Георги Коновски
Нарушителят

От храстите излезе човек. По-скоро — измъкна се приведен, внимателно се огледа, ослуша, застина за миг, чувайки далечното бръмчене на хеликоптера, после леко и тихо се запъти по пътеката.

На практика това не беше истинска пътека, а пролука между храстите, пробита от някой подивял домашен звяр или непослушен гражданин. Но пък водеше настрани от облагородената градина…

Доста време му трябваше да напусне обработените територии в гората и да навлезе в специално отглежданата дива джунгла. Внимателно се шмугваше в храстите при всеки страничен шум, още по-внимателно пресичаше добре подготвените изненадващи препятствия в грамадните храсти.

Накрая излезе на малка поляна. Спря и се огледа пак. Тишина. Нито звук. Като че всичко беше мъртво.

После човекът се приведе и измъкна от джоба сгъваема лопатка. Приклекна, започна да рови, оформяйки малки лехички — нейде метър дълги. Стараеше се надвисналите храсти да закрият поне отчасти подготвяната почва. Е, на растенията е нужна и слънчева светлина, но още по-необходимо беше да се прикрият…

Извади торбичката със семена.

Най-после… Ще има след месец свои растения. Своя храна. Не изкуствените пластмасови плодове и зеленчуци, овкусени в специалните лаборатории, не красивите резултати от майсторството на химиците. Свои, естествени продукти…

И малко разкършване — да покопае, да се върне към спомените на дядо си. Към ония идилични картини от времето, когато човечеството се е трудило и създавало само прехраната, облеклото, средата си…

Хванаха го лесно — както беше приклекнал. Той не се съпротивляваше. Беше му ясно — днешният опит приключи. Пак неуспешно.

Отвори уста чак, когато го поставиха в креслото пред бюрото на началника на охраната.

— И сега — какво?

Онзи се подсмихна.

— Знаеш. Три дни на телевизионна диета, сетне под още по-строг контрол…

Човекът го знаеше. Това беше четвъртото му задържане…

— Добре — каза той, надявайки се, убедително. — Сам виждате, че не мога без природата…

— Никой не може. И затова навред има паркове, гори, поляни, реки, езера…

— Но аз искам истински… Не вашите изкуствени…

Началникът на охраната сви вежди.

— Как си я представяш така? Природа за един… Ние сме вече десет милиарда на планетата. Не можем да си позволим да поддържаме природа за всеки. Хора много, нуждата от жилища и предприятия нараства, необходимо е да разширяваме ареала си… И, за да не оставаме без природата — отглеждаме я. Има региони на всеки континент. Та ти си на двудневна работна седмица. Подаваш молба и те изпращат на тридневен курорт. Където пожелаеш…

— Не искам курорт… Искам моя къщичка, моя градинка, да засея лехите, да засадя дръвчета… Както аз искам…

— Егоист! Правителството ти дава толкова много свободно от задължения време. И ти трябва да го използваш според закона. Телевизия, интернет, забавления, нощен живот, изкуство…

— Но аз искам да почопля земята!

— М-да… Пак няма да се разберем… Отнесете го в стаята му. Пуснете му телевизора и проверете да е само на външно дистанционно. След три дни пак ще видя как си…

Човекът стана сам. И промърмори:

— И, все пак — ще си намеря свобода… Макар и за малко. Не искам да съм обществено щастлив…