Рьоне Шар
Единствени остават (Откъси)

Сбогуване с вятъра

По склона на селото са се установили на бивак поляни, покрити с мимози. Случва се по време на беритба, далече от онова място, да срещнете, обвита в силен аромат, една девойка, ръцете на която цял ден са били заети с крехките стебла. Подобно лампа, чийто светъл ореол е вероятно от парфюм, тя върви с гръб към залязващото слънце.

Кощунство би било да я заговорите.

С пантофки, тъпчещи тревата, отстранете се от пътя й. Може би ще имате щастието да откриете на устните й влажната химера на падащата нощ?

Медальон

Води от зелени светкавици, които звънят в екстаз пред любимото лице, води, пълни със стари престъпления, води безформени, води, които са ограбени от близко коронясване… Дори ако трябва да изтърпи укорите на отстранената си памет, строителят на чешми поздравява с устни абсолютната любов на есента.

Идентична мъдрост, ти, която създаваш бъдещето, без да вярваш в отчайващата тежест, нека тя усети как се надига в тялото му електричеството на пътешествието.

Милостива сила

Знам къде ми пречи моята неспособност, рисувано стъкло, ако цветето се откъсне от кръвта на младото лято. Сърцето от черна вода на слънцето е взело мястото на слънцето, взело е мястото на сърцето ми. Тази вечер голямото скитащо и толкова сериозно колело на желанието може би само аз мога да видя… Ще направя ли някога корабокрушение някъде другаде?

Дългът

Детето, което след падането на нощта зимата сваляше внимателно от лунната количка, след като се намери в ухаеща на балсам къща, потопи веднага погледа си в огнището, в огнището с разтопен метал. Зад тесния рисуван прозорец, пламтящ от пожари, го заплени нажеженото пространство. С гърди, наведени към топлината, с млади ръце, запечатани с полета на сухите листа на уюта, детето сричаше бленуването на заледеното небе:

— Уста, доверенице моя, какво виждаш?

— Щурчето ми, виждам една нещастна гъба с каменно сърце, сприятелена със смъртта. Отровата й е толкова стара, че може да я превърнеш на песен.

— Господарке, накъде пътуват линиите ми?

— Хубавице, мястото ти е отбелязано на пейката в парка, където издълбаното сърце е с корона.

— Нима аз съм дарът на любовта?

В съзвездието на Плеядите, във вятъра на една млада река, нетърпеливият Минотавър се събуждаше.

1939

През устата на нощната лястовица

Деца, които забивате маслини в слънцето, потънало в морската гора, деца — прашки от пшенични класове, от вас чужденецът се отвръща, отвръща се от мъченическата ви кръв, отвръща се от тази прекалено чиста вода, деца с очи като сочен лимон, деца, които карахте солта да пее в ушите ви, как да се реша да не се заслепявам вече от приятелството ви? Небето, за мекотата на което разказвахте, Жената, на желанията на която изневерихте — гръмотевицата ги вледени.

Наказания! Наказания!