Анри Мишо
Песен в лабиринта (Откъс)

Ето, настъпи тежката Епоха, по-тежка от тежкия живот на хората.

Дойде Епохата.

Ще превърна къщите им в място на разтуха, каза един глас.

Ще превърна корабите им, които плават по водата, в бързо потъващи камъни.

Ще превърна семействата им в ужасени орди.

Ще превърна имота им в това, в което молците превръщат кожата, като остава само призракът й, разсипващ се в прах при най-слабото докосване.

Ще превърна щастието им в мръсна гъба, която трябва да се изхвърли, а някогашните им планове, по-плоски от тялото на дървеница, ще преследват дните и нощите им.

Ще накарам да витае смъртта, истинска, реална — и горко на този, който се намери под крилото й.

Ще прекатуря боговете им с чудовищно срутване и в техните разпръснати останки те ще намерят богове, които не са познавали, и загубата им ще ги накара да страдат още повече.

Злокобни месеци, злокобни!

Злокобни като военен лагер, внезапно наводнен.

Злокобни като блокхаус, съзрян неочаквано и твърде късно, и неговият тесен отвор прилича на око присвито, но онова, което от него изхвърчава, е много по-проникващо у тебе.

Злокобен като крайцер без самолети придружители вечер, близо до вражески позиции, докато в небето се чуват шумове добре познати, макар и още слаби, но те растат и се засилват тъй страшно бързо и крайцерът започва да плава на зигзаг, като неловко изречение, което не се свързва с темата на разказа.

Злокобни… и още незавършени.