Георги Коновски
Внимавай какво измисляш

На вратата се позвъни. Той отмести поглед от компютъра, върна се в реалния свят и на второто позвъняване вече беше при входа. Погледна предпазливо през шпионката. Времето беше такова… Абе, пенсионер човек — не му идваха гости, не чакаше нищо от никъде, кой ли може да е? И поне 50 на сто е сигурно, че не го търсят за добро…

— Добър ден — каза онзи зад вратата. — Търся писателят Николов…

Николов беше той. Но — писателят? Вярно, имаше приблизително такова хоби. Измисляше разни истории, записваше ги, после ги пускаше по сайтове тук и там. По благотворителни сайтове — даващи възможност на претенциозни драскачи като него да изнесат написаното пред хората, че и името си отдолу…

— Писател ли?

— Нали вие сте автор на „Черната чума“, „Завоевателите“, „Краят на човечеството“?

Ха сега де… Наистина, три от историите му се казваха така. Измисли си ги — и той не помнеше отде му хрумнаха, записа ги, после редактира внимателно и ги пусна в сайта „Открития“. Бяха ги прочели стотина души общо… И този пред вратата да е един от тях? Че как го е намерил?

— Аз харесвам романите ви — каза онзи. — И следя творчеството ви. Казаха ми името ви, ваши познати ми дадоха адреса… Просто искам да ви поздравя за прозренията…

Ключалката изщрака и вратата се отвори пред нечакания гост.

— Влезте…

Седнаха в хола. Гостенинът се заоглежда. Диван във формата на Г, старо бюро, компютър и цяла стена с библиотека. Истинска! С книги. Девет шкафа, а вътре… Поне на два реда книги, книги, книги…

— Имате богата библиотека — пое чашката с димящо кафе.

— А, книгите ли… Броих ги до 5 000, после спрях. Сега си взех четец, тегля литература и чета… Има доста книги, които не са превеждани, а и трудно бих ги намерил в хартиен вариант…

— Но сте успял да напишете свои…

Домакинът симулира скромност, макар сърцето му да пееше. Най-после някой да го оцени… Не, че се беше загрижил за това. Просто пишеше. Хрумне му нещо и го записва. Ей така — за себе си. А после видя сайта и реши да пробва. Не му се занимаваше с издатели, с пари, с грижи за разпространение. Пуска творбата си в интернет — и който иска, я прочита. А понякога дори отзив пишеше отдолу…

— Наистина, майстор сте — каза гостенинът. — И как измисляте…

Домакинът честно махна с ръка.

— Не мисля, че е моя заслугата. Имам усещането, че идеите някак си попадат в главата ми. Ей така — седя си, пия кафе, хапвам кифла… И ми хрумва… Като това за черната чума. Спори, попаднали от Космоса върху планетата… И после…

— Дааа… — каза замислено гостенинът. — Няколко милиарда мъртви. А от оцелелите — две трети мутирали. И нова планета. Където нормалните оцелели трябва да се спасяват…

— Не, не… — каза домакинът. — Не е точно така… Има един герой…

— Но в реалността го няма! — отсече гостенинът и бръкна в джоба си.

— Как така го няма?

Чак тогава домакинът видя черното дуло, насочено право в гърдите му. И свиващият се показалец на доскоро любезния гост…

— Какво правите!!!

— Вие сте фантаст и няма защо да ви обяснявам много — бавно и рязко заговори въоръженият. — Наистина, идеите се носят във Вселената. И попадат в главите на хората. Някои ги осъществяват, други не успяват. Но идеите не изчезват с временните си носители. Те пак се носят свободно и…

— И попадат при друг… — вяло продължи домакинът.

— Именно… Вие успяхте да възприемете идеите и да ги направите реалност…

— Как? Това са само истории…

— Има ли го записано — вече е факт. Друга реалност, но реалност. Вие я превърнахте в историческа. Черната чума поразява Земята през 2051 година. След много години борба с болестта, човечеството успява да я ликвидира — едва през 2111 година. И тогава се появяват завоевателите. Разумна форма на живот, но без вложени емоции и морални категории. Поробват развиващото се човечество. А, когато хората започват бунт с помощта на мощни компютри, пришълците взривяват планетата… Краят на човечеството…

— Но аз…

— Да, вината е ваша. Вие възприехте историите, вие ги моделирахте, вие дадохте основа фантазията да се превърне в реалност…

— Какво искате от мен? Кой сте вие?

— Аз съм от 2112 година. Знаменателна дата за хората. Тогава един младеж откри машината на времето. И Световният съвет реши — за да спасим уникалния живот на човечеството, трябва да почистим миналото…

— Тоест…

— Да! Налага се… Аз съм просто разузнавач. Моята задача е лека — да ви инжектирам и пренеса в щастливото ви време преди пет години. Преди да решите да пишете. И тогава…

— Ще ме убиете…

— Налага се! Каквото и да обещаете — не сме сигурни. Залогът е огромен. Животът на един лаик, един играещ си с думите човек и бъдещето на човечеството, на Земята, на Вселената, ако щете…

— Но…

От дулото излетя игла. Домакинът погледна недоумяващо, отпусна глава и се унесе. А гостенинът извади апаратче, натисна бутонче върху него и след малко трима високи, едри младежи в бели престилки влязоха в апартамента. Двама взеха домакина, третият тръгна подире им, обяснявайки на случайно срещнатите съседи, че са от спешната помощ и трябва да закарат в реанимацията комшията им…

Отзад бавно, наблюдавайки внимателно ставащото, вървеше гостенинът. Затваряйки вратата на апартамента, той тихо каза — почти на себе си:

— Ех… Абе, човеко, пиши си там нещо — за облаци, за покриви, за лятно кокиче, за русите плитки на бабите, за скърцащото душевно дюшеме, за самотната котка на любовта. И внимавай… Внимавай какво измисляш…