Андре Брьотон
Война

Наблюдавам звяра докато се ближе

За да се слее напълно с околната среда

Очите му с цвят на бурно море

Се превръщат внезапно в локва

Която придръпва към себе си мръсните одежди на фабрични отпадъци

Локва която е спирала вечно човека

Локва с малък площад Опера в търбуха

Защото фосфоресциращата светлина е ключ към очите на Звяра

Който се ближе

И езикът му

Извърнат в посока която предварително не можеш отгатна

Е кръстопът на пещи нажежени до бяло

Наблюдавам отдолу небцето му

То е направено от лампи в торби

А под свода му с цвят на царско синьо

Малки арки с олющена позлата в перспектива влизат една в друга

        Докато повява вятърът на обобщението в безкрая

        създаден от дишането например на някой от тези

        клетници които се показват на площада с гола гръд

        гълтат факли с пламтящ петрол сред горчив дъжд

        от дребни монети

Циреите на Звяра блестят от хекатомбите младежи с които Броят им набъбва

Фланговете му защитават блещукащи люспи и те са армиите

Изпъкнали те се въртят безукорно на пантите си

Макар че са зависими една от друга не по-малко от

петлите които си подвикват ругатни призори на бунището

Навярно тук става въпрос за липса на съзнание но някои твърдят че все пак денят ще се роди

Вратата исках да кажа Звярът се ближе под крилото

И се вижда как се превиват може би от смях мошениците в дъното на някоя кръчма

Миражът в който превърнаха добротата

Е всъщност живачно находище

Което би могло да се излочи наведнъж

Стори ми се че Звярът се обръща към мене видях пак мръсната светкавица

Колко бели са неговите ципи в неговата тънка брезова гора където се устройваха засади

Във въжетата на неговите кораби на носа на които се излага една жена която умората от любовта е украсила с един зелен вълк

Фалшива аларма Звярът показва нокти като венец издигнат около гръдта му

Старая се да не се олюлявам много когато той размърда своята опашка

Която е едновременно карета от изрязано стъкло и удар с камшик

Сред задушаващата миризма на вонещици

От своята носилка опръскана с черна кръв и злато от луната

Звярът точи единия си рог по възторженото дърво на жалбата

И се извива змийски с ужасна бавност

И поласкан

Започва да облизва члена си Не казах нищо.

 

(„Фата моргана“, 1940)