Пол Елюар
Без възраст

Приближаваме

Лесовете

Тръгнете по алеята на утрото

Качете се по стъпалата на мъглата

 

Приближаваме

Слънцето на земята свито

Тя трябва да роди един ден още

* * *

Небето ще се разширява

До гуша беше ни дошло

Да обитаваме руините на сънищата

Ниската сянка на почивката

И на умората и на отпущането

 

Земята ще приеме пак формата на нашите тела

И вятърът ще ни търпи

Нощта и слънцето ще минат през очите ни

Без да ги променят

 

Нашето сигурно пространство чистият ни въздух

Те могат да запълнят закъснението

От навиците издълбано

Ний ще се приближим до нова памет

И ще говорим всичко на разбран език

* * *

О братя мои противоположни които пазите в зениците си

Нощта прелята в тях и ужаса

Къде ви изоставих

Вас с тежките ръце в лениво масло потопени

на миналите ви дела

И с толкоз мъничка надежда че смъртта е права

О мои загубени братя

Аз вървя към живота с вида на човек който иска

Да докаже че светът е направен по негова мярка

И не съм сам

Хиляди образи мои множат светлината ми

Хиляди погледи винаги същи изравняват живата плът

Ето птицата ето детето ето скалата и равнината

Те се сливат със нас

И златото прихва в радостен смях

Извадено от пропастта

Водата и огънят се разсъбличат за един и същи сезон

Затъмнения няма на челото на вселената вече

* * *

        Ръце отгатнати от нашите ръце

        Уста със устните ни слети

        Първите цветни жеги

        Във хладината на кръвта

        Призмата диша с нас —

        Пъстроцветна богата зора

        На върха на всяка трева царица

        На върха на мъха над снеговете

        Вълни от развълнувани пясъци

        С упорито детинство

        Извън пещерите

        Извън нас самите

 

(„Естествено течение“, 1938)