Георги Коновски
Война на времената

Върху хълмовете се появиха първите от авангарда на османлиите. Бяха като всички, събрани от кол и въже, които пълководците слагаха в челото на армиите. Никой не ги броеше за войници, камо ли за хора. Паплач, която вървеше напред и се хранеше с докопаното, първа се сблъскваше с противника, по този сблъсък командващият оценяваше врага — силите и слабостите му, а основната задача на сганта беше да нанесе колкото се може повече вреда на отсрещните. После в действие влизаха редовните войскари…

Башибозуците спряха. Пред тях като стена се бяха изправили рицарите. Дълга почти километър, блестяща в стоманените си доспехи, страховита като ужасяващ с бодлите си непобедим гигантски таралеж…

И всички — рицари, оръженосци, копиеносци, арбалетчици, мечоносци, мълчаха…

После някой отзад даде команда за атака и тълпата се юрна напред. Към смъртта или — при евентуален късмет — към славата…

И настъпи времето на инстинктите и демонските черни страсти…

Привечер полето утихна. Все още се чуваха последни стонове, все още мародери грабеха и убиваха, все още купчинките от трупове потрепваха — отдолу с последни усилия ранените се опитваха да изпълзят с надежда за помощ…

На хълма излязоха двама. Отдалеч изглеждаха като че са от лагера на победителите — огромни плащове с алени кръстове, бляскави шлемове, дълги прави мечове. Спряха, огледаха се.

— Е? — каза по-високият. — Докъде стигна разчистването?

— Труповете са изнесени, ранените са разчистени…

— Тоест, премахнати…

— Да, да… Налагаше се. Пак е допуснат пробив. Три робота са повредени в самото начало. Пред свидетели. Та…

По-високият го прекъсна:

— Случва се. Постъпили сте според правилата. Без излишна информация. И без информатори…

— Сър…

— Да?

— Днес е 8 октомври 1799 година…

Високият кимна.

— Разбирам тревогите ви. Времето ни изтича. Върховният щаб взе решение — местим контингента в 1200 година преди новата ера. Там вече са прехвърлени ремонтни бази и специалисти…

— Къде?

— Започваме от Китай, пък натам…

— Сър, ами ако се сблъскаме с… ония?

Високият се засмя.

— Няма как да стане… Договорът е повече от сигурен. Само една грешка и — виновникът е жестоко наказан… А всичко започна преди повече от сто години по централното време. Ти, разбира си, нито го помниш, нито си го учил. А и защо да учите подобни неща? Историята сега е ненужна. Тя се мени постоянно. Ей го — днес разбихме османлиите. Но преди три дни… Или две години… Или утре — те са победители. И се променя светът, идват нови наши армии, водят се кървави битки… А в зависимост от резултата им, започват други битки. Винаги има някой, който трябва да си върне…

— Но…

— Кажи, кажи…

— Но колко души губим? За роботите не питам — за тях е ясно…

— Не губим… Нали се местим във времето? И хората са вече там. Живи, че и здрави. Трябва! Трябва да се воюва. Това е заложено в животинската душа на човека. Борба, унищожаване на врага… А враг е всеки — защото всекиму се харесва хубавото. И всеки го иска… Преди са се водели войни — даже световни, които са довеждали до обезлюдяване на цели страни, че и на континенти. И затова преди сто години представители на човечеството приемат Основен закон — закона за война във времето. Сега може да воюваме навсякъде, в която епоха попаднем. Е, не може да бродиш навред, има си график. Но където и да попаднеш — все е интересно, все е война… Затова — край на приказките, стягай торбата и не забравяй — отиваме в Китай, 1 200 години преди новата ера. Никакви раници, никакви пистолети, никакви железни оръжия… Всичко да е автентично…