бях в безопасност. Освен ако някой документ не ме подведе…

Е, не ме подведе…

Минах десетте КПП-та по улицата, устоях на измерванията на температурата, не се провалих при изпитанията върху скафандъра — удържа и барокамерата, и водния потоп, и гумените куршуми.

Важното е, че ми разрешиха да вляза в магазина…

Нататък — лесно. Откачих от пояса кесийката със златото. Цяла седмица бяхме го промивали в нашата мина. Само на 110 метра надолу, но добре укрита от данъчни и генерали.

На връщане оставаше едно — как да вляза обратно. Защото — откриеха ли дома ни… Чакаше ни превъзпитателно общежитие, където всеки щеше да е сам в стая с чугунена решетка срещу вирусите. И подложен на 24-часов словесен водопад от четирите радиоточки за промиване на останките от мозъка.

Спасих се. Просто рухнах в дола, успешно улових корените на храста, извъртях се, напъхах се в дупката под него и изчезнах срез бавно срутващото се прикритие. Не ме видяха…

Важното е, че и този поход беше успешен…

Ех, какъв щастлив живот ни чакаше сега… Цяла седмица…

Живот, сигурност, щастливо бъдеще под земята родна…