Георги Коновски
Ден за разтоварване

Ден като ден. Но с много срещи и разговори — от ранна утрин.

Понеже добре разбирах значението му, станах още призори, набързо се пооправих — все пак, трябваше да изглеждам добре, хапнах като за последно на закуска, а после излязох. Без цел, без посока. Знаех — който трябва, ще ме намери.

И наистина. Заредиха се срещи с приятели, с роднини, с просто познати. Всичките случайно минаващи по нашата улица, всичките случайно отбили се в любимото ми кафене, всичките изненадани от неочакваната среща. И всичките разполагащи с много време — да си поприказваме, да споделим неща, за които не сме имали възможност или желание да обсъждаме преди…

— Здрасти! — казваше изненадан търсещият ме. — Каква среща, а? Как си, как си?

Натам — по класическите правила. Добре съм, абе, излязох малко по света, хора да видя, колко се радвам, че се срещаме, интересни работи има да си споделим, а ти помниш ли, а знаеш ли…

Нищо неочаквано… И нищо интригуващо — предвиждах го, беше си в рамките на протокола.

Е, привечер щях да се срещна с братята и сестра ми, но то си беше родова, наша сбирка. Аз, като най-голям, отдавна бях се приготвил за нея. А с жената и децата бяхме се уговорили утре преди обяд да се съберем. Семейно, в тесен кръг. Все пак — най-близки са…

— И кога… — зачуди се как да продължи поредният приятел, седнал на масата ми.

Разбирах го. Хем беше любопитен, хем му беше неудобно да задава подобни интимни въпроси, хем не знаеше каква ще е реакцията ми. Защото понякога запитаните изригваха — целият натрупан страх избухваше и ставаше… Неприятно, най-меко казано…

Но аз не се обиждах. Човешко е, питат ме, значи все пак, съм им интересен. Поне в тоя момент…

— Утре, в 12 по обяд…

Някои направо се възхищаваха.

— Какъв късмет! Като на кино — точно в 12 часа. Ти и оня, черният каубой…

Други въздишаха:

— Пропада ти половин ден. Можеше привечер…

Трети бяха безразлични:

— Ами то все по някое време ще е…

Аз не се трогвах. Камо ли да се възмущавам. Нормален живот — нормални хора с нормални реакции.

Важното е, че се интересуваха от мен. И бяха погледнали календарите си, заделили ми време, намерили начин да ме изпратят. В голямото пътуване…

Да, от смъртта отърване няма. Все един ден ще е. Но поне учените бяха намерили начин да изчислят продължителността на човешкия живот, да включат елементите на изненада и да определят времетраенето му.

Така се появиха големите календари, в които бяха набелязани основните дати — раждане и смърт. А преди половин век успяха дори да посочат точния час. Така знаехме кога настъпва логичното. И не беше неочаквано.

След което в нормите на поведенчеството влязоха и Последният ден, Последната среща, Изпращането.

Бях добре изучил ритуала. Точно в 11,30 трябваше да предам на нотариуса всички документи. Включително завещанието. Следващият половин час беше заделен за религиозните традиции и ритуали (ако си вярващ), или за последни указания, ако нещо си забравил.

Накрая, точно в 12 часа — дъхът спираше рязко. И…

Толкова!

Бях изпратил родителите си, бях последен при смъртта на първата ми годеница, в съзнанието ми се вбиха правилата. И добре разбирах — човешките закони може да заобиколиш, но тези…

Така че — седях си на масата в кафенето, разговарях за последно с близки и далечни хора, припомнях си миналото…

До 12 часа утре по обяд имах още време. За живот…

Закъде да бързам?