Георги Коновски
Зад бронята

Туп… Туп… Туп…

Понякога се дразнеше от съпровождащия дрънчащ тенекиен звук, но се примиряваше. Няма как — бронираният воин не е индианец, нито пластун, не може да се промъква безшумно към врага. Трябва да е поразяващ отдалеч — с трясъка, със скърцането на бронята, с увереността за победа. Е, ако противникът устои на страха пред задаващата се желязна маса и не избяга…

Важното е, че зад бронята е неуязвим. Стрели, копия, мечове отскачат от непробиваемата стена, ударите с боздуган могат да го замаят леко, но не и да проникнат до тялото, а в това време ръцете му не бездействат. В едната е мечът за поразяване, в другата кинжалът за довършване. И сетне крачещата смъртоносна машина продължава напред. Газейки, поразявайки, мачкайки, смазвайки…

А той е вътре. Човек. С крехко тяло, нормални мускули, с много, много нежна душа. Обича в свободното от битки и унищожения време да чете поезия, да пее тихи романтични песни, да се наслаждава на лекия ветрец, на яркото слънце, на зелената равнина, на величествената планина, на синьото море, на дивата гора, на трудещите се по нивята хора…

Нежност, отпускане, красота…

И сетне — пак в бронята. И отново с меча и кинжала — напред…

Такъв е животът. Ако искаш да оцелееш в своята нежност — налага се да си в бронята. И да внимаваш, много да внимаваш, ако случайно излезеш от нея…

Именно, защото си нежен…