Георги Коновски
Сред ангелите падна дявол

1.

Видимо всичко беше добре, наред и по неписаните правила на малкия свят на острова. Слънцето топло грееше — но не припичаше, леки облачета украсяваха небето и създаваха удобни сенчици тук и там, птици се носеха ту в остър полет към земята, ту се стрелкаха към висините, пеперуди и колибрита разхвърляха цветовете си между храстите, слоновете и лъвовете се протягаха под палмите, внимателно оглеждайки се и предупредително поигравайки с мускули, антилопите пасяха кротичко — като свити пружини, крокодилите се излягаха на плажа до реката и доволно похъркваха, почесвани по коремчетата от играещите си красавици…

Но, макар от столетия на острова не беше загивало живо същество, природата не разрешаваше на живия свят да се отпусне и хилядолетия създаваните инстинкти да закърнеят… Всеобща толерантност и взаиморазбирателство…

Красиво… Спокойно… Приятно…

И скучничко, призна си Нгобонго. Наистина скучно… Тишината захлупваше всичко като херметичен капак. Нямаше емоции, нямаше стрес, нямаше риск, адреналинът отдавна беше се превърнал в нещо като каша и трудно, рядко, изненадващо се полюшваше — без да смее да помръдне, камо ли да удари като вълна…

Дори стиховете му течаха бавно, оразмерено, нежно и прекрасно — като приспивна песен…

Не му се ставаше от мекото ложе под баобаба, макар да беше вече време за вечеря. Очакваше насладата от вкусната храна — вулкан от усещания, постигнати посредством вълшебството и майсторството на химиците в кухнята. И, въпреки това, не му се помръдваше. Знаеше какво ще се случи и тази вечер. Приятна вечеря, леки танци, декламация на написаните днес стихове, внимателна разходка между стативите с нарисуваните през деня картини и задълбочен разговор с художниците, накрая тиха нощ под звуците на създадените от композиторите песни, симфонии, концерти, сюити…

Полезно, красиво, необходимо, задълбочено…

Същото — както вчера. И както онзи ден. И както предния ден. И както всеки ден преди — от столетия насам…

Островът на изкуството, на културата, на морала, на човека и нуждите му… Островът на избраните. От кого — не знаеха, не знаеха и тези, които внезапно се появяваха и заживяваха сред красотата и културата. Просто се появяваха — неизвестно кои, неизвестно отде, неизвестно защо. Талантите се развихряха тук — пред статива, над белия лист, до пианото.

И с пристигането си усвояваха неписаните правила, приемаха законите на острова. Толерантност, уважение, грижа за ближния, поставяне на чуждите интереси над своите…

Видя идващия отдалеч. И, разбира се, позна го веднага. Не беше трудно — на острова живееха само стотина човека. А Пиер беше и съсед — само на две мили от баобаба се издигаше тръстиковата му кула. Тънка, лека, с подвижни стени, даваща усещането, че си на върха на метронома. И едновременно с това позволяваща да си сигурен и безстрашен, поразлюлявайки заспиващия адреналин. В допустими дози…

— Здравей…

Нгобонго вдигна глава. Усмихна се и белите му зъби увеличиха светлината поне два пъти…

— Пиер… Видях те…

— Зная…

— Накъде така?

Време имаха много, нямаше защо да търсят конкретика, можеше да си позволят красиво усукан като многоцветната боа Кроооал разговор… Последваха леки реплики, приятни закачки, тънко приплъзване по другарския смях, накрая сериозния проблем…

Пиер умело свърза очакваната поредна лятна звездна нощ с бушуващите усещания:

— Химна…

— Да?

— Днес е двадесет и втория ден на месеца… А ние с нея преди две години на този ден… Разбираш…

Нгобонго знаеше, разбираше, очакваше… От две години Пиер имаше страхотна любовна нощ всеки двадесет и втори ден с Химна, жената на Нгобонго. Страст, очарование, извисяване към небесата…

Но, разбира се, като възпитан и хуманен човек, всяка вечер преди деня идваше и искаше разрешение от съпруга й. Не беше изненада, но правилата изискваха спазване. Ей го — Михаил от сто години поне искаше разрешение от Исауана, за да прекара любовна нощ с нейната Каролина, Вероника се радваше на щастието на мъжа си с музикантката Айша, а Джулайхира и Кремона с поклон молеха Ивана да разреши на Кирил месечната доза нощен плам с тях…

Свобода и правила… Можеш всичко да имаш, но трябва да поискаш нечие съгласие. И, между другото — откази рядко имаше. Не влизаше в неписаните правила да отказваш. В края на краищата, учтивостта изисква да даваш. А после да получаваш. Дори неща, които не си пожелал. Или за които изобщо не си се сещал…

Така че Нгобонго изобщо не разтяга повече времето. Кимна. За Пиер това беше достатъчно. И той се понесе към забелязващата се в далечината Химна, пътем късайки от прекрасните полски цветя, сплитайки ги в огромен букет…

А до Нгобонго падна нещо…

2.

Е, не падна тежко. Просто се появи сред ливадата. Тъмнокожо — но не с матовия блясък на Нгобонго, нито с лекото кадифе на Химна. Черно — този цвят определяше всичко. Черно — и космато. Богато космато. Стигащо до брадичката му вълнено покритие, надолу с тесни рамене, леко шкембе, аеродинамични крака — във формата на флаг за вятъра, разперени пръсти на ходилата, разкривени ръце, постоянно почесващи дългия крив нос…

— Дай да ям… — рече съществото…

— Ъ? — успя само да каже Нгобонго, пренебрегвайки всички писани и неписани правила на свободните взаимоотношения…

Онова най-после го погледна. За миг. Преценяващо и много, много критично…

— Здрасти… Дай да ям… — А после изглежда се досети и добави. — Казвам се Джони…

На острова живееха различни хора, животни и растения. И всичко — всички! — имаха еднакви права. Едно от които — свобода на личността. Всичко и всеки имаше право да бъде каквото си ще. А островитянинът, който и да е той, нямаше право не да пита, а да помисли дори, че някой някому дължи обяснения кой какъв е, защо е тук или там, какво именно прави… Та сега внезапно появилият се нов човек да бъде разпитван, че и да дава обяснения комуто и да било…

Ето защо Нгобонго се извъртя, взе от хранителния шкаф двете кастрончета — с неговата и на Химна вечери. Пред черното сложи своето кастронче, отвори го, изчака онова да поеме шумно с ноздри вкусната миризма, положи върху малката масичка удобните изящни прибори…

Черното ги награби, вдигна кастрончето и набързо излока съдържанието му. После погледна Нгобонго:

— А Джони още е гладен. — И, без да изчака отговор, грабна второто кастронче, отметна капака му, засърба шумно и гръмко…

Нгобонго просто не реагира. Нито имаше време, нито знаеше как. Пък и на острова царуваше пълното взаиморазбирателство — някой има нужда от нещо, друг прави лека отстъпка заради общото благо, изразяващо се най-често в полза на първия…

Още повече че храна винаги имаше. Появяваше се в хранителния шкаф, затворена в красиви кастрончета, всяко съдържащо предостатъчно за едно ядене. Но понякога, ако островитянинът искаше още — трябваше само да натисне малкия зелен бутон и в шкафа се появяваше допълнително едно кастронче.

Джони метна настрани и второто кастронче, дори не погледна къде в тревата изчезна то, облиза се, обърса джуки с естествения ръкав над китката си…

— Джони иска да спи…

— Ами… — Нгобонго се завъртя и понечи да му предложи хамака под баобаба. Обаче, хамакът се оказа зает вече — черното за миг беше се метнало върху му и дори успя да затвори очи. Че и захърка, принуждавайки лъвовете, слоновете и антилопите да се отдалечат от странната звучна заплаха…

3.

— Така ли? — искрено беше заинтригуван Михаил, когото останалите считаха за нещо като лидер, като ментор по-скоро на малката колония. Айша и Джулайхира дори приплъзнаха малките си дупета по пясъка, приближавайки се до разговарящите. Което, естествено, не направи никому впечатление. На острова нямаше йерархия, субординация, някакви структури, както и закони. Просто Нгобонго мина покрай Белия плаж, зърна голите Михаил, Айша, Джулайхира, а откъм Източния хълм към тях се бяха запътили още няколко островитяни. Спря се и заразказва станалото. Което не учуди никого — така се появяваха всички новодошли. От нищото, голи, гладни, без някакви особени спомени. И обикновено много щастливи, че са намерили съобщници, че няма да са самотници, че има с кого да опрат рамо до рамо, да спазват еднакво нужни правила, да помагат, за да получават помощ…

— Джони… — каза Михаил. — Е, описваш го малко странно, но човекът е объркан от преминаването тук. И се опитва най-напред да усвои новото, а после ще стане един от нас…

Нгобонго скептично поклати глава, но Айша внимателно го изгледа:

— Кажи, кажи…

— Нещо ме гложди… Джони е от кратко време тук, а само иска и иска. Нищо не е дал, но…

— Добре, де — и аз бях така — намеси се слушащият от известно време разговора Пиер. — Гладен, жаден, искащ само да спя, пък да става каквото ще…

— И? — попита Джулайхира.

— Какво и?

— Питам — после какво стана?

— Е, два дена лапах и спах, сетне станах, разговарях с теб най-напред, после с Габриела, тя ме прие в гнездото си, Кирил се раздели с нея и си направи свое гнездо върху оная секвоя, при него се премести…

— Именно! — прекъсна го Джулайхира. — Знаем какво стана. Само исках ти да се сетиш колко време ти трябваше, за да разбираш в каква среда си и да започнеш усвояването на правилата на свободата. Време е нужно…

Михаил се замисли, после погледна Нгобонго.

— Къде е сега Джони?

— В хамака ми, под баобаба. Спи…

— Храна има ли?

— В хранителния шкаф трябва да се появи закуската. След час, най-много час и нещо…

— Добре. Иди тогава, ако искаш, покажи му как се появява храната, разходете се из острова, разговаряйте, виж с какво желае да се занимава, запознай го с…

Нгобонго разбираше всичко, очакваше, че ще го помолят — ако може и желае — да стане нещо като настойник на новака, но червейчето на съмнението го погризваше отвътре…

И тръгна към баобаба. С него поеха Кирил и Айша…

4.

Само дето под баобаба беше пусто. Нито Джони, нито хамакът, нито хранителният шкаф. Макар странни следи да показваха доскорошното им присъствие тук — късове от хамака, парчета от някогашния красив шкаф, набедрената превръзка, мръсна, мазна и лепкава…

— Защо? — чак зяпна Кирил при вида на останките. — Та закуската вече щеше да е в съдините, превръзката можеше лесно да се изпере, а хамакът беше толкова удобен. Дори моята претенциозна Ивана харесваше нощните полюшквания върху него, заметната с мен…

— Станалото — станало — рече Нгобонго. — Не бива да упрекваме Джони. Има право на грешки и ето — сгрешил е. Нека сме толерантни, нека просто подминем случката…

— А шкаф и кастрончета?

— Знаеш, че цялата ни цивилизация се крепи на толерантността. И значи, този който ни осигурява, също е толерантен. Така че — да очакваме нов шкаф…

Разнесе се пукот, на няколко метра се появи и изчезна алена мълния… И на нейно място застина голям шкаф — същият като изчезналия. Кирил бавно се приближи, открехна вратичката и пред очите им се появиха три кастрончета — копия на изчезналите…

Тримата се спогледаха, после впиха очи към тичащата насреща им стройна женска фигура. Камеамеа, композиторката, бивша жена на Джералдо, а сега на Питър и Холмар…

Разчорлена, изпотена, с объркан вид — тя се носеше към тях, а нейде отзад се виждаше полюшкваща се черна фигура…

— Джони? — запита Нгобонго и закрещя. — Джони, чакай…

Камеамеа стигна до тях и рухна в тревата. Закри лице с ръце и започна нещо като речитатив, крясък и плач едновременно. Айша я прегърна, строполясала се до нея, Кирил опита да я повдигне, Нгобонго гледаше объркан към приближилата се фигурка…

— Джони… Какво става, Джони?

Черничкото нещо спря и обидено нацупи устни:

— Исках само малко секс, пък тя… Даже ме одра, на — виж… — И показа нещо като розова следа под черната вълна по ръката. — Одра ме… Никакво възпитание, никакво разбиране…

Айша вдигна глава:

— Ти си я искал насила??? Насила???

Джони се отпусна в тревата, после се изтегна по гръб, несмущаван от рунтавата си голота.

— Ами искаше ми се… Щом ми се иска — значи и на нея трябва да й се поиска. Какво толкова? Пет минути само да ми отдели… И аз съм човек, и аз имам нужди…

— Ама ти не разбираш ли… — Айша чак подскочи над свитата Камеамеа. — И тя има права, и тя има нужди…

— Ами ето — задоволи малко от моите и може и на нея да й е станало добре… Те, тия работи са свързани. Пък и какво толкова й трябва? Лежи си там, даже не правеше нищо…

Нгобонго едва успя да хване Кирил и с цялото усилие на мощната си фигура го задържа. Наоколо се струпваха изникналите от джунглата островитяни. Те разменяха новата информация, гледаха се стреснато, понякога хвърляха изненадано-изплашено погледи към Джони…

А той се преобърна по гръб, загледа се към далечния вулкан и каза бавно и спокойно:

— Тая жена не успя да свърши всичко. А ми се иска, още ми се иска… Ей, приятелче — обърна се той към Нгобонго, — знаеш ли, иска ми се да опитам не жена… Какво ще кажеш?

Настъпи мрачна тишина посред светлия ден. После Нгобонго наведе глава. Интересите на другия, толерантността, взаимопомощта…

И се наведе…

А островитяните побягнаха към джунглата. Отде да знаят какви интереси още има новодошлият…

5.

Вечерта островът беше тих. И безлюден. Никой не излезе на голямата поляна за нощен концерт. И в колибите, къщурките, дървените кули беше мъглява тишина. Нямаше поетични четения, нямаше нежни разговори, нямаше романтични двойки и тройки, вперили погледи към звездното небе…

Дори фауната притихна, а флората се сгърчи като от слана попарена. Слоновете, лъвовете, антилопите, щраусите се бяха събрали в Сочната долина и тихичко придремваха, опрели гръб в гръб, крокодилите се свряха в корените на крайречните дървета, птиците предпочетоха да отлетят до съседния остров и изкарат ден или повече на спокойствие сред хищните куршуми…

На сутринта Михаил потропа по големия баобаб и изчака, докато Нгобонго внимателно надникна от клоните, огледа се и скочи долу.

— Ще имаме събрание — каза новодошлият. — Та ме пратиха да те извикам…

Нгобонго кимна — не му се говореше. И тръгнаха заедно. Доста условно заедно, защото Михаил крачеше бързешком, предпазливо оглеждайки се, докато Нгобонго правеше леки, залитащи, олюляващи се, поднасящи го крачки. Но другият не посмя да го запита нищо…

Мълчаха и вървяха, докато…

Докато Михаил спря и се втренчи надолу. Нгобонго пусна ръка от задника си, едва не се блъсна в спътника си и ужасен спря…

На пътеката лежеше нещо. Нещо като детайл от играчка. Нещо като преден десен крак на антилопа. Но — само крак…

Кървав, зловещ, грозен…

Побягнаха…

А после Нгобонго спря, отправи поглед към синьото небе, кимна си сам — като в диалог със себе си. И се хвърли в храстите…

Михаил разказа за видяното на събралите се хора. Настъпи тишина. И внезапно се разнесе зловещ крясък… Гръмко хъркане… Отново тишина…

Втурнаха се из острова. Но страшната картина ги чакаше в сами средата му. От клона на един кипарис висеше Джони. Изплезил език, опулил очи, приличащ на мръсен парцал за пода, окачен върху мазната набедрена превръзка, стегната около врата му…

На съседния клон беше увиснал Нгобонго. Красив и в смъртта си, отпуснат, притворил очи. От срам може би…

В тревата лежеше Айша. Закрила очи с треперещи ръце, цялата тресяща се. Донесоха вода, освестяваха я, успокояваха я. Накрая разказа…

Цяла нощ Джони се забавлявал с нея. По едно време я вързал за кипариса и отишъл някъде. Върнал се с парчета кърваво месо. Предложил и на нея — прясно, мъртво, сочно…

Тя припаднала…

А ето — на заранта се появил Нгобонго. Сграбчил черното човече и го обесил. Сетне метнал една лиана и за себе си.

— Кажи на всички — били последните му думи — аз съм виновен, аз се разплащам. Това е Злото — иска и свиква да получава. Трябваше да го спрем навреме, но… Моя е вината. Аз мислех, че толерантността е основата на взаимоотношенията ни. А се оказа, че има и такива от нас, които граници не знаят. Някои неща разбрах… Не искам и други да се учат по сложния и мръсен начин. Да, аз пръв отстъпих, аз ще платя…

И… Това е…

Островитяните заживяха пак спокойно, отмерено, красиво. От време на време се появява нов жител. Но те внимателно го оглеждат и подозрително следят. Защото един — само един! — дявол е достатъчен, за да превърне Рая в Ад…