Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уендъл Ърт
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Singing Bell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2019 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Айзък Азимов

Заглавие: Огледално отражение

Преводач: Сийка Петрова; Явор Дунев

Година на превод: 1997;1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Година на издаване: 1998

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Редактор: Катя Петрова; Георги Димитров

ISBN: 954-8340-35-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10543

История

  1. — Добавяне

Луис Пейтън никога на никого не бе разказвал за начините, с които му се удаваше да надвие полицията на Земята в безбройните си хитроумни двубои с нея. Дори и когато го грозеше опасност да го подложат на психоскопия той пак успяваше да се измъкне.

Не беше чак толкова глупав, че да разкрива картите си, но често, въодушевен от поредния си подвиг, се връщаше към отдавнашната си мечта — да направи завещание, което да се прочете едва след смъртта му и така да докаже, че единствено природният му талант, а не късметът, му е осигурявал успеха.

В завещанието си щеше да напише: „Измамната закономерност, използвана да прикрие престъплението, винаги крие в себе си следи от личността на този, който я създава. Затова най-разумно е да се открият закономерностите в естествения ход на нещата и към тях да се приспособят начините на действие.“

Спазвайки това правило, Пейтън бе решил да извърши убийството на Албърт Корнуел.

Корнуел, този дребен прекупвач на крадени неща, за пръв път бе споменал на Пейтън за работата, когато той обядваше в ресторанта Граниел. Синият костюм на Корнуел лъщеше някак особено, набръчканото му лице се хилеше неестествено, а и побелелите му мустаци стърчаха като наелектризирани.

— Мистър Пейтън — каза той, когато поздрави бъдещия си убиец без никакво мрачно предчувствие, — радвам се да ви видя. Вече бях загубил всяка надежда!

Пейтън не понасяше да го отвличат от вестника, когато ядеше десерта си и затова отговори рязко:

— Ако имате някаква работа с мен, Корнуел, знаете къде да ме намерите.

Пейтън вече минаваше четиридесетте, черните му коси започваха леко да побеляват, но той продължаваше да изглежда млад, очите му блестяха, а и умееше да придава на гласа си една особена рязкост.

— Не ме разбрахте правилно, мистър Пейтън, не ме разбрахте правилно — отговори Корнуел. — Съвсем не е това, за което мислите. Просто знам едно място, сър, едно скривалище с… нали разбирате, сър.

С десния си показалец той сякаш почука леко на невидима повърхност, а лявата си длан за миг притисна до ухото си.

Пейтън бавно затвори вестника, който още съхраняваше влажността на телеразпространителя, сгъна го на четири и запита:

— Пеещи камбанки ли?

— По-тихо, мистър Пейтън — произнесе уплашено Корнуел.

Пейтън не му обърна никакво внимание и продължи:

— Ставай и да вървим.

Тръгнаха към парка. Пейтън имаше един железен принцип — тайните неща да обсъжда само на чист въздух сред природата. Всяка стая можеше да се подслушва или наблюдава с лъчево устройство, но още никой не бе успял да държи под контрол пространството под небосвода.

Корнуел зашепна:

— В скривалището… има камбанки, нешлифовани разбира се, но събирани отдавна и все първокачествени, мистър Пейтън.

— Вие виждал ли сте ги?

— Не, сър, но зная за един човек, който ги е виждал. Истината ви казвам, сър, сам се убедих. Толкова са много, че ние двамата с вас можем да станем извънредно богати.

— Кой е този човек?

В очите на Корнуел блесна хитровато пламъче, като от гаснеща свещ, в което има повече дим и сажди, отколкото светлина. Лицето му придоби отвратително маслоподобно изражение.

— Той беше търсач на Луната и умееше да намира камбанките по стените на кратерите. Как точно го е правил не зная, но е събрал над сто камбанки, скрил ги е на Луната, а после се върнал на Земята, за да им намери купувач.

— И май е загинал, така ли?

— Да, нещастен случай. Станало е нещо ужасно, мистър Пейтън, той паднал отвисоко. Невероятно тъжно произшествие. Разбира се, онова на Луната е било напълно незаконно. Властите на Доминиона строго преследват контрабандата с камбанки. Така че, изглежда, го е настигнало Божието наказание… По-важното обаче е, че аз притежавам неговата карта.

Пейтън с израз на студено безразличие отвърна:

— Не ме интересуват подробностите около вашата сделка. Обяснете ми защо се обръщате точно към мен?

— Виждате ли, мистър Пейтън — замислено произнесе Корнуел, — съзнавам, че сам не бих се справил лесно с тази задача. Да, аз зная къде е скривалището и мога да осигуря космически кораб. Но се нуждая и от човек като вас.

— За какво?

— Вие умеете да управлявате космически кораби и имате необходимите връзки, за да пласирате камбанките. Разпределението на труда е справедливо, нали? А печалбата ще е достатъчно тлъста, за да стигне и за двама ни.

Пейтън се замисли за миг за естествения ход на собствения си живот — за съществуващите закономерности: нещата изглежда се подреждаха.

Той каза:

— Излитаме за Луната на десети август.

Корнуел се спря изненадан:

— Но, мистър Пейтън, та сега е едва април.

Пейтън продължи да върви и Корнуел трябваше да подтичва след него.

— Мистър Пейтън, чухте ли какво ви казах?

Пейтън повтори:

— Десети август. Като му дойде времето, ще се свържа с вас и ще ви кажа точно откъде ще тръгнем. През това време не се опитвайте да се свържете с мен. Засега — довиждане.

Корнуел запита:

— Нали ще делим печалбата?

— Естествено — отвърна Пейтън.

След това продължи сам, като си мислеше за закономерностите на своя живот. Когато беше на двайсет и седем години той купи парче земя с къща в Скалистите планини. Един от предишните му собственици бе построил тази къща като скривалище в случай на атомна война, от която все още се страхуваха преди две столетия и която така и не се разрази. Но къщата се бе запазила — като паметник на стремежа към самозадоволеност, породен от смъртен страх.

Зданието бе построено от бетон и стомана в едно от най-уединените кътчета на Земята — високо над морското равнище и защитено от всички страни с планински върхове. Домът разполагаше със собствена електростанция и водопровод, който се захранваше от планинските потоци. Фризерите можеха да поберат месото поне на десетина крави, а подземната част приличаше на крепост с цял арсенал оръжия, който да прогонва обезумелите тълпи, които така и не се бяха появили. Устройството за пречистване можеше така да обработва въздуха, че да отстрани от него всичко, освен радиоактивността (уви, човек все пак не е върхът на съвършенството!).

В това скривалище ергенът по призвание Пейтън прекарваше всяка година месец август. Още при покупката изключи връзките с външния свят, обкръжи владението си със силово поле и постави сигнализатор на мястото, където оградата пресичаше тясната горска пътека — единствения път, по който можеше да се стигне до къщата му.

Всяка година Пейтън за цял месец оставаше сам със себе си. Никой не го виждаше и не можеше да стигне до него. Само в тази пълна самота истински си почиваше от единайсетте месеца престой сред човешкото общество, към което той не изпитваше нищо друго, освен студено презрение.

Даже полицията (тук Пейтън се усмихваше) знаеше как той стриктно спазва това си правило. Веднъж той дори се отказа от голяма печалба и рискувайки да го подложат на психоскопия, все пак замина за Скалистите планини, за да прекара както винаги август на спокойствие.

Пейтън помисли, че следва да включи в завещанието си още един афоризъм: „Най-доброто доказателство на невинност е пълната липса на алиби“.

На трийсети юли в девет и петнайсет сутринта, както всяка друга година, Луис Пейтън се качи в Ню Йорк на антигравитационния реактивен стратолет и в дванайсет и половина пристигна в Денвър. Там закуси и в един и четиридесет и пет пое с полуантигравитационен автобус към Хамс Пойтън, откъдето Сам Лайбмън, вече на една стара кола (не антигравитационна), го закара до имението му. Сам Лайбмън невъзмутимо взе бакшиша от десет долара, който получаваше всяка година, козирува както винаги и си тръгна.

На трийсет и първи юли, както обикновено на този ден, Луис Пейтън се върна в Хамс Пейтън на антигравитационния си флайтър и поръча в универсалния магазин всичко необходимо за следващия месец. По същество поръчката беше напълно еднаква с тази от предишните години.

Макинтайър, управителят на магазина, внимателно провери поръчката, изпрати я в Централния склад на Планинския район на Денвър и след час всичко беше доставено по линията на мастранспортирането. Пейтън с помощта на Макинтайър натовари припасите на флайтъра, остави, както обикновено, десет долара бакшиш и се върна вкъщи.

На първи август, точно в 12 часа на обяд Пейтън включи на пълна мощност силовото поле и се оказа напълно отрязан от външния свят.

И точно тук обичайният ход на събитията беше нарушен. Пейтън пресметливо си бе оставил на разположение осем дни. През това време той внимателно и без да бърза унищожи толкова от запасите си, колкото би изразходвал за един месец. В тази му дейност най-много му помогнаха камерите за смет, предназначени да унищожават отпадъците — те бяха последен модел и с лекота превръщаха всичко, дори металите и силикатите, в ситна молекулярна пепел, която повече с никакви средства не можеше да се открие. Излишъкът от енергия, който се отделяше при този процес, той пусна в течащия край къщата ручей. През цялата седмица водата в него бе поне с пет градуса по-висока от нормалното.

На девети август Пейтън се спусна с аерофлайтъра на уговореното място в щата Уайоминг, където Албърт Корнуел вече го чакаше с космическия кораб. Този кораб сам по себе си правеше плана в известна степен уязвим, защото за него знаеха тези, които го бяха продали, както и тези, които го бяха докарали и подготвили за полет. Но всичките бяха имали работа само с Корнуел, а той скоро щеше да бъде ням като гроб.

На десети август космическият кораб, управляван от Пейтън, се отлепи от земната повърхност с един пътник на борда — Корнуел (разбира се, с билет). Антигравитационното поле вътре се оказа превъзходно. При пълна мощност корабът тежеше не повече от килограм. Микрореакторите работеха безотказно и безшумно и корабът тихо премина през атмосферата — съвсем не приличаше на гърмящите и ревящи ракети от миналото, — превърна се в малка точка и скоро съвсем изчезна.

Вероятността някой да е видял излитането, бе съвсем малка. Така и се оказа — никой не забеляза излитането.

* * *

Два дни прекараха в космическото пространство и цели две седмици на Луната. Още от самото начало опитът на Пейтън му подсказваше, че ще се забавят толкова. Той не хранеше никакви илюзии относно самодейните карти, направени от хора, които нищо не разбираха от картография. Такава карта би могла да послужи добре само на съставителя й — като допълнение към паметта му. За останалите представляваше един доста сложен ребус.

Едва по време на полета Корнуел му показа картата. И при това леко се усмихваше.

— В края на краищата, сър, това е моят единствен коз.

— Сверихте ли я предварително с други лунни карти?

— Аз нищо не разбирам от това, мистър Пейтън. Напълно се осланям на вас.

Пейтън му хвърли един студен поглед и отново погледна картата. Само кратера „Тихо“ не предизвикваше съмнение — там се намираше подземният лунен град.

Но и това им беше от полза. Кратерът се намираше на осветената страна на Луната, което предполагаше, че няма да срещнат патрулните кораби. Имаха големи шансове да се промъкнат незабелязани.

Пейтън извърши рисковано бързо антигравитационно кацане в студената сянка на кратера. Слънцето беше минало зенита си и сянката щеше само да се увеличава.

Корнуел се намръщи.

— Колко жалко, мистър Пейтън. Не можем да започнем търсенето, докато е още светло.

— И денят си има край — сряза го Пейтън. — Слънце ще има още сто часа. Това време ще използваме да се аклиматизираме и да изучим картата подробно.

Пейтън реши бързо загадката — оказа се, че има няколко отговора. Той дълго изучаваше истинските лунни карти, мереше разни разстояния и се мъчеше да определи кои именно кратери са изобразени на нещастното подобие на карта, връчено му от Корнуел и сочещо им… всъщност какво?

Накрая той каза:

— Камбанките най-вероятно са скрити в един от тези три кратера — ГЦ-3, ГЦ-5 или МТ-10.

— И какво ще правим, мистър Пейтън? — запита разстроеният Корнуел.

— Ще посетим и трите — отвърна Пейтън. — Започваме с най-близкия — ГЦ-5.

Мястото, където се намираха, пресичаше терминатора и веднага ги обгърна нощна мъгла. След това все повече и повече оставаха на лунната повърхност, постепенно привикваха към вековната тъмнина и тишина, към ярките отчетливи точки на звездите и към ивицата светлина над края на кратера, откъдето надничаше Земята. Те оставяха дълбоки безформени следи в прахта, която нито се вдигаше нагоре, нито пък подлежеше на утъпкване.

Студът навън не им позволяваше да напускат кораба задълго. Но с всеки изминал ден успяваха да удължат този промеждутък. На единайсетия ден се убедиха, че в ГЦ-5 няма пеещи камбанки.

На петнайсетия ден в студената душа на Пейтън се разгоря пламъкът на отчаянието. Те на всяка цена трябваше да намерят проклетите камбанки в ГЦ-3. МТ-10 беше прекалено далече. Нямаше начин да го достигнат и да го изследват — на Земята трябваше да са не по-късно от края на август.

Но точно в този ден отчаянието му се разсея — намериха скривалището.

Изключително внимателно пренасяха камбанките на кораба, като ги поставяха в легло от дървени стружки. Три пъти трябваше да извървят пътя, който на Земята би ги оставил без сили, но тук, на Луната, с незначителното й притегляне, подобно разстояние почти не уморяваше.

Корнуел подаде последната камбанка на Пейтън, който внимателно ги подреждаше.

— Нека са по-далеч от люка, мистър Пейтън — каза той и гласът му в наушниците прозвуча прекалено силно и рязко. — Качвам се.

Корнуел се прегърби, готвейки се за лунен скок — висок и забавен, погледна нагоре и зяпна уплашен. По лицето му, виждаше се ясно през изпъкналия лузилитов илюминатор, премина предсмъртна гримаса.

— Не, мистър Пейтън! Не!

Пръстите на Пейтън стиснаха ръкохватката на бластера — последва изстрел. Само след миг Корнуел се превърна в бездиханен труп, който се просна сред парчетиите на скафандъра и пръските замръзнала кръв.

Пейтън мрачно изгледа мъртвеца, после подреди и последните камбанки, свали скафандъра си, включи антигравитационното поле, след това микрореакторите и с два милиона долара по-богат пое обратния път към Земята.

* * *

На двайсет и девети август корабът на Пейтън безшумно се приземи с кърмата надолу близо до Уайоминг — на същата площадка, откъдето бе излетял. Ненапразно Пейтън бе избрал най-внимателно това място. Аерофлайтерът му продължаваше да седи недокоснат в цепнатина, с каквито изобилстваше платото.

Контейнерите с пеещите камбанки отнесе в най-закътания край на цепнатината и грижливо ги покри с пръст. После се върна на кораба, включи приборите и извърши предвидените приготовления. Две минути след като отново беше на Земята, заработи автоматичната система за управление.

Безшумно издигайки се с все по-голяма скорост, корабът леко се отклоняваше на запад поради въртенето на Земята. Пейтън го следеше с поглед, сложил длан над присвитите си очи. Почти на границата на видимостта забеляза слабо припламване, последвано от бяло облаче на фона на синьото небе.

Устата му се изкриви в насмешлива гримаса. Всичко бе пресметнал правилно. Достатъчно бе да премести малко кадмиевите пръти на поглъщача и микрореакторите излязоха от нормалния режим на работа, а корабът изчезна в горещия пламък на ядрения взрив.

Двайсет минути по-късно Пейтън беше у дома си. Чувстваше се уморен, боляха го всички мускули на тялото му — влияние на земното притегляне. Спа прекрасно. А след дванайсет часа, на разсъмване, пристигна полицията.

* * *

Човекът, който отвори вратата, скръсти ръце над кръглото си коремче и няколко пъти приветливо кимна с глава. Този, на когото отвориха вратата, Сийтън Девънпорт от Земното бюро за разследване, се огледа, чувствайки се невероятно неловко.

Поканиха го в много голяма и полутъмна стая — светеше само ярката лампа на видеоскопа, поставен над комбинирано кресло-бюро. Стените бяха заети от лавици с книгофилми. В единия ъгъл бяха окачени карти на Галактиката, в другия, на поставка, слабо проблясваше „Галактическия обектив“.

— Вие ли сте доктор Уендъл Ърт? — запита Девънпорт така, сякаш му беше много трудно да повярва в това.

Девънпорт беше нисък и набит човек с черна коса. На бузата му, близо до дългия и тънък нос, се виждаше звездообразен белег — следа от невронен камшик, който веднъж едва-едва го докосна.

— Да — отвърна Ърт с тънък тенор. — А вие вероятно сте инспектор Девънпорт.

Инспекторът показа служебната си карта и обясни:

— Университетът ви препоръча като специалист в областта на екстратерологията.

— Да, казахте ми го преди половин час, когато ми позвънихте — любезно отвърна доктор Ърт. Чертите на лицето му бяха разлети, а носът му приличаше на копче. През дебелите стъкла на очилата гледаха опулени очи.

— Тогава веднага ще мина към въпроса, който всъщност ме доведе при вас, доктор Ърт. Вие, вероятно сте били на Луната…

Доктор Ърт, който през това време бе успял да измъкне някаква бутилка с червена течност изпод книгофилмите и да намери две почти чисти чаши, каза с неочаквана рязкост:

— Никога не съм бил на Луната, инспекторе, нито пък се каня някога да ходя там. Космическите пътешествия са глупост и чисто губене на време.

После допълни по-меко:

— Седнете, моля. Да пийнем по чашка.

Инспектор Девънпорт изпи питието си и каза:

— Но вие сте…

— Да, екстратеролог. Наистина ме интересуват другите светове, но това не означава, че трябва да ги посещавам. Господи, нима е задължително да си пътешественик във времето, за да получиш диплома за историк?

Той седна, по кръгловатото му лице отново плувна усмивка и той запита:

— Е, кажете сега, какво ви интересува?

— Аз дойдох — каза Девънпорт, — за да се консултирам с вас за едно убийство.

— Убийство? Инспекторе, от тези работи и бъкел не отбирам?

— Извършено е на Луната, доктор Ърт.

— Поразително!

— Бих казал, че е повече от поразително, докторе. През петдесетте години от съществуването на Лунния доминион е имало много случаи на взривени кораби и пробити скафандри. Хора са изгаряли на слънчевата страна, замръзвали са на сенчестата и са се задушавали и на двете. Някои дори са падали от скали, което не е толкова лесно, като се вземе под внимание лунното притегляне. Но нито един човек на Луната не е станал жертва на предумишлено насилие от страна на друг човек… Този случай е без прецедент в историята, уверявам ви!

— Как е било извършено убийството? — запита докторът.

— С бластер. По стечение на обстоятелствата около час след извършването му представителите на закона се оказали на местопрестъплението. Патрулен кораб забелязал светлинно избухване на повърхността. Вие сигурно си представяте, колко далеч може да се види едно проблясване, когато е откъм сенчестата страна. Пилотът веднага съобщил в Лунния град и тръгнал да каца. При виража той успял да види в светлината на Земята излитащ кораб. Кълне се, че не е сгрешил. Когато кацнал, намерил обгорял труп и следи.

— Вие смятате, че това проблясване е било изстрел от бластер? — запита доктор Ърт.

— Естествено. Убийството е било извършено току-що. Дори трупът още не бил замръзнал. Следите са принадлежали на двама души. Точните измервания показвали, че вдлъбнатините в прахта имат два различни диаметъра. С други думи, ботушите, които са ги оставали, са били с различни размери. Следите били в посока към кратерите ГЦ-3 и ГЦ-5. Това е второто…

— Добре ми е известна официалната система на означение на лунните кратери — любезно обясни доктор Ърт.

— Х-м-м. Казано иначе, следите в ГЦ-3 водели към цепнатина в склона на кратера, в която били намерени отломки от втвърдена пемза. Рентгеновият анализ показал…

— Пеещи камбанки! — прекъсна го силно развълнуван екстратерологът. — Нима това ваше убийство е свързано с пеещите камбанки?

— Че какво от това? — обърка се инспекторът.

— Аз имам една камбанка. Намерена е от университетската експедиция и ми я подариха в благодарност за… Всъщност, инспекторе, сега ще ви я покажа.

Доктор Ърт скочи от креслото и заситни през стаята, като махна на инспектора да го последва. Девънпорт с досада се надигна.

Влязоха в съседната стая, която беше малко по-голяма от първата. Там бе още по-тъмно и цареше истински хаос. Девънпорт с учудване гледаше на различните предмети, нахвърляни без ред един върху друг.

Той разпозна парче синя глазура от Марс, която неизлечимите романтици смятаха за преобразувани останки от измрелите преди много хилядолетия марсианци, после видя малък метеорит, до него — модел на един от първите космически кораби и дори запечатана бутилка с течност, на която пишеше: „Океан на Венера“.

Доктор Ърт с доволен вид обясни:

— Превърнах къщата си в нещо като музей. Това е преимуществото на ергенския начин на живот. Разбира се, още много трябва да се направи и най-вече да се подреди. Само да ми се отвори някоя и друга свободна седмица…

Той се заоглежда с недоумение, после си спомни нещо и след като отмести схемата на развитие на морските безгръбначни — най-висшите същества на Арктур V, — каза:

— Ето я. Но за съжаление е малко дефектна.

Камбанката висеше на тънък запоен към нея проводник. Дефектът се виждаше веднага: около средата на камбанката имаше малка тънка вдлъбнатина, която я обхващаше цялата, така че тя приличаше на две споени помежду си кълба. Въпреки това камбанката беше полирана с любов и усърдие до сребристосив блясък. На кадифената повърхност се виждаха онези дребни лунички, които нито една земна лаборатория не бе успяла да възпроизведе по изкуствен начин и така да синтезира камбанки.

Докторът продължи:

— Доста се измъчих, докато подбера подходящо езиче. Дефектните камбанки са ужасно капризни. Но кост става. Погледнете! — той вдигна нещо, приличащо на лъжичка от сиво-бял материал. — Сам го изрязах от бедрената кост на бик… Чуйте само.

С лекота, която трудно можеше да се очаква от дебелите му пръсти, той започна да опипва повърхността на камбанката, като се стараеше да намери онова място, където при удар възникваше най-нежния звук. После я отпусна да виси и леко я удари там с широкия край на костната лъжичка.

Сякаш някъде в далечината запяха милиони арфи. Пеенето нарастваше, затихваше и пак се връщаше. То възникваше отникъде, звучеше в мозъка на слушателя и възбуждаше небивало усещане — едновременно жизнерадостно и тъжно.

Звукът бавно замря, но ученият и неговият гост още дълго мълчаха.

Доктор Ърт запита:

— Добре ли беше, а?

И с леко мръдване на пръста си разклати камбанката.

Девънпорт го изгледа с тревога.

— Внимателно! Гледайте да не я разбиете!

Крехкостта на добрите камбанки беше станала пословична.

Доктор Ърт каза:

— Геолозите твърдят, че камбанките са просто втвърдили се при голямо налягане кухи парчета пемза, в които спокойно се търкалят малки камъчета. Така наистина твърдят. Но ако с това се изчерпва всичко, то тогава защо ние не можем да ги правим по изкуствен начин? А в сравнение със здравите камбанки тази звучи като устна хармоника.

— Действително е така — съгласи се Девънпорт. — На Земята едва ли има и десетина щастливци, които да притежават камбанки с безупречна форма. Стотици хора, музеи, учреждения са готови да дадат мило и драго за такава камбанка, като при това няма да питат нито откъде се е взела, нито как е доставена. Такива камбанки си струват убийството!

Екстратерологът се обърна към Девънпорт и с пухкавия си показалец оправи очилата на носа си.

— Аз не съм забравил за убийството, заради което сте дошли. Моля, продължавайте.

— Всичко може да се каже с няколко думи. Аз зная кой е убиецът.

Те се върнаха в библиотеката и когато седнаха отново в креслата, доктор Ърт скръсти ръце над обемистия си корем и запита:

— Така ли? Тогава, какво ви затруднява, инспекторе?

— Да знам и да докажа не е едно и също, докторе. За съжаление той няма алиби.

— Май искахте да кажете „за съжаление той има алиби“?

— Казах точно това, което исках да кажа. Ако той имаше алиби, щях да успея да докажа, че е фалшиво. Ако той намери свидетели, готови да кажат, че са го видели на Земята по време на убийството, тях можеше да ги хванем в лъжа. Ако имаше документи, то би могло да се открие, че са фалшиви или в някаква степен подправени. За съжаление престъпникът не се позовава на нищо подобно.

— Че защо не го арестувате тогава?

Инспектор Девънпорт подробно описа имението на Пейтън в Колорадо и каза в заключение:

— Той винаги прекарва целия август там в пълна самота. Дори Бюрото за разследване бе принудено да го потвърди. Логично е съдебните заседатели да отсъдят, че той и през този август е бил в имението си, освен ако ние не предоставим убедителни доказателства, че е бил на Луната.

— А защо мислите, че той наистина е бил на Луната. Може и да не е виновен.

— Виновен е! — развика се Девънпорт. — Петнайсет години напразно се опитвам да събера срещу него достатъчно доказателства. Изработил съм си нюх за неговите престъпления. Казвам ви, на Земята само Пейтън има наглостта да се опита да внесе контрабандно камбанки — отгоре на всичкото познава нужните му хора. Известно е, че той е първокласен космически пилот. Известно е, че е имал вземане-даване с убития, макар през последните месеци двамата да не са се виждали. Но за съжаление всичко това съвсем не са достатъчни доказателства, за да го осъдим.

Доктор Ърт запита:

— А не е ли по-просто да се прибегне до психоскопия, нали вече е узаконена?

Девънпорт се намръщи и белега на лицето му побеля.

— Нима не знаете за закона на Конски-Хиакава, доктор Ърт?

— Не.

— Той май на никого не е известен. Вътрешният свят на човека, така заявява държавата, е свободен от посегателства. Прекрасно, нали, но какво следва от това? Човек, подложен на психоскопия, има право на такава компенсация, каквато може да изкара по съдебен ред. Неотдавна един касиер от банка получи двайсет и пет хиляди долара компенсация за психоскопична проверка по необосновано обвинение. Косвените улики, които сочеха за престъпление, се оказаха свързани с любовна история. Касиерът поиска обезщетение, сочейки, че са го уволнили, че бил принуден да взема предохранителни мерки против оскърбения мъж, който го заплашвал със саморазправа и накрая за публичността, защото някакъв си журналист узнал за психоскопията и публикувал резултатите.

— Струва ми се, че този човек има право на обезщетение.

— Разбира се. И там е бедата. Освен това трябва винаги да се помни и още едно положение в закона — щом човек веднъж е бил подложен на психоскопия, то под каквато и да било причина същото не може да бъде извършено повторно. Не бива два пъти да се подлага на опасност психиката на човека — така гласи законът.

— Не е много удобен този закон.

— Абсолютно сте прав, докторе. Психоскопията бе узаконена преди две години, и за това време всички крадци и измамници се постараха да минат процедурата за дребни кражби, а после спокойно се заеха с големите удари. Заради това нашето Главно управление ще разреши да психоскопираме Пейтън само ако против него са събрани солидни улики. Не просто солидни от гледна точка на закона, а такива, в които би повярвало моето началство. Най-лошото е, че ние не можем да предадем делото в съда, ако не извършим психоскопията. Убийството е прекалено сериозно престъпление и ако обвиняемият не бъде подложен на такава проверка, дори и най-тъпият съдебен заседател ще реши, че обвинението не е сигурно в своите позиции.

— И какво ви е нужно от мен?

— Доказателства, че през август Пейтън е бил на Луната. Трябва ми веднага. Този изпечен мошеник е арестуван, а аз не мога да го държа дълго под стража. В същото време ако някой разбере за това убийство, пресата ще гръмне като астероид, блъснал се в Юпитер. Та това е сензационно престъпление — първото убийство на Луната.

— Кога точно е било извършено то? — гласът на Ърт изведнъж стана делови.

— На двайсет и седми август.

— Кога сте арестували Пейтън?

— Вчера, на трийсети август.

— Значи, ако той е убиецът, то времето му е стигнало да се върне на Земята.

— Имал го е предостатъчно. — Девънпорт стисна устни. — Ако не бях закъснял един ден, ако къщата беше празна…

— Според вас, колко дни двамата — убиецът и убитият — са прекарали на Луната?

— Съдейки по следите — около двайсет дни. Но не по-малко от седмица.

— Корабът, на който са летели, беше ли открит?

— Не, и едва ли ще бъде открит. Преди десет часа обсерваторията на Денвърския университет съобщи за увеличаване на радиационния фон от онзи ден в шест часа вечерта и нивото му се задържало преди разсейването няколко часа. Никак не е трудно, докторе, да се нагласят приборите на кораба така, че той да излети без екипаж и да се взриви примерно на стотина километра над Земята след късо съединение в микрореакторите.

— На мястото на Пейтън — замислено изрече доктор Ърт, — аз бих убил съучастника си на борда и бих взривил кораба заедно с трупа.

— Не го познавате вие този Пейтън — мрачно отвърна Девънпорт. — Той се опива от своите победи над закона, обича да им се наслаждава. Трупът на Луната е предизвикателство за нас.

— Виж ти! — Ърт се поглади по корема и добави: — Какво пък толкова, може би аз ще успея да разреша загадката.

— Да докажете, че е бил на Луната?

— Да си съставя свое мнение за това.

— Сега ли?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. И ако е възможно, разбира се, да поприказвам с този мистър Пейтън.

— Това ще го уредя веднага. Чака ме антигравитационен реактивен самолет. След двайсет минути ще бъдем във Вашингтон.

На тлъстото лице на екстратеролога се изписа силно объркване. Той скочи и изтича в най-тъмния ъгъл на стаята, колкото се може по-далеч от агента на Бюрото за разследване.

— За нищо на света!

— Какво ви затруднява, доктор Ърт?

— Няма да летя на реактивен самолет. Не им се доверявам.

Девънпорт объркано загледа доктора, после запъвайки се, попита:

— А монорелсовия влак?

— Не вярвам на никакви средства за придвижване — отряза го докторът. — Не вярвам и точка. Ще вървим пеша. Само пеша, моля.

Внезапно той се оживи.

— А не бихте ли довели тук мистър Пейтън, някъде наблизо? Например в сградата на кметството? Дотам ще стигна бързо.

Девънпорт объркано заразглежда стаята. Наоколо бяха пръснати безчислени томове, разказващи за светлинни години. През отворената врата в съседната зала се виждаха сувенири от далечни светове. Той погледна доктора, който беше побледнял само от мисълта, че ще полети на самолет и само вдигна рамене.

— Добре, ще го докарам тук. В тази стая. Това устройва ли ви?

Доктор Ърт облекчено въздъхна.

— Напълно.

— Надявам се да успеете, докторе.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър Девънпорт.

* * *

Луис Пейтън презрително огледа стаята и още по-презрително измери с поглед дебелака, който любезно му кимаше. Намръщи се и на предложения му стол, като преди да седне старателно избърса с длан прахта. Девънпорт се настани наблизо и поправи с ръка кобура на бластера.

Дебеланкото го гледаше с усмивка и поглаждаше закръгления си корем, сякаш само преди малко бе ял до насита и сега искаше това да стане известно на цял свят.

— Добър вечер, мистър Пейтън — каза той. — Казвам се доктор Уендъл Ърт и съм екстеролог.

Пейтън отново го изгледа.

— И за какво съм ви притрябвал?

— Опитвам се разбера дали сте бил на Луната през август.

— Не.

— Но нито един човек не ви е виждал на Земята през това време.

— Прекарах август както обикновено. През този месец никой не ме вижда. Попитайте инспектора за това — и Пейтън посочи Девънпорт.

Доктор Ърт се усмихна.

— Ех, да имаше някакви обективни критерии! Ако между Луната и Земята съществуваха някакви физически разлики. Да предположим, че сме направили анализ на прахта по вашите коси и кажем: „Аха, това са лунни породи“. За съжаление това е невъзможно. Лунните породи не се отличават от земните. А и да се отличаваха, по косите ви все едно не бихме намерили нито прашинка, освен ако сте излизали на лунната повърхност без скафандър, което е малко вероятно.

Пейтън го слушаше с безразличие.

Доктор Ърт продължи да се усмихва, като непрекъснато оправяше очилата си, които се смъкваха по малкия му нос.

— Човек в космоса или на Луната диша земен въздух и яде земна храна. И на кораба, и в скафандъра се намира при земни условия. Ние търсим човек, който два дни е летял до Луната, прекарал е там поне седмица и още два дни е пропилял за завръщане на Земята. През цялото това време е съхранявал около себе си земни условия, което усложнява нашата задача.

— Струва ми се — каза Пейтън, — че вие бихте могли да я облекчите, като ме пуснете да си вървя и се захванете да търсите истинския убиец.

— Това не е изключено — каза докторът. — Вие виждали ли сте нещо подобно?

Той поопипа с ръка около креслото си и вдигна сиво кълбо, което отразяваше слаби блясъци. Пейтън се усмихна.

— Бих казал, че това е пееща камбанка.

— Да, това наистина е пееща камбанка. Убийството е било извършено именно заради тях… Харесва ли ви този екземпляр?

— Доколкото виждам, той е дефектен.

— Разгледайте го по-внимателно — каза доктор Ърт и внезапно подхвърли камбанката към Пейтън, който беше поне на два метра от него.

Девънпорт извика и се надигна от стола. Пейтън видимо се напрегна, вдигна ръка и успя да хване камбанката.

— Идиот! Как може да я хвърляте така? — възмути се той.

— А вие се отнасяте с уважение към камбанките, нали?

— Дотолкова, че да не ги разбивам. А това в крайна сметка не е престъпление.

Пейтън нежно поглади камбанката, после я вдигна до ухото си и леко я разклати, вслушвайки се към тихото шумолене на парченцата лунолит — малките късчета пемза, блъскащи се нейде вътре.

След това той вдигна камбанката за прикрепения към нея проводник и уверено и привично прокара нокът по изпъкналата повърхност. Камбанката запя. Звукът беше нежен и напомняше този на флейта — по едно време затрепери и бавно замря, предизвиквайки в съзнанието видения на лятно смрачаване.

Няколко секунди и тримата слушаха като омагьосани.

Тогава доктор Ърт каза:

— Хвърлете ми я, мистър Пейтън. Бързо!

Той повелително протегна ръка.

Машинално Луис Пейтън хвърли камбанката.

Тя описа кратка дъга и, като не долетя до протегнатата ръка на доктор Ърт, с тъжен звън се разби на пода.

Девънпорт и Пейтън, обхванати от едно и също чувство, мълчаливо гледаха сивите парчета и не схванаха напълно спокойните думи на доктор Ърт:

— Когато бъде открито скривалището, където престъпникът е скрил нешлифованите камбанки, аз искам да получа една, добре шлифована и без дефекти, като обезщетение за счупената и вместо хонорар.

— Вместо хонорар ли? И за какво? — сърдито възкликна Девънпорт.

— Това е очевидно. Макар преди малко да не споменах, но въпреки всичко космическият пътешественик не може да вземе със себе си една земна особеност, наречена земно притегляне. Мистър Пейтън много неловко хвърли такава ценна вещ, а това неоспоримо доказва, че неговите мускули все още не са се приспособили отново към земното притегляне. Като специалист, мистър Девънпорт, аз твърдя, че арестуваният през последните две седмици не е бил на Земята, или по-конкретно — посетил е планета, значително отстъпваща на Земята по размери, например Луната.

Девънпорт скочи на крака.

— Бъдете така добър и направете писмено заключение — каза той, като хвана дръжката на бластера. — То ще е достатъчно, да получа разрешение за извършване на психоскопия.

Луис Пейтън и не мислеше да се съпротивлява. Зашеметен от случилото се, той осъзнаваше само едно: в завещанието си ще бъде принуден да спомене, че блестящият му жизнен път е свършил с пълен крах.

Край