Бенжамен Пере
Звъни се

Скок на бълха като количка танцуваща на коленете на паважа

Бълха която тича по стълбата дето с тебе ще живеем

а слънцето подобно на бутилка червено вино

се преструва на негър

негър-роб наказан с камшици

Обичам те както раковината обича своя пясък

където някой ще я открие когато слънцето ще заприлича на бобено зърно

и то ще почне да покълва тъй както камъчето сърцето си показва под камшиците на пороя

или като полуотворена кутия от сардели

или подобно кораб с платна на който фокът е разкъсан

Искам да съм превърнато в грах отражение на

слънцето по украшенията с брилянти на твоите ръце

малкото насекомо което те полази когато се видяхме за пръв път

Не

та тази еднодневка с цветовете на дъгата

на мен прилича колкото бродът прилича на дъб

дъб който сега има корона от зелени клони

дето живеят двойка червеношийки

Искам да съществувам защото

без теб аз съм процепът между паветата на бъдещите барикади

Дотолкова е влязла твойта гръд в гърдите ми

че два димящи кратера се отклоняват там подобно

рисунката на северен елен в пещера

Ще те приема както ризницата приема голата жена

която е очаквала от цялата дълбочина на своята ръжда

и се втечнявала като прозоречни стъкла на горяща къща

като дворец в огромна камина

като потъващ кораб плаващ без котва и кормило

към някой остров обрасъл с дървета сини които ми напомнят твоя пъп

остров на който бих желал да спя с тебе

 

(„Точка край“, 1947)