Антонен Арто
Черен поет

Поете черен, гърди на млада девственица

те мъчат,

поете огорчен, животът ври,

градът гори,

небето се разтваря в дъжд,

перото ти сърцето на живота дращи.

 

Гора, гора, очи гъмжат

по покриви, които се множат,

коси на бурята; поетите

яхат коне и кучета.

 

Очите побесняват, езици се въртят,

небето в ноздрите нахлува

като хранително лазурно мляко;

увиснал съм на устните ви аз,

жени, сърца втвърдени от оцет.

 

(„Пъпна връв на покойни некръстени деца“, 1925)