Георги Коновски
Хаотичен хаос

Вещата вещица вещо вещаеше вещите си вещания…

В малката й къщурка беше тихо и спокойно. Защото скоро мъж не беше влизал вътре. Иначе… Иначе го чакаше съдбата на последния. Последният мъж в живота й, а не последният на света, както със съжаление си мислеше тя, хвърляйки по някой поглед към стената.

Там висеше огромно украшение — дървен кръст с разпънат човек. При това бая жизнен човек. Още мърдаше, та на моменти й се струваше, че ще размаха ръце. Е, нямаше как — в тях бяха забити железните гвоздеи от стоманения й гняв, краката бяха стегнати в отровните камшици от езика й, целият беше набучен с острите стрели на виденията и яростта й…

Мъж… Супермен… Защо е тая несправедливост, яростно дъвчеше мислите си тя — ако мъж лети, значи е супермен. Но щом жената лети — вещица?

Вещицата вдигна глава и погледна през прозореца. Птици… Как й се искаше да е сред тях… Крилатите се раждат без съдби, лъжеше се понякога сама. Птица… Безгрижна, волна, носеща се по вятъра… По вятъра ли? Той ли ще й каже накъде да лети? Той ли ще й дава маршрутите на живота?

Неее…

Да беше птица — така щеше да дресира вятъра, че… На вятър ще ми стане…

Как можа точно заранта, когато тя се носеше по хоризонтната крива на съня, да изтрополи по керемидите и я събуди…

А после стоя изнервена до прозореца и гледаше как хъркори намръщеният този град и билбордовете му поглъщат светлината…

Тишината беше разкъсана от плахо, но уверено почукване по вратата. Предната врата. За гости. Иначе вещицата си имаше задна, която използваше като парадна. Навик — свикнеш ли веднъж да си все на чорчик, никой не може да те откаже. И когато внезапно се окаже, че си според правилата, изведнъж откриваш, че правилата са обърнати и ти, все пак, си си направо в накривото…

Въздъхна и отвори.

На прага стоеше дребна баба, сгушена в широко черно наметало, нарамила коса — като че имаше какво да коси в тая предзимна студена есен.

Вещицата трепна. Ха сега, де!

А бабата направо се разтрепери.

— Извинявай, чадо — рече тя и едва не изпусна косата. — Ама аз…

— При мен ли идваш? — попита сухо вещицата.

— Май адреса съм объркала…

— Защо? — сухо и кратко, coup de grâce с пистолетен изстрел.

Бабата се подпря на косата като върху бастун.

— Търся една жена… Ама не си ти… За теб има още време…

— Тогава — защо? — от вещицата повея суровият вятър на ледената й пустиня.

— Грешка! Извинявай…

Вещицата се загледа над бабата. Искаше спокойствие, искаше време за размисли, искаше… Много неща искаше, но и сега нямаше да ги получи…

— Оня ден пък един архангел идва — пророни вещицата. — Нещо да пита уж, ама все меча си бараше…

— Той си е у тях, в Райската Спешна последна помощ — каза бабата. — Лекуват го след разговора. Налагат го с мокри облаци и му сложили две планети на кръста, че лумбагото…

— Негов проблем — отряза вещицата. — Да не е тропал, когато творя…

Бабата заинтригувано вдигна очи, но не посмя да попита. Добре виждаше един любопитен там, на кръста…

— Ти — накъде сега? — въпросително я погледна вещицата. — Да не отиваш към мостовете? Щото ония там отдолу аз… С две думи, постарай се зимъска да няма тръгнали с теб…

Бабата се прокашля.

— Ка щяло… Ама нали знаеш — идвате на тоя свят, отивате си… Колкото по-рано, толкова по-добре. Таман няма да сте сътворили много грехове и Оня ще ви го зачете… Дето се вика — от нищо си направен, на нищо ставаш и цял живот нищо…

Вещицата се намръщи. Не обичаше да й напомнят, че е вече на… Я да пресметне… От 68 година насам… Аха, май две хилядарки трупна…

— Знам, знам… На борованското гробище надраскали по стената: „Одиш каде одиш — па тука ша додиш!“… Ама аз нещо не бързам…

— И ние, и ние не те чакаме — рече скоростно бабата. После се усети, че може да я засегне, а вещицата си беше кибритлийка, лумваше цял вулкан от първо докосване по нервите. — А иначе си добре дошла, пък и…

Вещицата махна с ръка. Тя беше добра вещица, страдаше и от склероза вече, та доста хора оцеляха благодарение на това.

— Тука нещо ми поомръзна… Наскоро някакъв човек ми каза: „При комунизма имаше комунистически паради, при военните има военни. А като гледам какви са парадите сега — ясно ми е кои са на власт…“. И, да ти кажа — писна ми. Аз, дето съм добра и разбрана, почвам със себе си да се карам. Щото ако с друг…

Бабата потрепери…

Вещицата махна с ръка:

— Добре, но все пак — защо потропа?

— Дай чаша вода, а? — помоли бабата, разбрала, че може и да й се размине.

И си тръгна. Цяла и невредима и тоя път. За разлика от Мефистофел, който още се чеше с лява ръка, защото дясната е на две места строшена. С доброта…

Вещата вещица вещо вещаеше вещите си вещания…