Рьоне Шар
Жакмар и Жюлия

Някога, в часа, когато земните пътища се спущаха стръмно надолу, тревата издигаше нежно стъбълца и палеше светлинките си. Конниците на деня се раждаха под погледа на тяхната любов, а замъците на любимите им имаха толкова прозорци, колкото са леките вихри, които носи бездната.

Някога тревата знаеше хиляди девизи, които не си противоречаха. Тя бе съдба на лицата, окъпани в сълзи. Тя омагьосваше животните, даваше подслон на греха. Просторът й наподобяваше небето, което бе победило страха на времето и облекчило болката.

Някога тревата бе добра за лудите и неприязнена към палача. Тя летеше към вечния праг. Игрите, които измисляше, се усмихваха с крилати усмивки (игри, опростени от грехове, и мимолетни). Тя не бе жестока с никой от онези, които, изгубили пътя си, желаеха никога да не го намерят.

Някога тревата бе разбрала, че нощта струва по-малко от нейната власт, че реките не усложняват безсмислено течението си, че зърното, което коленичи, вече е наполовина в клюна на птицата. Някога земята и небето се ненавиждаха, но и земята, и небето живееха.

Неукротимата суша изтича. Човекът е чужденец за зората. И все пак в гоненето на живота, което още никой не може да си представи, има воли, които потръпват, шепоти, които се сблъскват, и здрави, силни деца, които откриват.