Георги Коновски
Има за всички

Харесваше работата си. Костюмер — интересна, добре платена, нужна. Сутрин отиваше рано — след 10 часа, проверяваше програмата на машината, настройваше я, ако има промени в поръчките, сетне цели три часа следеше работата й, а в 14 часа я предаваше на сменника. Трите часа официален труд ставаха четири заради задължителната почивка в 12 часа.

Тази почивка беше кошмар за него. Профсъюзите отдавна бяха извоювали този час да преминава в специалната сграда за отдих — ресторант, спални помещения, басейн, бани, игрални зали за тенис, волейбол, шах, билярд…

Нямаше как да се измъкне от почивката. Задължително всички се събираха в ресторанта, хапваха, после се пръскаха според интересите, но винаги се намираше човек, който да е край теб. И по-лошо — най-често това беше жена. Естеството на работата беше такова…

А жените го потискаха…

Най-малкото, защото изискваха внимание. Което при тях се изразяваше най-вече в думи, разговори, спорове. От начало опита да е индиферентен — изслушваше, кимаше, симулираше видима съпричастност. Това доведе до по-лошото — събеседничките му започнаха да говорят директно с него: поглед в очите му, обръщания, искания за мнение и отношение…

А от малък не умееше да общува с тях…

Просто се страхуваше от ответната реакция. И предпочиташе да се отклонява, да избягва разговорите, внимателно да се скрива в тълпата и, най-вече — укриваше се от срещите очи в очи…

Което нямаше как да успее през тия четири часа…

Затова пък след тях идваше щастливата нега на домашното доволство…

У дома му го посрещаше Надя. С чехли в ръка, готова да ги поднесе на своя господар, усмихната леко иронично, весела, бодра… Завеждаше го на дивана, сервираше му редовната чашка алкохол с някакво квалитетно мезе, сетне полагаше глава на ръцете си и го слушаше, слушаше, слушаше…

Ако поискаше по-домашна атмосфера, можеше да отиде в градината. Където Силвия, развяла леките къдри, бодро говореше нещо на двете патета, играеше си с котката, заглеждаше се по облаците и мечтателно му разказваше някакви измислени истории…

Вечер обичаше да отива при Мая, която му рецитираше нежни стихове или надълго и нашироко му обясняваше колко хубаво ще е да отлетят нейде — само двамата…

Имаше ли нужда от спокойно отпускане — насреща беше Мариана. Тиха, нежна, можеща да го завие с руси къдрици, умело изслушваща го, готова да го утеши всякога, по всякакъв начин…

Четирите му жени… Да, малко бяха — някои негови приятели имаха и по шест, че и по седем. Жена за всяка ситуация, за всеки пожелан случай. И той имаше още една — Лиа, планинарката. В нея преобладаваше спортът. Обичаше да го води в планината, по реки и язовири, за риба и на лов. Но сега я беше предал за зареждане на батериите, та щеше да я види чак в събота…

Да, андроидите бяха полезни, нужни и много, много търсени от хората. В епохата на видеовръзките мнозина нямаха нито навици, нито умения за общуване с ближния си. Общуването се водеше електронно — с кратки, изразителни, информационни изрази. Дългите разговори, беседите пред домашния огън, обсъжданията с тези, аргументи, синтези, поанти отдавна бяха забравени…

Но човек искаше — по навик, може би — да има и друг край него. Някакъв друг. По възможност от различния пол. Не за размножаване — науката се справяше с това без да натоварва хората. Освен няколкото минути, необходими за вземането на нужния материал. Тогава — защо да се губи време, енергия, нерви в ухажвания? При това — действия без гарантиран успех?

И на пазара се появиха те — андроидите. Мъжки и женски. За всякакъв вкус, по всякакъв избор. При това с вградени екстри — по поръчка на купувача. Което веднага подобри криминогенната обстановка, спря домашното насилие, премахна разводите поради несходство на характерите, централизира властта в собственика…

Понякога в системата настъпваше срив. Вируси нахлуваха в компютърната същност на андроида и го превръщаха в някакво същество от трети, пети, дори петдесети пол. Та се налагаше пълно преформатиране на софтуера и нормализация на робота…

Но това бяха дребни, бързо решавани проблеми. Иначе всичко си течеше нормално.

И настъпи щастливият почти златен век…

Е, не изцяло, разбира се. Все още трябваше хората да се трудят, принудително да се срещат, да общуват. Да общуват трудно. Но…

Но учените също се трудеха. В своите лаборатории и институти, където всеки от тях имаше много андроиди — лаборанти, лаборантки, асистенти и асистентки…

И всеки учен се надяваше да създаде новата система на обществото, която ще премахне колегите му и ще го остави щастлив сам-саменичък сред послушните, изпълнителни, трудолюбиви, прекланящи се пред великия ум андроиди…

Като в харем…