Георги Коновски
Единение на сивотата

За пореден път спря телевизора. Необходимост — иначе скоро щеше пак да го счупи. Заради тия марди, които се влачеха по терена и мързеливо си подритваха топката. Накъдето им падне. И понякога напред, към противниковата врата. Изглежда бранеха резултата — ако 0:4 беше резултат за бранене. Но, все пак — по-добре от 0:5 или 0:6. Задържаха ли на четворката, щеше да бъде най-успешният им мач тоя сезон…

Не можеше да ги гледа… Ех, да имаше поне един Роналдо… Или Меси… Или някой от миналото — Пеле, Кройф, Бекенбауер…

Нямаше отде да се вземе…

Освен…

И професор доктор Пешо се замисли… Защо да не намери не един — единадесет Роналдовци? Какъв отбор щеше да стане… Ехааа… Единадесет устремени, активни, жизнени, агресивни, пробивни, стрелящи, борещи се, амбицирани, настроени за победа и само за победа Роналдовци…

Че кой ще им удържи… Ще прегазят всяка отбрана, ще отнесат всеки защитник, ще пронижат всяка врата…

И се затвори в лабораторията…

За него се чу само веднъж — медиите информираха, че някакъв български генетик си изпросил подарък от големия футболист. Фланелка от последния му мач. И я получил — макар че Роналдо не се и сетил в кой край на Африка се намира България…

А после колегите му от института по генетика и приложенията й намериха в електронните пощи покана за голямо научно събитие — мач на отбора „Роналдо“ срещу „Кравар“ (Долно Ровинище). И някои отидоха до кварталния стадион, където трябваше да се проведе мачът…

Стадионът със сигурност знаеше по-добри дни. Не може винаги да е бил полуоградена поляна, от която изгониха три псета, две магарета, няколко дръгливи говеда и два коня, с удоволствие убиващи следобеда…

Върху оплешивелия терен се виждаха дори очертани полетата — със стрит тебешир, взет от близкото училище…

Излязоха играчите на „Кравар“. Млади — някой с вид на осмокласници, стари — един дори имаше бяла брада, зрели — особено в коремната област…

После излетя отбор „Роналдо“. Наистина — Роналдо… Единадесет сухи, стройни, изпечени, с хищен поглед Роналдовци. Като две капки вода. Различаваха се само по номерата на фланелките…

Публиката — стотина любопитни и двайсетина случайно надникнали, занемя. Роналдо?!

А колегите на професор доктор Пешо изумени го задърпаха:

— Как… Отде… Колко плати…

Професор доктор Пешо махна с ръка, изтича на терена. Роналдовците се събраха около му…

— Не забравяйте — играете според номерата на гърба. Пазете си зоните, подавайте си, стреляйте…

И мачът започна. Роналдо–9 подаде на Роналдо–11 и се втурна напред, крещейки:

— Тук, тук съм…

Вдясно от него тичаха Роналдо–7 и Роналдо–8 викайки, обърнати назад:

— Подай, подай…

Роналдо–11 поиска да ритне към Роналдо–2, но се сети: „Че защо да му давам топката? Мога и сам… Аз съм Роналдо…“.

След което се втурна напред, премина трима, но изгуби топката при четвъртия.

Накратко — отбор „Роналдо“ изгуби мача с 5:10. Защото нямаше вратар — Роналдо–1 като истински Роналдо искаше също да е звезда напред. Роналдовците от 2 до 6 смятаха, че и те трябва да вкарват, пък ония отзад да се оправят сами. Ако има някой останал там. Другите Роналдовци се блъскаха в търсене на добра позиция — всеки искаше да шибне победен гол и да стане център на вниманието… Само дето нямаше кой да им подаде, кой да разпределя пасовете, кой да покрива терена извън наказателното поле…

И професор доктор Пешо разбра — отбор от еднакви играчи не става. Дори да са суперзвезди. Трябва разнообразие, трябват различни футболисти. Иначе…

Иначе всички цветове се сливат в едно — сивото…