Георги Коновски
Покой

Най-после… Покой… След земното напрежение, след трудностите и несгодите, след труда и борбите, след несбъднатите мечти и трупащите се гадости, след… След всичко това — покой…

Раят е… Как да ви го опиша? Просто човешките сетива не стигат за това. Дори усещанията са слаби. Раят е Рай…

Спокойствие, тишина, никакви проблеми. Какво ти проблеми — дори желания няма. И за какво са ти те — каквото просто ти хрумне, веднага се сбъдва. Получаваш го — понякога дори преди да се сетиш за него…

Слънцето грее — нито горещо, нито презрително-хладно. Въздухът е толкова прозрачен, че виждаш през него и него. Леки облачета тихо валсуват по небето. Понякога компания им правят птичките божии, що не знаят грижи и труд. Няма гадни насекоми, няма режещ вятър, няма изгаряща жега, няма… Каквото не ти трябва — няма го…

Обществото — ангели. И ти си такъв — мирен, спокоен, отпуснат. Без напрежението на ежедневието, без проблемите — битови или световни. Хлябът наш насущний е… Нали ви казах — не може да се опише всичко, сетива и език не стигат. Хляб! С вкуса на всичко, което си помислиш. Или ти хрумне. А и за него се сещаш понякога — ей така, между другото. Защото душата хляб не ще — иска друга храна. И я имаш — в Рая тъмни цветове няма, черното е блестящо бяло…

Мир, покой, тишина…

О! Какво е това? Бръмчене? Наистина — бръмкане. Комар? Отде се е взел? Тук? Явно Дяволът си прави шегички. Да, няма да е дълго. И ще бъде наказан за тази си глупост. А комарът…

Добре, че се появи… Стой! Стой! Ще те хвана… Ще те улуча… С дясната ръка… Ха така… Още веднъж… Мога! Мога да го смачкам…

Но — след малко… Да го погоня… Да си поиграя… Защото тая скука… Ох, тая скука… Писна ми от мир и покой…