Георги Коновски
Внимавай какво си пожелаваш

… Така… Така… Така… А сега… Ох, ако може… Ей така, отдясно, един финт само и после… Добре, добре, оня се завъртя… Лекичко напред… Я да видя какво става по терена… Уха, нашето крило се е устремило към вратата… А плеймейкърът напредва към дъгата… Кому да подам? Вдясно? В центъра? И тия се оглеждат… Очакват, а… Но аз също гледам… И виждам, виждам, виждам… Мен! Мен не ме очакват! Тогава какво чакам? Крачка напред, още една… Вратата се е оголила… Горе, в ъгъла… В ъгъла… О, нееее…

Вратарят! Като пантера… Право към топката… Отби я… И падна на земята? Ех, ако сега топката литне към мен… Идва! Идва! Готов… Удар!!!

Гол… Гол… Гол… Аз го вкарах, аз… Какви прегръдки ме очакват, какви аплодисменти…

— Не разбрах?

— Извинете, прекъсване на играта…

Той се завъртя на стола. Всички гледаха към него. Изправи се, поклони се…

— Сър, поздравявам ви… Първият ви гол за този шампионат…

— Благодаря, сър…

— А сега се полагат 15 минути почивка между полувремената. Кафе, чай, безалкохолни, сладкиши — всичко е сервирано в залата до нас…

Той свали от главата си шлема с танцуващи светлини. Откъснати от връзката с мозъка, те постепенно угаснаха. Останалите в залата също свалиха шлемовете, внимателно ги положиха върху масичките пред креслата. Операторите зад стъклената стена се отпуснаха, някои излязоха и тръгнаха към тоалетната. Тръгна и Нико. Затова той реши да го последва. Настигна го пред вратата с двете нули…

— Нико, как бях?

Оня се огледа. В коридора нямаше никого.

— Извинявай, но нали те предупредих? Не разговаряй с мен, аз съм служебно лице…

— Знам, знам… Ама как ти се видях…

Нико въздъхна. От приятели си пати човек, не от врагове…

— Да, игра добре. И гол вкара…

— Как се вълнувах… Гледал съм доста мачове, но мислех, че е по-трудно. А то… Гледаш, представяш си какво би направил и то става…

— Става — съгласи се Нико. — Но зависи и от противника. Той също си представя какво би направил. И, ако неговият ход е по-добър — компютърът избира по-доброто. Просто ти в момента имаш по-ярко въображение, оригинални ходове ти хрумват. Затова при гола успя да улучиш точно. Вратарят си представяше, че избитата топка ще литне нейде далеч, а ти я видя в удобна позиция и си помисли най-правилното. Затова и заби…

— Нима можеше да я спаси?

— Можеше… Ако беше си представил, че ще я отбие към теб, можеше да завърши видението си с втори плонж. От земята. И да я спре. Но той се успокои и…

— А сега?

— Сега… Аз отивам в тоалетната, ти се връщаш в залата. После пак слагате шлемовете и започвате да си представяте. Всеки вижда играта, а компютърът избира най-подходящия ход…

Той се завъртя на пети и тръгна към залата. Там играчите вече слагаха шлемовете. И видя изведнъж зеления терен, съотборниците, противниците, тичащият съдия… Играта започна…

— … Идва насреща ми… Ще се опита да мине вляво. За балама ли ме смята? Ей сега… Шпагат… Оооох… Какво иска съдията? Как така — изгонен? Но аз…

Свали шлема. Наистина, когато посегна към топката му се мярна бърза мисъл: „Их, ако го прасна…“. Което беше достатъчно за компютъра…

Взе душ, после се преоблече. Е, за днес е достатъчно. До дрехите намери бележка: „За груба игра — глоба 1 000 кредита“. М-да — тия не си поплюваха. Но беше доволен — и от играта, и от себе си…

Обаче, ако Нико… Как можа да го хване така? В крачка… И се пише приятел… 1 000 кредита не е много, но знаеше случаи, когато убиваха човек и за сто. Нико не заслужаваше смърт. Е, един здрав бой…

— Извинете — хвана го за ръкава нисък здравеняк. — Елате с нас…

Зад него изникнаха отнейде още двама. Също така здрави и мрачни мъже…

Усети. Работата отиваше на зле…

— Какво има?

— Полиция на мисълта…

Как можа… Как можа… Как можа… Хем знаеше, имаше опит, опитваше се да стяга мислите в менгемето на забраната…

— Арестуван сте за опит за нанасяне на тежка телесна повреда…

Тоя Нико… Заслужава си убиване…

— И за опит за убийство…

Двамина го хванаха здраво, ниският щракна белезници около китките…

— Всичко, което кажете, направите или помислите ще бъде използвано срещу вас…