Принц Баяя

Един млад цар трябвало да се раздели с жена си и да отиде на война. Скоро след неговото заминаване царицата родила близнаци, и двете момчета. Настанало незапомнено веселие по цялото царство. Веднага заминали пратеници да съобщят на царя радостната вест. Момчетата били здрави и растели като дръвчета. Но онова, което само няколко минути по-рано се появило на света, било по-жизнерадостно от другото и такова си останало и когато пораснали. То било по цял ден на двора, тичало, скачало и лудувало с кончето, което се родило в един и същи ден с него. Другото пък обичало повече да се търкаля по меките килими, навъртало се около майка си и никъде не излизало освен на разходка в градината заедно с нея. Затова и майка им не обичала много първото, а второто й станало галениче. Момчетата били на седем години, когато баща им се върнал от война и с неизказана радост притиснал до сърцето си жена си и децата си.

— Кой от тях е по-големият и кой по-малкият? — попитал царят царицата.

Като мислела, че мъжът й пита, за да разбере кой ще е престолонаследникът, тя представила своето галениче за по-голямо. Царят, разбира се, обичал еднакво и двете си деца, но когато те станали юноши, по-големият син слушал как наричат по-малкия престолонаследник и толкова му било мъчно, че животът в двореца му опротивял и той замечтал да тръгне по света. Един път се оплакал на малкото си конче, споделил с него мъката си и му казал, че му се ще да избяга от къщи.

Тогава конят му отговорил с човешки глас:

— Като не ти се харесва в къщи, тръгни по света, но без да питаш баща си, не прави ни крачка. Ала те съветвам другиго със себе си да не вземаш и на друг кон, освен на мен, да не се качваш — това ще ти донесе щастие.

Принцът много се зачудил, че конят му говори с човешки глас и го запитал как е възможно. Конят му отговорил:

— За това не ме питай. Аз съм готов да те браня и напътвам, стига да ме слушаш.

Принцът обещал на коня, че винаги ще изпълнява съветите му, и отишъл в двореца да пита баща си ще го пусне ли да тръгне по света. Като казал на родителите си какво е намислил да прави, баща му не искал да се съгласи, но майка му веднага склонила. Ала принцът не отстъпвал от решението си и най-после измолил съгласието и на баща си. Царят тогава наредил да се приготвят коне, слуги и цяла свита, която да придружава принца. Но той се отказал от всичко и рекъл на баща си:

— Защо ми е, татко, такава свита, коне и слуги? Аз ще си взема пари и ще замина сам по света с малкото си конче. Тъй няма да имаш толкова грижи и неприятности.

Наново трябвало да моли баща си, докато му позволил. Най-после всичко било готово за път. Младият кон стоял оседлан до портите, а горе в двореца принцът се прощавал с родителите си и брат си. Всички плакали горчиво, дори в последната минута и на майка му й дожаляло, че пуска детето си да скита по света и строго му наредила най-късно след една година да се върне в къщи или поне хабер за себе си да прати.

След няколко часа кончето препускало тръс по широкото поле далеч от столицата. Някой може да си помисли, че седемнадесетгодишен кон не може да бъде тъй пъргав, но тоя кон не стареел, понеже не бил обикновен. Косъмът му бил лъскав като кадифе, краката му — прави като струни и бил пъргав като сърна. Пътят бързо минавал. Дълго пътували, без принцът да знае накъде го носи конят, докато изведнаж видял кулите на чудно хубав град. Тогава конят се отклонил от пътя и препуснал през полето към една скала, която се издигала наблизо до една хубава горичка. Като стигнал до нея, той ритнал с крак скалата, тя се разтворила и влезли вътре. Това било хубава, удобна конюшня.

— Остави ме сега тук — казал конят на принца — и иди сам в близкия град, направо в двореца. Ала там трябва да се представиш за ням. Царят ще те вземе на служба, а ти внимавай да не се издадеш. Като имаш нужда от нещо, каквото и да е то, ела при скалата, почукай три пъти и тя ще се разтвори.

Принцът си помислил: „Умно е моето конче, то сигурно знае за какво ще ми послужи всичко това.“ Взел си дрехите и тръгнал. Стигнал до престолния град, който бил недалеко от скалата, и поискал да съобщят на царя за него. Като разбрал, че е ням, царят се съжалил над младостта му и го задържал при себе си. Той скоро видял, че момъка го бива за всякаква работа. С каквото и да се заловял, с всичко бързо се справял и по цял ден тичал и шетал из двореца. Потрябвало ли на царя писар, нямало по-добър от него. Всички го обичали, но понеже бил ням и на всичко отговарял само „баяя“, останало му името Баяя и никой след това не го наричал другояче.

Царят имал три дъщери, една от друга по-хубави. Най-голямата се наричала Здобена, втората Будинка, а най-малката — Славена. Най-много от всичко Баяя обичал да стои при трите момичета и му било позволено по цял ден да прекарва с тях. Както бил ням, и при това толкова черен, че страх да те хване, а на всичко отгоре едното му око било винаги вързано — можел ли царят да помисли, че той ще се хареса на някоя от принцесите! Но принцесите при все това го обичали и искали навсякъде да ходи с тях. Той им виел венци, берял им цветя, навивал им златни конци, рисувал им птици и различни цветя за бродиране и всичко това много им харесвало. Ала на най-малката той служел с най-голямо усърдие и каквото правел за нея, било винаги най-хубаво, така че сестрите й на шега я дразнели. Славена била безкрайно добра и никога не се сърдела на сестрите си.

Не минало много време, откакто дошъл Баяя в двореца. Една сутрин той влязъл в залата, където царят закусвал и го видял да седи, потънал в скръб. Попитал го със знаци какво му е.

Царят тъжно го погледнал и рекъл:

— Мило момче, защо ме питаш, не знаеш ли каква беда ни заплашва и какви тежки три дни ме очакват?

Баяя поклатил глава, че не знае, и по лицето му се изписала голяма уплаха.

Тогава царят му казал:

— Е, ще ти разкажа, макар че не можеш да ни помогнеш. Преди години долетяха тук три змея, единият с девет глави, другият с осемнадесет, а третият с двадесет и седем. Такова бедствие настана тогава в моя град, косите ти да настръхнат. Хората се криеха, тъй като не бяха сигурни за живота си. Скоро не остана никъде ни една глава добитък, понеже всичко трябваше да дадем на чудовищата, за да не нападнат града. И въпреки това много хора изядоха. Не можех повече да слушам плачове, затова повиках в двореца една магьосница да ми каже как да изгоня чудовищата от страната. Но о, беда! Тя ми съобщи, че ще се махнат, ако им обрека трите си дъщери, които тъкмо почваха да се разхубавяват. Като мислех, че ще намеря изход, стига само да изгоня чудовищата от царството си, обещах им тази нечувана жертва. Царицата умря от мъка. Но дъщерите ми не разбраха нищо. Змейовете си отидоха и през всичките тия години не се чуха, ни видяха. Но ето вчера един овчар дотича ужасен и каза, че змейовете пак са дошли в същата скала, където по-рано живееха, и страшно реват. И аз, клетият баща, трябва утре да дам първата си дъщеря жертва на своята страна — други ден втората, а после — третата и да тръгна след това по света като просяк.

Така нареждал нещастният цар и си скубел косата.

С посърнало лице отишъл Баяя при принцесите, но смъртно се изплашил, като ги видял. Те седели една до друга в черни дрехи, с лица, бледи като платно, и горко плачели, че трябва по такъв жесток начин да свърши младият им живот. Баяя започнал да ги утешава и им сочел, че сигурно ще се намери някой, който да ги освободи, но нещастните момичета не го слушали и непрестанно леели сълзи. Също такава бъркотия и скръб царели и в града, понеже всички обичали царското семейство. Целият град и дворецът били обвити с черно сукно.

Баяя тайно излязъл от града и хукнал през полето към скалата, където било затворено кончето му. Като почукал три пъти, скалата се отворила и той влязъл вътре. Погалил коня по лъскавата грива, целунал го по бялото петно на челото и рекъл;

— Мило конче, идвам при теб за съвет и ако ми помогнеш, ще бъда щастлив цял живот. — И започнал да разправя на коня за всичко случило се в двореца.

— Всичко зная — отговорил конят — и затова те доведох тук, да помогнеш на принцесите. Ела утре рано сутринта при мен и аз ще ти кажа какво да правиш.

Изпълнен с радост, тичал Баяя назад към двореца и мнозина можели да го упрекнат, че е толкова весел, но за щастие никой не го срещнал. Цял ден не излязъл той от стаите на принцесите, какво ли не измислял, та поне малко да ги успокои и ободри, но не успял.

На другата сутрин още призори той бил край скалата. Конят го посрещнал и му казал:

— Сега повдигни камъка под моите ясли и извади, каквото намериш там.

Баяя с готовност го послушал и извадил от дупката, скрита под яслите, един голям сандък. Конят му наредил да го отвори и като сторил това, извадил три вида прекрасни дрехи, меч и конска юзда. Едните дрехи били червени, със сребро и диаманти обшити, бронята им била от лъскава стомана, а на шлема имало бели и червени пера. Другите били целите бели, със злато обшити, бронята и шлема — златни, с бели пера. Третите пък били светлосини и богато обшити със сребро, диаманти и бисери, а шлемът — накичен със сини и бели пера. Наред с трите вида дрехи имало един меч, ножницата на който греела от скъпоценни камъни, както и юздата на коня.

— Тия три вида дрехи са твои, но най-напред облечи червените.

Баяя се облякъл, препасал си меча и метнал юздата през главата на коня.

— Послушай съвета ми — от нищо не се бой и не слизай от мен. Сечи чудовището и вярвай в меча си. — Така приказвал конят, като излизал от скалата.

През това време в двореца дошъл часът за скръбна раздяла — цяла тълпа народ изпращала клетата Здобена вън от града. Наближили до съдбоносното място, принцесата слязла от каляската и като видяла, че трябва да тръгне към скалата, паднала в несвяст на земята. В тоя момент от далечината се понесъл кон, а на него — рицар с червени и бели пера. Като стигнал до тях, той заповядал на хората да се отдръпнат, да отведат принцесата и да го оставят сам. Можете да си представите с каква радост изпълнили всички тая заповед, само принцесата не се съгласила да си отиде, искала да види как ще свърши всичко.

Едва се изкачили на отсрещния хълм, скалата с трясък се разтворила, змеят с деветте глави излязъл навън и се заозъртал за плячката си. Тогава Баяя се спуснал с коня си срещу него, изтеглил меча и с един удар му отсякъл три глави. Змеят се гърчел, бълвал огън и така се мятал, че отровата му се пръскала надалеч, но принцът не обръщал на това никакво внимание и размахвал меча, докато му отсякъл и деветте глави. Останалото довършил конят с копитата си.

Когато змеят загинал, принцът обърнал коня и заминал нататък, откъдето дошъл. С почуда гледала след него Здобена, но си спомнила, че баща й я чака и бързо тръгнала към двореца със свитата си.

Кой би могъл да опише радостта на бащата, след като видял дъщеря си жива и здрава и — радостта на сестрите, че може и за тях да се намери освободител. Баяя също дошъл и непрестанно им показвал със знаци да вярват, че бог ще прати и на тях някой да ги освободи. Макар и да ги било страх от утрешния ден, все пак били по-весели и разговаряли с Баяя. На другия ден извели Будинка. И с нея се случило същото както предния ден със сестра й. Едва стигнала до мястото и всички видели да идва рицар с бели пера и след малко храбро да се бие със змея с осемнадесетте глави, докато чудовището издъхнало. След като го посякъл, той се отдалечил също като предния ден. Когато принцесата се върнала в двореца, всички съжалявали, че не могли да изкажат своята благодарност на храбрия рицар.

— Зная аз, сестри мои — рекла Славена, като се събрали заедно, — вие не сте молили рицаря да дойде, но аз ще коленича пред него и тъй дълго ще настоявам, докато не направи това.

— Защо се смееш, Баяя? — попитала Здобена, като видяла усмихнатото лице на немия. Но Баяя започнал да скача из стаята и давал да се разбере, че се радва, защото ще види рицаря.

— Ех, щурчо, още го няма, та да се радваш — отговорила Здобена.

На третия ден извели Славена. Тоя път и самият цар тръгнал с нея. Сърцето на клетото момиче изтръпвало от ужас, като си помисляло, че ще го дадат на змея, ако не дойде освободителят. В този момент се разнесли радостни викове, че рицарят иде. А Баяя както убил първите два змея, така убил и третия, макар че и той, и конят му едва не паднали от изтощение. Тогава царят и Славена се доближили до него и помолили рицаря да отиде с тях в двореца. Но той не искал да стори това. Славена коленичила пред него, хванала го за мантията и започнала да го моли тъй горещо, тъй мило, че сърцето на принца се разтуптяло, но в този миг конят трепнал и рицарят изчезнал.

Натъжена, че не може да възнагради своя освободител, Славена се върнала с баща си в къщи. Всички мислели, че те ще доведат рицаря, но останали пак с излъгани надежди.

Сега всички били отново щастливи, ала то не траяло дълго време — нова скръб ги обхванала. Един ден царят получил от съседния цар призив за война. Той много се изплашил, понеже знаел, че съседът му е по-силен, и веднага написал послание и разпратил пратеници на всички страни да повикат князете и болярите на събор в царския дворец. Всичко станало много бързо и владетелите завчас се събрали. Царят им разказал за своите тревоги и ги помолил за помощ, като им обещал за награда своите дъщери. Кой би се отказал от такава награда? Всички се разотишли и обещали в определения ден да дойдат с войските си. Започнали да се готвят за война. Царят сам искал да предвожда войските на бойното поле. Предпоследния ден князете пристигнали и имало голямо пиршество. После царят се простил с разплаканите си дъщери, заповядал още един път на Баяя да наглежда всичко и под звуците на тръби и фанфари потеглили към бойното поле.

Баяя изпълнявал желанието на царя, всичко наглеждал, но най-много се грижел да развлича принцесите, за да не им е мъчно. Ала веднаж му хрумнало да се престори на болен и без да обръща внимание на лекаря, който искал да му помогне, казал, че сам ще отиде да си набере билки, които ще го изцерят по-добре от всички лекарства. Принцесите го помислили за смахнат и не го спрели. А той не отишъл за билки — и без това за неговата болка лек нямало освен в ясните очи на хубавата Славена, — а отишъл при своето конче да се посъветва с него дали не трябва да се притече на помощ на царя. Конят го посрещнал, наредил го да облече белите си дрехи, да вземе меча си и да го възседне, защото ще тръгнат на бой. Баяя го разцелувал от радост.

Много дни продължила войната и царската войска все повече слабеела, без да може да преодолее голямата сила на неприятеля. Главната битка била определена за другия ден, на нея трябвало да се реши кой ще победи. Царят цяла нощ давал заповеди. Той изпратил пратеници при дъщерите си с нареждане какво да правят, ако той изгуби войната. Сутринта войските се предали на милост божия и започнали да се строяват. В този миг екнали тръби, зазвънтяло оръжие, литнали стрели и из цялото поле се разнесли викове и трясък. В същия миг срещу неприятеля се хвърлил юнак с бели дрехи и златен шлем с бели пера. Той яздел на малък кои, в ръцете си въртял огромен меч и така косял неприятелите, че всички го помислили за зъл дух, размахал боздугана си. Съвзела се и царската войска и се хвърлила на помощ на храбрия герой. След малко неприятелите отстъпили, а когато белият рицар убил вожда им, пръснали се като стадо без овчар. Но рицарят бил леко ранен в крака и кръв обагрила бялата му дреха. Като видял това, царят скочил от коня, разкъсал мантията си и сам му превързал кървавата рана, като го молел да влезе в неговия стан. Ала рицарят му благодарил, пришпорил коня и изчезнал. Царят едва не заплакал от мъка, че рицарят, на когото бил толкова задължен, за четвърти път си отишъл.

Победителят се върнал с несметна плячка в къщи. В столицата народът го посрещнал с ликуване, а в двореца устроили славни тържества и увеселения.

— Е, управителю мой, добре ли гледа моя дом, докато ме нямаше? — попитал царят Баяя.

Баяя казал, че добре го е гледал, но принцесите започнали да се смеят, а Славена рекла:

— Трябва да ти се оплача, татко, от твоя управител. Много беше непослушен. Разболя се, лекарят искаше да му даде добри лекарства, но той каза, че сам ще отиде да си бере билки. Излезе и се върна чак след два дни, окуцял и по-болен, отколкото замина.

Царят погледнал Баяя, но той се усмихнал и се завъртял на петата, сякаш да покаже, че нищо му няма. Когато принцесите чули, че техният освободител отново е помогнал на баща им в битката, с голямо нежелание се съгласили да станат жени на князете — мислели, че все може рицарят да дойде за някоя от тях. Разбира се, никоя не знаела дали той е хубав или не, тъй като не го били виждали в лицето, но всички си го представлявали прекрасен като ангел. Царят бил смутен, не знаел кого от князете да награди. Всички князе му помагали с все сили, всички се били храбро. Кому да даде дъщерите си? Тогава той измислил начин, който всички да задоволи, отишъл при князете и казал:

— Скъпи приятели! Аз ви обещах да дам трите си дъщери за жени на тия, които най-много ми помогнат във войната. Но вие всички предано се бихте, затова искам да постъпя така, че никого да не обидя. Застанете в редица и всяка от моите дъщери ще хвърли от балкона по една златна ябълка. До когото се търколи златната ябълка, той ще се ожени за принцесата. Доволни ли сте от това решение?

Всички казали, че са доволни. Царят съобщил на принцесите и те също трябвало да се показват доволни, за да не опозорят баща си. Облекли най-скъпите си дрехи, всяка взела по една златна ябълка и излезли на балкона, под който стояли в една редица князете и благородниците. Сред народа, до самите женихи, стоял и Баяя.

Първа хвърлила Здобена, ябълката търкол-търкол право в краката на немия. Ала Баяя се дръпнал и тя се търкулнала към един хубав княз, който с радост я вдигнал и излязъл от редицата. След това хвърлила Будинка. И другата ябълка се търкулнала към краката на Баяя, но немият ловко я бутнал и на всички се сторило, че ябълката се търкаля направо към друг напет болярин, който я повдигнал и пламенно погледнал към балкона хубавата невяста. Най-после хвърлила Славена. Тоя път Баяя не се отдръпнал от ябълката, а радостно я повдигнал, изтичал горе, коленичил пред принцесата и й целунал ръка. Ала тя се изтръгнала, избягала в стаята си и горко заплакала, задето трябвало да се ожени за немия. Царят се ядосвал, князете негодували, но каквото станало, станало — нямало как да се промени. След това имало угощение, след угощението — рицарски турнир, на който една от невестите трябвало да раздава наградите. На угощението Славена стояла унила, ни дума не продумвала. Женихът Баяя никъде не се виждал и царят помислил, че се е разсърдил и избягал. Всички съжалявали клетото момиче и за да го поразвеселят, помолили го то да раздава наградите.

Славена най-после се съгласила. Благородниците насядали край оградата, юнаците се срещали и побеждавали един друг, когато изведнаж глашатаят съобщил, че вън стои рицар на малък кон и иска да го допуснат на турнира. Царят кимнал, че може. Тогава на арената излязъл рицар със сини, везани със сребро дрехи, със сребърен шлем с бели и сини пера. Принцесите едва се сдържали да не извикат, като видели фигурата и коня на храбрия си освободител. Рицарят се поклонил на дамите и започнал единоборство с князете. Колкото излезли срещу него, всички надвил и останал единственият победител. Славена слязла при него със златен пояс в ръка. Рицарят коленичил пред нея и тя му окачила на врата пояса, везан от самата нея. Ръцете й треперели, страните й горели, не знаела дали я пали слънцето или огненият поглед на прекрасния рицар. Тя притворила очи и чула само сладките думи:

— Прекрасна невясто, още днес ще те взема!

Царят и двете невести слезли долу да задържат юнака и му се отблагодарят за всичко. Но той целунал бързо ръката на Славена и изчезнал. Тя мислела за думите, които рицарят й прошепнал. Имало ново угощение, само Славена седяла в своята стая и не искала да излезе между гостите.

Месечината изгряла и конят за последен път понесъл от скалата своя господар. Като стигнали пред двореца, Баяя скочил, целунал шията и челото на коня и той изчезнал от погледа му. С мъка се простил рицарят с верния си приятел, но затова пък го очаквала по-сладка награда.

Славена тъжно гледала и си мислела, че едва ли вече рицарят ще дойде. Тогава прислужничката отворила вратата и казала, че Баяя иска да говори с принцесата. Славена не отговорила и главата й паднала на възглавницата. В този момент някой я хванал за ръката, тя повдигнала глава и видяла пред себе си красивия герой, своя освободител.

— Сърдиш ли се на своя жених, че се криеш от него? — попитал Баяя.

— Защо ме питаш, та ти не си мой жених! — прошепнала Славена.

— Аз съм твоят жених, девойко, пред теб стои немият Баяя, който венци ти виеше, от смърт спаси теб и твоите сестри и помогна на баща ти във войната. Аз съм твоят жених.

На всекиго е, мисля, ясно, че Славена не му се сърдела. Доста време след това вратите на тържествената зала се отворили и през тях влязла Славена с рицаря с белите дрехи и златния шлем. Тя представила на баща си своя жених, немия Баяя. Бащата се радвал, гостите се чудели, а сестрите й гледали изпод вежди. Едва тогава настанало истинско веселие и пили за здравето на годениците чак до зори.

След сватбата Баяя заминал със своята Славена при родителите си, но колко се изплашил, като видял, че целият град е обвит с черно сукно. Веднага запитал какво означава това и му казали, че е умрял младият цар. Забързал той към двореца да зарадва родителите си, което наистина само той можел да направи. Считали и него за умрял, след като толкова дълго време не им се обаждал. Отново радостта влязла в двореца, махнали черното сукно и на негово място сложили червено. Баяя станал цар и живял щастливо до смъртта си със своята жена.