Щернберк

Имало едно време един рибар. Той имал много деца и живеел в голяма бедност. Една сутрин отишъл да лови риба. Дълго седял с въдица в ръце, но нито една рибка не можал да хване. Изведнаж гледа — от близката тръстика излетяла грамадна птица и се издигнала във въздуха. Рибарят бързо насочил лодката към тръстиката, като мислел, че ще намери там гнездото на птицата. Докато търсел тук-там, изведнаж чул над себе си вик:

— Ще намериш, но ги пази!

Той се обърнал учудено по посока на гласа и видял как птицата размахала криле и отлетяла. Продължил рибарят да търси, докато намерил гнездо, пълно с големи яйца. Без да се мае, той ги взел едно след друго и ги натоварил в лодката. Били девет. Много му се искало да улови и някоя риба, но яйцата изпълнили почти цялата лодка, така че едва можел да стои в нея, затова и свърнал към къщи. Децата му стояли на брега. Като видели лодката, те завикали на майка си, че баща им носи вечеря. Но колко се зачудили и децата, и майка им, когато бащата доплувал до брега и вместо риба извадил от лодката яйцата.

— За бога, мъжо, къде намери тия яйца? — запитала рибарката. Тогава рибарят й разправил за случилото се с грамадната птица. От вечерята нищо не излязло, а яйцата той поставил на пещта зад печката.

На другия ден рибарят станал рано и отишъл да лови риба, за да навакса загубеното миналия ден. Като стигнал до същото място, той видял същата птица да излита от тръстиката и да вика:

— Ще намериш, но ги пази!

Навлязъл в тръстиката и намерил в същото гнездо още девет яйца.

Натоварил ги на лодката и се върнал в къщи. Жена му се ядосала, че мъжът й, вместо да лови риба, обира птичите гнезда, и като пренасяла яйцата, силно ги чукала зад печката, при все че рибарят й наредил да ги слага полека. Но за чудо на яйцата нищо не им станало.

На третия ден рибарят излязъл отново за риба и без да усети, пак се озовал сред тръстиката. Птицата излетяла и извикала:

— Ще намериш, но ги пази и ще бъдеш щастлив!

Отишъл рибарят до познатото място и намерил още девет яйца. Взел и тях и — право в къщи. По пътя си мислел какво ли ще се измъти от тях. Ала жена му хубаво го посрещнала: ако не бил ги пренесъл сам на пещта, щяла от яд всички да ги изпотроши.

Как да я успокои? На другия ден излязъл пак и се върнал след няколко часа с пълна лодка риба. Тогава домашното небе се прояснило, сякаш слънце изгряло.

Отначало ходели от време на време да гледат яйцата, но скоро забравили за тях и все едно, че ги нямало в стаята.

Един ден рибарят седял и си кърпел мрежите, жена му си гледала къщната работа, а децата си играели на двора. Изведнаж нещо праснало зад печката, сякаш пушка пропукала, и докато рибарят скочи да види какво става, от пещта слязло сладко момченце. Рибарят гледал смаяно гостенина, който, както поне му се струвало, бързо растял пред очите му. Изведнаж траснало втори път, трети път, четвърти път и така двадесет и седем пъти едно след друго. След всяко праскане от пещта скачало на земята момче като дръвче. Хванал се рибарят за главата, като гледал как момчетата скачат около него и растат като гъби.

— Това ли е проклетото щастие, което оная птица ми обеща? — затюхкал се клетият баща. — Да знаех какво ще излезе от тия яйца, щях всичките да ги хвърля във водата.

— Нямаше да постъпиш умно, татко! — обадило се най-напетото момче, — ние все пак ще ти донесем щастие. Иди в града и кажи да обадят на царя, че ще отидем при него, та да ни изпрати дрехи и храна и да ни приготви някаква работа.

— А като му кажа това, дали няма да ме изхвърли през вратата?

— Ти не се грижи за това, иди и му предай всичко, което ти казах.

Рибарят се облякъл и излязъл. Навън стояла жена му с децата и треперела от страх; след трясъка и пукотевицата в стаята нямала кураж да влезе вътре. Когато мъжът й разправил с какво ги е надарил господ, тя малко помърморила, но при все това отишла да види неканените си синове. Рибарят тръгнал към града. Като стигнал в двореца, казал да обадят за него на царя и веднага го пуснали.

— Какво искаш? — попитал го царят.

— Царю честити — казал той, — имам двадесет и седем сина и те ме пращат при теб да им дадеш дрехи и храна, а и работа да им приготвиш, че ще дойдат да ти служат.

— А защо ти не се грижиш за тях?

— Аз си имам други пет деца и нямам с какво да ги храня, а тия двадесет и седем едва днес ми се родиха.

И той разправил на царя всичко, което се случило. Царят много се зачудил и веднага поръчал да натоварят една кола с дрехи за двадесет и седем души и много ядене и да я откарат в колибата на рибаря, а на него наредил веднага да му изпрати синовете си, което той с радост обещал.

Когато момчетата се облекли и видели на масата яденето от царската трапеза, повикали семейството на рибаря да хапне с тях. На масата рибарят попитал:

— Кой е най-малкият от вас?

— Аз — обадил се най-хубавият и най-едрият от всички.

— Значи, ти ме изпрати при царя?

— Да, аз сторих това.

— Затова всички да слушате най-малкия си брат — добавил рибарят — и все по неговите думи да се водите. Виждам, че от всички ви той има най-бистър ум.

Тая заръка не се харесала много на братята, но като послушни синове обещали на баща си, че винаги ще слушат най-малкия си брат. После те се сбогували и отишли в царския дворец.

На другия ден царят им наредил да покосят една голяма ливада, да изсушат сеното и го натрупат на купи. Момците взели коси и отишли. Почнат ли да косят двадесет и седем такива чевръсти косачи, работата спори — до вечерта ливадата била покосена. За да не вдигне някой злосторник сеното, те останали и през нощта на ливадата и най-малкият брат наредил един от тях да пази. Но той, вместо да пази, легнал да спи и на сутринта намерили сеното пръснато по цялата ливада и изпотъпкано. Целия ден го събирали отново на купи.

Вечерта най-малкият брат поръчал да пазят четирима и да не се оставят да ги надвие сънят, а да разберат кой им разхвърля сеното. Но към среднощ ги налегнала дрямка и след малко захъркали и те като другите. На сутринта намерили сеното отново разхвърляно из цялата ливада и изпотъпкано. Всички се ядосвали на злосторника, който им създавал излишна работа, но най-малкият брат двойно повече се ядосвал на пазачите. Затова, като се мръкнало, той изпратил всички да спят, като им казал, че той сам ще пази и успял да се удържи да не заспи досред нощ. Тогава изведнаж дотичало цяло стадо черни коне и започнало да тъпче сеното и да го разнася с копитата си по ливадата. Но докато изтича при братята си и ги събуди, до него се приближил дребен, мършав бял кон и му заговорил с човешки глас:

— Здравей, Щернберк, аз дълго те очаквах.

— С какво име ме назоваваш, откъде ме познаваш и кой си ти?

— Аз зная името ти, а кой съм, не мога да ти кажа. Но решиш ли да послушаш съвета ми, ще стана твой покровител.

— Ако ми дадеш добър съвет, защо да не те послушам?

— Погледни, там тичат двадесет и шест буйни черни коня, а аз, двадесет и седмият, съм бял, дребен и мършав. Събуди братята си и им кажи всеки да си избере по един кон, ала ти вземи мен и не се бой, няма да се излъжеш.

Като казал това, белият кон изтичал към стадото.

Щернберк (така ще го наричаме занапред) отишъл при братята си, събудил ги и им наредил всеки да си избере по един кон. Никой не искал мършавия Белчо и той останал за Щернберк. На сутринта прибрали сеното и понеже било вече изсушено, върнали се при царя, ала конете скрили край града. Царят им дал много пари и им казал засега да се приберат в къщи, което много не ги зарадвало.

Като излезли от града, те се качили пак на конете и се върнали при рибаря. Отначало той се изплашил, но като му изсипал всеки в скута по една шепа жълтици, останал много доволен. През нощта, щом видели, че Щернберк дълбоко е заспал, братята се измъкнали навън и се наговорили да избягат от него, понеже не искали да слушат повече нарежданията на най-малкия си брат. Както намислили, така и сторили. Качили се на конете и преди изгрев-слънце били вече далеч от родната си къща.

Когато Щернберк се събудил, помислил, че братята му вече са станали да си стягат конете, и бързо изтичал навън, но Белчо стоял сам на двора, а братята му ги нямало.

— Къде са братята ми? — попитал той коня.

— Избягаха от теб, скъпи господарю, и вече са доста далеч.

— Ах, измамници такива! — извикал Щернберк гневно.

— Не се ядосвай, нахрани се и ме яхни, ще ги догоним — отвърнал Белчо.

След като закусил, Щернберк се простил завинаги с добрия рибар, метнал се на коня и тръгнал на далечен път.

Братята седели на една поляна сред голяма гора, обядвали и се присмивали на брат си — какво ли е рекъл, като е станал и е видял крантата си самичка. Ала изведнаж конете, които пасели наоколо, зацвилили и се затичали всички в една и съща посока. Погледнали братята натам и какво да видят: мършавият Белчо се носи към тях и на него — Щернберк. Те отишли уплашени да го посрещнат и го помолили за прошка. Щернберк им простил и всички продължили пътя си мирно и сговорно.

Изминали били вече доста път, когато видели една хрътка, вързана за едно дърво. Животното било измъчено от глад.

— Нека отиде някой от вас да отвърже това куче — рекъл Щернберк на братята си.

— Кой ще ходи да го отвързва, остави го, бог знае защо са го вързали — отвърнали те.

Тогава Щернберк скочил от коня и сам освободил хрътката.

— Като бъдеш най-зле, спомни си за мен — рекла хрътката и изчезнала в гъсталака. Щернберк се зачудил в себе си на необикновеното животно, но не казал нито думица на братята си.

Като изминали още доста път, видели един орел, вързан за единия крак с главата надолу и с провиснали крила.

— Нека отиде някой от вас да отвърже тоя орел, та да не умре от глад — рекъл Щернберк.

— Какво ни е грижа за тоя хищник! Като си щур, отвържи си го сам.

Щернберк скочил от коня и отвързал орела.

— Когато бъдеш най-зле, спомни си за мен — рекъл орелът и изчезнал от гъсталака.

Зачудил се Щернберк на необикновената птица, но нищо не казал на братята си.

Като излезли от гората, стигнали до едно езеро и видели грамаден шаран да се мята насам-натам из калта. Скочил Щернберк от коня, взел шарана и го пуснал във водата.

— Като бъдеш най-зле, спомни си за мен! — прошепнал шаранът и бързо отплувал.

„Какви чудни животни!“ — помислил си Щернберк.

Яздили все тъй, докато стигнали до един голям град. Там чули, че царят скоро ще потегли на война срещу неприятеля.

— Двадесет и седем храбри войници ще бъдат за него желана помощ — рекъл Щернберк на братята си. — Аз мисля да се явим при него.

На братята се харесал съветът на Щернберк. Те го послушали, отишли с него в двореца и поискали да се явят пред царя.

Като видял редицата млади снажни момци, царят с радост ги приел на служба. Ала най-много от всички му харесал Щернберк, затова веднага го провъзгласил за пълководец. Братята много се ядосали, но не могли в нищо да упрекнат Щернберк, защото видели, че той никак не се изтъквал за тоя сан. Затова те се уговорили да отмъстят на царя.

На другия ден тръгнали на бой. В битката печелела най-много оная страна, където се биел Щернберк на своя Белчо; където се биели братята, там губели. Царят забелязал тяхното нехайство, отишъл при Щернберк и му се оплакал. Той много добре познавал братята си, за да не може да си обясни причината, и затова казал на царя:

— Милостиви господарю, ако бяха и те пълководци като мен, щяха с по-голямо желание да се бият.

— Наистина ли мислиш така? — запитал царят.

— Направи това и ще разбереш, че съм имал право.

Царят отишъл при братята и им казал, че ще ги направи всички пълководци, ако воюват храбро. Тия думи ги въодушевили и те започнали да печелят, така че благодарение на тях войната завършила с победа. Царят благодарил на Щернберк и като искал да го задържи в двореца, направил го най-висш болярин, а на братята му, по молба на Щернберк, дал високи санове. Ала това не помогнало много, те завиждали на щастието на брат си и чакали сгоден случай да се отърват от него.

Такъв случай скоро им се отдал. Царят имал една зала с прекрасни картини, която братята още не били видели. Щернберк помолил царя да им я покаже и той с готовност сторил това. Сред картините имало един портрет на млада девойка, красива като ангел. Щернберк попитал царя чий е тоя образ.

— Това е дъщерята на един всесилен цар. Аз исках да я взема за невяста, но преди сватбата тя изчезна и до ден-днешен никой не знае къде е. Макар че мило за драго давах на тоя, който я намери, всички се върнаха с празни ръце.

— Ако Щернберк се опита, сигурно ще я намери — рекъл един от братята и другите потвърдили това.

— Половината си живот бих дал, да разбера къде е моята годеница — отвърнал царят, — ала не бих искал заради това да загубя Щернберк.

— Милостиви царю! Ако ще твоята годеница да е накрай света, давам ти честна дума, че ще ти я доведа, пък нека това и живота ми да струва — рекъл Щернберк на царя, като не искал да се посрами пред братята си, макар и да знаел какво чувство таят в тоя момент в сърцата си. Царят не се съгласявал, но надеждата, че ще види отново прекрасната девойка, надвила неговата привързаност и приятелство и той склонил Щернберк да замине.

Преди да се приготви за път, Щернберк отишъл да се посъветва със своя най-добър приятел и съветник — мършавия Белчо, който, при все че живеел в прекрасен обор и получавал храна от трапезата на своя господар, ни най-малко не се охранил.

— Скъпи господарю — рекъл Белчо, когато Щернберк му се доверил, — голям товар си поел на плещите си, но от нищо не се бой. С моя помощ всичко ще постигнеш. А безчестните ти братя няма да отбягнат наказанието си. Ала преди да тръгнеш, накарай да ти направят една златна обувка и я вземи със себе си. По пътя ще ти кажа къде живее принцесата.

Когато Щернберк се снабдил със златната обувка, получил от царя пари и тръгнал с Белчо на път. Понеже знаел, че той най-добре ще се оправи, оставил го да върви по своя воля. Яздили дълго през планини и долини, докато стигнали до едно голямо мътно езеро. Там Белчо спрял.

— Сега слез — рекъл той на Щернберк — и почакай. Принцесата ще излезе да се разхожда по езерото и като види човек, ще доплава насам. Запита ли те какво търсиш тук, ти й кажи, че си търговец от далечна страна и носиш разни скъпи накити, а между тях — и една златна обувка. Тя ще поиска да я види, ти й я покажи и като почне да й се любува, прегърни я, качи се на мен и аз ще ви отнеса.

Щернберк седнал на брега, а Белчо отишъл наблизо да пасе. Подир малко Щернберк видял, че по езерото плава една лодка. След няколко минути тя се доближила до брега и от нея изскочила чудно хубава девойка. Щернберк веднага познал прекрасното ангелско лице, което видял в царската картинна зала. Станал и се приближил до нея.

— Какво търсиш в тая пустош, странниче? — запитала го тя любезно.

— Аз съм търговец от далечна страна и отдавна пътувам по света, ала днес сбърках пътя с кончето си и седнах малко да си почина.

— А какво носиш в тоя вързоп? — попитала го девойката.

— Скъпи накити, красива девойко. Ала най-хубавото от всичко, което имам, е една прекрасно изработена златна обувка.

— Не можеш ли да ми я покажеш?

— На драго сърце, но имам само една.

— На мен само една ми трябва, защото изгубих едната си обувка — стига само да ми стане.

— Можеш да я премериш, хубава девойко — рекъл Щернберк, извадил кутията с обувката и я подал на принцесата. Докато тя я обувала, Белчо се промъкнал наблизо, Щернберк прегърнал внезапно принцесата през кръста, качил я на коня и без да го подканят, Белчо полетял като стрела. Принцесата не се сърдела, че хубавият търговец я отвлича, но магьосницата, при която тя била затворена и която видяла всичко, се разярила и пратила след тях всички страхотии. Изплашената принцеса прегърнала здраво Щернберк и скрила лице на гърдите му, когато внезапно пред тях започнали да бляскат сини светкавици, да падат поразените от мълнии дървета и свирепи чудовища да подават глави от всички страни и да ги преследват.

Ала Щернберк не се изплашил, притиснал близо до сърцето си скъпата главица и се доверил на своя приятел. И Белчо не го измамил! Той щастливо ги пренесъл през всички страхотии и едва далеч зад омагьосаната гора спрял да си почине.

По пътя към къщи Щернберк казал на принцеса Веленка кой го е изпратил и къде я води. Веленка нищо не рекла, но сърцето й се свило, тъй като много не обичала предишния си годеник. Пък и сега тя силно се влюбила в Щернберк.

Като стигнали до престолния град, царят ги посрещнал с голяма радост и почести. От тоя момент Щернберк станал негов най-добър приятел и помощник. Това никак не се харесвало на братята му и те ден и нощ мислели как да му отмъстят, но нищо не можели да му сторят.

Един ден царят влязъл с Щернберк в покоите, в които Веленка живеела като бъдеща царица. Тя седяла тъжно до прозореца и пеела. Царят седнал до нея и след малко запитал кога ще отпразнуват сватбата. Нещо боднало Щернберк под лявата гръд и той със страх очаквал нейния отговор.

— Не можем да отпразнуваме сватбата, преди да получа сандъка със сватбените си дрехи, а той е скрит у една магьосница на триста мили по-далеч от мястото, където бях.

Тъжно погледнал царят към Щернберк, сякаш го молел за помощ, и той разбрал погледа му.

— Аз ще отида за сандъка, господарко моя — рекъл Щернберк, като се доближил до Веленка.

— Не, не, царю, не пускай Щернберк, той ще загине — замолила принцесата.

Ала какво го било грижа царя, че опасност грози живота на приятеля му — нали бил готов да го възнагради за всичко със злато и почести?

Радостен, че може да услужи с нещо на Веленка, Щернберк изтичал при своя Белчо и му поискал съвет.

— Ако бъдеш разумен и предпазлив — казал Белчо, — ще извършиш всичко успешно. Приготви се веднага и да тръгваме на път.

Щернберк си взел пари и като се разделил с царя и с прекрасната Веленка, напуснал града още същия ден. Дълго пътували, докато изминат тристата мили. Най-после Белчо спрял близо до един черен замък и рекъл на Щернберк:

— Това е замъкът на магьосницата, която пази сандъка на принцесата. Иди там и поискай да ти го даде. Тя няма да желае, докато не пояздиш на три коня. Тия три коня ще бъдат нейните три дъщери. Ти от нищо не се бой, но бъди предпазлив. Като доведеш третия кон при нея, ще видиш, че държи в ръцете си една пръчка, с която ще поиска да те удари, ала ти не позволявай. Бързо се дръпни, вземи й пръчката от ръцете и веднага я шибни, после вземи сандъка и — право при мен.

Зарадван от думите на своя опитен съветник, Щернберк тръгнал към замъка. Като потропал на вратата, една стара баба му отворила и попитала какво иска.

— Принцеса Веленка, годеницата на моя цар, има тук един сандък със сватбени дрехи и ме праща да го взема — отговорил Щернберк.

— Вярно, тя има тук един сандък, но няма да ти го дам, преди да пояздиш на три коня.

— Донеси по-напред сандъка, а после доведи конете!

След малко магьосницата донесла на двора писан сандък, а после се вмъкнала в конюшнята.

Първият кон бил червен. Когато Щернберк го възседнал, той започнал лудо да скача и да рита. Ала Щернберк здраво се вкопчил в него и не се оставял да го хвърли дори когато конят изхвръкнал от двореца и се понесъл през полето като бесен. Тогава конят изведнаж изчезнал под него, превърнал се на заек и избягал надалече.

— Ех, да имах една хрътка! — въздъхнал изплашено ездачът и докато изрече тия думи, след заека се спуснала по-бързо от вятъра една хрътка, захапала го за гърба, дотичала и го оставила в краката на Щернберк.

— Ето ти заека, задето ме отвърза в гората — рекла хрътката и изчезнала.

Щернберк хванал коварния червенушко за ушите и го върнал на грозната баба. Тя много се разсърдила, влязла в обора и извела един кафяв кон. Първият бил лош, но вторият — още по-лош. Ала Щернберк бил вече по-досетлив. Когато конят се понесъл по полето и изведнаж изчезнал изпод него, превърнал се в гарван и се издигнал във въздуха, той веднага си помислил за орела. В тоя миг цяло ято орли се понесли като облак след гарвана. Най-големият орел го сграбчил в ноктите си и го донесъл на Щернберк.

— Ето ти гарвана, задето ме отвърза в гората — рекъл той и изчезнал. Бабата щяла да се пукне от яд, когато Щернберк й хвърлил гарвана в краката, изтичала и довела един черен кон. Той бил най-лошият. Като люта ламя излетял с Щернберк от замъка и така пръхтял, беснеел, ревял и ритал, че пръстта хвърчала на десет разкрача. Накрая той скочил във водата на близкото езеро. Щернберк си спомнил тогава за рибата. След малко изплувал шаранът, хвърлил на брега превърнатия в риба черен кон и рекъл:

— Ето ти рибата, задето не ме остави тогава да загина. Щернберк взел рибата и се върнал при бабата.

С пламтящи очи изтичала тя насреща му и извикала:

— Пусни рибата и си вземи сандъка.

Ала Щернберк видял, че магьосницата крие една пръчка. Като се навеждал да повдигне сандъка, бабата се спуснала към него и поискала да го шибне с пръчката. Но той бързо се отместил, дръпнал пръчката от ръцете й и силно я ударил. Бабата се вкаменила.

Щернберк прибрал пръчката, вдигнал сандъка и изтичал към своя Белчо, който вече го чакал пред вратата и радостно го посрещнал. Скоро двамата се върнали щастливо в къщи.

— Скъпи Щернберк — рекла Веленка, когато той й донесъл сандъка, — защо ми е този сандък, като нямам ключ да го отворя?

— А къде е ключът? — попитал царят, много недоволен от новата пречка.

— Тоя ключ е още триста мили по-надалеч, в един друг замък.

Царят се боял да помоли Щернберк, но той сам предложил да отиде за ключа. Много се зарадвал царят, а братята на Щернберк още повече.

Пак отишъл Щернберк при Белчо за съвет.

— Скъпи господарю, ти се приготви и аз ще те отнеса там, само не забравяй да вземеш със себе си пръчката.

На другия ден, след като малко си отпочинал, Щернберк възседнал скъпото си конче и заминал за ключа. Като изминали триста мили, стигнали пак до един замък.

— Ще видиш пред вратата четири спящи лъва — казал Белчо. — Застани удобно, така, че да можеш и четирите с един удар да шибнеш през очите. Те ще се вкаменят и ти ще можеш спокойно да влезеш. Насред двора ще видиш само един лъв, ала той е по-силен от четирите заедно. Той държи ключа от сандъка в муцуната си. И той също ще спи. Промъкни се полека и го шибни през очите. Като се вкамени, вземи ключа от муцуната му и се върни при мен. Ала внимавай да не се събуди някой от лъвовете, иначе свършено е с тебе.

Щернберк взел пръчката и тръгнал. Като стигнал до вратата, видял там четири лъва, които спели дълбоко, и с един удар ги вкаменил. После влязъл в двора. По средата лежал голям лъв и от муцуната му се подавал златен ключ. Щернберк лекичко се доближил до него и изведнаж го шибнал през очите. Лъвът се вкаменил и ключът паднал от муцуната му. Щернберк го взел и бързо се върнал при Белчо. Било крайно време да се връщат, защото край тях се разразила страшна буря и забляскали светкавици като огнени стрели. Ала Белчо летял напред и скоро минали чародейната граница, вън от която нямало от какво да се боят.

След няколко дена се върнали в къщи. Когато Щернберк подал ключа на Веленка, тя го взела и му заповядала да отиде заедно с царя след нея. Влязла в стаята, където бил сандъкът, отворила го със златния ключ, но вместо дрехи извадила от него широк меч.

— Сега коленичете! — казала тя на смаяните мъже. — Аз ще ви отрежа главите и на двамата; който има благородна кръв, той пак ще оживее и за него ще се оженя.

Щернберк нямал какво да изгуби, затова, без да мисли, коленичил пред Веленка; ала царят много неохотно се навел и само твърдото убеждение, че има благородна кръв, го накарало да склони. И знаете ли какво се случило? Щернберк оживял, а царят останал мъртъв.

След малко Веленка извела Щернберк навън и го провъзгласила пред народа за свой мъж и бъдещ цар. В цялата страна имало само двадесет и шест сърца, които не се радвали — това били братята на Щернберк. Безкрайна завист към щастливия им брат се загнездила в душите им и те се заклели да не се спрат пред нищо и да премахнат брат си. Не били толкова сърцати, та да го убият, ала скоро намерили, каквото търсели. Чули, че на няколко часа път живее една баба-магьосница. Отишли при нея и поискали да им помогне, като й обещали много пари. Тя не оставила дълго да я молят и казала, че ще им помогне.

Скоро след това братята примамили Щернберк на лов. За зла чест, тоя път той не взел със себе си Белчо, а го оставил в къщи. Не искал напразно да го мори, а от бързане дори не отишъл да се раздели с него, което друг път винаги правел. И голяма грешка извършил!

Вечерта ловците се върнали, преструвайки се на много тъжни — Щернберк не бил с тях.

— Сигурно се е изгубил — казали безсърдечните братя на царицата. — Цял ден го търсихме, но не можахме да го открием.

Тази новина натъжила и разплакала всички царедворци. Най-вече скърбяла обаче Веленка. Тя изпратила пратеници на всички страни да разпитват за нейния любим и да го търсят, ала те се върнали с празни ръце. Братята мислели, че като премахнат Щернберк, ще могат да правят, каквото си искат, но се излъгали. Веленка ги ненавиждала и не им давала никаква власт.

Един ден тя излязла на двора много натъжена и видяла там Белчо и един от братята, който тъкмо заповядвал да изгонят тая кранта от двореца, защото само мърсяла обора. При все че Веленка не знаела колко много добрини е направил белият кон на Щернберк, обичала го, задето щастливо е пренасял нейния любим през толкова опасности. Тя се разгневила, скарала се на брата за тая лоша постъпка и заповядала на слугата да върне Белчо в обора. След това тя влязла в двореца, взела вкусни сладкиши, отишла в конюшнята и ги оставила в чистите ясли на коня. Ала той нищичко не хапнал — тъжно погледнал към Веленка и казал:

— Благодаря ти, господарке, че не остави да ме изгонят от двореца. Дълго те чаках, но ти не дойде и в скръбта си забрави за мен. Имам много неща да ти разказвам.

Веленка много се учудила, когато Белчо й заговорил с човешки глас, но веднага се опомнила и рекла:

— Вярно, мили Белчо, че дълго време не съм идвала при теб. Но нали знаеш, че от оня нещастен ден, когато се изгуби Щернберк, от скръб се чудя какво да правя.

— Вярвам ти, мила господарке, вярвам ти. И на мен ми е мъчно, затова те чаках, та да отидем за него.

— Какво казваш? Да отидем за него? Ти знаеш ли къде е? О, тръгвай бързо и ме занеси при него!

— Успокой се и чакай да настъпи нощта. През деня братята му ще ни видят, ще почнат да ни гонят и може всичко да се провали. Като се стъмни, заръчай на прислужничките си никому да не казват, че не си в къщи, а после ела и ще тръгнем.

Веленка излязла много зарадвана от обора и отишла да се готви за нощното пътуване. Когато вечерта простряла черния си плащ, тя заръчала на верните си прислужнички никому да не казват къде е и изтичала при Белчо. Тихо го извела от двореца, възседнала го и полетяла в тъмната нощ. Като почнало да се разсъмва, стигнали до една гора, където конят спрял и казал на Веленка:

— Каквото в тая гора най-напред ти хареса, това вземи. До довечера ще те откарам при едно кладенче; там ще слезеш, ще се приближиш до него и каквото си взела от гората, ще го поръсиш три пъти с вода. Каквото и да видиш, не се озъртай и нито преди това, нито след това недей казва ни дума. После ела при мен и ще заминем.

Когато Веленка навлязла в гората и седнала да си почине под едно дърво, чула над себе си тъжно, но много хубаво пеене. Дълбоко в сърцето й прониквали звуците, пълни с копнеж, и й се сторило, че чува сладкия глас на Щернберк. Зарадвана, тя се огледала да зърне певеца и видяла над себе си един славей, който бил толкова кротък, че се оставил лесно да го хване и гальовно кълвял ръката на Веленка, сякаш й благодарял. Веленка помнела думите на бялото конче и взела славея със себе си. Вървели до късна нощ, докато стигнали до кладенчето.

Изведнаж конят спрял, Веленка слязла, изминала около сто крачки и видяла малкото кладенче. Там било светло като посред бял ден. Щом посегнала към водата и поръсила славея, започнало да гърми и да се святка и се извила страшна буря. Ала тя не й обърнала никакво внимание и смело посегнала втори път към водата. Тогава от кладенчето се показала страшна змейска уста, която бълвала пламъци. Но Веленка пак не се уплашила, посегнала за трети път към водата и поръсила славея. Изведнаж се прояснило, славеят изчезнал и пред нея застанал Щернберк. Тя едва не извикала от радост, но си спомнила думите на Белчо, сложила пръст на уста, хванала Щернберк за ръка и мълчаливо, без да се оглежда, забързала с него към бялото конче. От две страни ги преследвали грозни чудовища, но щастливите съпрузи не им обръщали внимание и възседнали коня, който на другия ден благополучно ги върнал обратно в царството.

Безсърдечните братя на Щернберк през това време за всичко научили и тъй като не било трудно да предугадят какво ги чака, решили, че ще бъде най-добре да си оберат крушите. Преди цар Щернберк да се върне в своя дворец, те били вече зад гори и планини. Ала той попитал Белчо дали може да ги догони и след като конят му казал, че може, взел вълшебната си пръчка, метнал се пак на гърба му и се спуснал след бегълците. Настигнал ги на една ливада, където седели уморени край голям огън. След като ги заобиколил три пъти, взел пръчката, шибнал всеки от тях и те веднага се превърнали на двадесет и шест каменни статуи. После той хвърлил вълшебната пръчка в пламтящия огън и изведнаж израснала голяма скала и закрила неблагодарните му братя.

Като се връщал назад и наближил царския дворец, Белчо му казал:

— Сега слез, скъпи Щернберк, и направи, каквото поискам от теб.

— Ти си моят благодетел, затова с радост ще изпълня желанието ти.

— Отсега нататък вече няма да имаш нужда от мен; вземи меча си и за всички добрини, които съм ти направил, ми отсечи главата.

— Как можеш да искаш от мен нещо тъй жестоко? — извикал Щернберк.

— Ако не направиш това, трябва отново да се мъча сто години, докато не намеря нов освободител.

Тогава Щернберк изтеглил меча си и с плач отсякъл главата на Белчо. От мъртвото му тяло излетяла бяла гълъбица, изпърпала три пъти с крила над главата на Щернберк и се възнесла към синьото небе.

Тъжно крачел към къщи Щернберк, но радостните викове на народа и топлата прегръдка на скъпата му жена прояснили скоро тъжното му лице. Той царувал дълги години мъдро и справедливо, обичан от всички. И когато като стар дядо люлеел на коленете внучетата си, най-много обичал да им разказва за вярното си бяло конче.