Крум Григоров
Рибари

През лятото най-много обичах да се къпя в реката. Съберем се махленските момчета и се отправим към Радосовица. Това е най-плодородното място от нашенското землище. Каква буйна трева расте, какви овощни градини има. Сливови, ябълкови, крушови. Е, то се знае, минем ли оттам, непременно ще опитаме някоя ранозрейка. Но се пазехме от пъдаря Бонке, който всеки момент можеше да извика от някой баир с продрания си глас. На него това му бе работата. Да варди житата и градините от добитък и от такива немирници като нас. Тук реката се чупва на завой, издълбала е дълбок вир и водата като че ври, пени се, заобикаля, докато прелее и се отправя надолу към Раянската клисура.

Да се окъпеш в тия горещини е приятно. Отпървом опитвах плитчините, нагазвах до колене, побиваха ме тръпки, сетне навлизах в по-дълбокото, а един ден се гмурнах във водовъртежа. Навлезе вода в устата ми и започнах да я гълтам. Добре че край мене беше Киро дядов Николчов, който знаеше да плува. Той ме подръпна към брега, аз още се задавях, когато стъпих на пясъка.

— Внимавай — рече ми Киро. — Можеш да напълниш хендека. С водата шега не бива.

И започна да ми показва как трябва да се държи тялото, как да се поема въздух, за да е безопасно плуването.

Така или иначе, аз свикнах и щом докарах овцете на пладнина, хапвах набързо и затичвах към реката. А там деца колкото щеш. Едни се къпят, други си правят вадички по пясъка, трети ловят риба. Аз клечах на брега и гледах как някои смелчаци измъкваха от коренаците на крайречните върби мренки. Щастливци — мислех си и въздъхвах, че още не бях опитал риболова. И пак опрях до Киро дядов Николчов. Той можеше не само да плува добре, но и риба да лови, и какво ли не…

— Ела тук — рече ми. — Стой тихичко, за да не плашиш рибата. Сега се наведи и лекичко опипвай с ръце под камънака. Щом набараш някоя мряна, стисни я здраво. Да не я хващаш за опашката, че ще ти се изплъзне.

И аз започнах да редя камънаците. Тук подвра ръка — няма никаква риба, там подвра — я се одраскам, я жаба изскочи, та се сепна. Ако ме види Киро, че се плаша от жабите, ще ми се изсмее, а и другите деца няма да ме оставят на мира. Но ето че нещо примърда в ръката ми. Изглежда беше риба. Сърцето ми заби ускорено. Аз я притиснах, сграбчих я, макар да бях забравил заръките на Киро. Де ще ти видя какво става под камъка. Важното бе, че след малко измъкнах жива риба и завиках с все сила да ме чуят не само децата, но и градинарите, които поливаха и пръскаха дръвчетата.

— Браво, браво — изтича към мене Киро, за да види каква и колко голяма риба съм уловил.

Аз я цопнах на пясъка. Всички деца признаха, че мряната не е малка, бива си я да се опържи. Беше кротувала в подмола на сянка под една върба, та гърбът й тъмнееше.

— Сега направи вирче и я пусни в него — каза Киро. — Инак ще умре.

Издълбах вирче в пясъка, навърнах вода и оставих мряната да си плува. Тя се хлъзгаше ту в една, ту в друга посока, позастояваше се, сякаш се чудеше накъде да извие муцуна, и пак отново се раздвижваше. Радвах се толкова много, че не си намирах място. Крачна една-две стъпки към реката, но тутакси се връщам да видя какво прави моята мряна. Сетне се опитах за друга риба, но както казват, щастието веднъж каца на рамото на човека. Сякаш мрените се бяха наговорили, та нито една вече не можах да уловя.

Бе се препладнило, когато се прибрах вкъщи. Мислех си, като покажа рибата на майка ми, кой знае колко ще се зарадва. А тя грабна една пръчка и ме погна, че още не съм пуснал овцете.

Нейсе. Подкарах добичетата, но се двоумях какво да правя мрянката. Тя бе умряла в ръката ми. Стана ми жал. Как исках да си я пазя жива, да й издълбая вирче в суходолината и да я пусна. Тя ще си живее, а аз, когато ми домъчнее, ще отида да й се полюбувам. Но беше вече късно и трябваше да се разделя с нея… Захвърлих я.

Пасях овцете, а в ума ми бе риболовът. Добре че ме настигна Киро с неговото стадо.

— Е, доволен ли си? — попита ме той. — Сефтето не беше лошо.

— Доволен съм — казвам, — но рибата умря и я захвърлих.

— Их — махна с ръка той, — трябваше да я опържим заедно с моите. Тъкмо четири мрени и един клен бях уловил.

Като подкарахме овцете към Яловарника и кротнаха да пасат, ние приседнахме на сянка под един горун и разговорите ни се въртяха все около риболова. Киро знаеше в тънкости къде каква риба има, в кой вир се въдят мрени, какви места си избират кленовете.

— Но с ръка да ги ловиш — рече той, — не си е работа. Цял ден може да бъркаш по дупките и я извадиш някоя риба, я не. Хората ги хващат с мрежи, с върши, с вилици…

Нямаше как да се снабдим с мрежа. Трябваше майстор да я оплете или да имаш пари и да си купиш готова, нагласена с оловни топчета. Най-приемливо ни се видя вършата. Аз бях виждал такива кошчета с широк чембер отпред и с тясна дупка отзад. Върша имаше дядо Тасе Бусара, наш съсед, прочут ловец на зайци и лисици и добър риболовец. Защо да не оплета и аз една като неговата? Знаех да нагласявам кошници, които мама раздаваше без пари на жените, да плета табли за сушене на прана вълна, разни панери.

— Е — каза Киро, — ти си по тая майстория, виж какво можем да направим.

На другия ден, вместо да се шляем по реката, набрахме цял вързоп пръчки. Пуснахме по-навреме овцете подиробед, взехме с нас и пръчките. Когато излязохме на Ущирино бачище, аз приседнах на една поляна, забодох няколко колчета и почнах да плета. Киро обикаляше овцете да не влязат в някоя пакост и идваше при мене, за да провери докъде съм стигнал.

— Ще помогнеш — казах му — в оплитането на чембера.

Въртяхме, сукахме, два пъти ни стряска Бонкевият глас откъм Плужница, но не се уплашихме много, защото трябваше да изгуби половин ден, докато се домъкне при нас. Ние гледахме да нагласим вършата, пък… Изгаряхме от нетърпение да я опитаме. Но тук нямаше дори изворче, камо ли река. За всеки случай аз сложих вършата на поляната така, както ще стои във водата, метнах отгоре й един камък, за да улегне.

Киро като я огледа оттук-оттам, рече:

— Ама ти си бил цял майстор, бе… Да не повярва човек…

На следния ден докарахме овцете малко по-раничко за обяд. Когато майка ми ме попита защо сме подранили, отвърнах й, че днес е много задушно. Добичетата замъртиха, наведоха глави и опряха муцуни една в друга. Обещах й привечер да ги попасем до късно.

Дали тя повярва не знам, но ние с Киро грабнахме вършата, взехме два саръка и залетяхме към реката. Не отидохме в Радосовица, както друг път. Там сега е пълно с деца. Отправихме се към яза на воденичарската вада. Киро не бе вчерашен, бе обходил навсякъде и знаеше къде кротува рибата. Нагазихме във водата.

— Дай да заложа аз — кимна Киро. — Ти ще мушкаш със саръка, ще изкарваш рибата от подмолите и ще я насочваш да идва към устието на вършата.

Но когато той я вдигна, не само нямаше никакви риби, а дори и клечка не бе се запряла. Чак сега забелязахме, че не бяхме запушили задния отвор. Рибата, както е влизала, така си е излизала.

— Все едно че събираме вода в решето — засмя се Киро. — Я да наскубем малко див джоджен. С него ще запушим отвора, рибата обича миризмата му. Така ще я примамваме.

Наскубах аз джоджен, запушихме дупката и отново Киро заложи вършата. Аз мушках със саръка, разбивах водата, връщах се назад, пак продължавах напред, докато Киро вдигна кошчето и затича към брега.

— Нещо пършори в тумбето — извика той и отпуши джоджена. Радостта ни бе неописуема, когато на пясъка се запремятаха четири мренки.

— Това е истината — рече самодоволно Киро. — Казах ли ти, че ще стане, та и отгоре… Не се сетихме да понесем някой съд, който може да държи вода. Инак рибите ще умрат, докато ги замъкнем вкъщи.

Аз се ядосах, че в бързината не взехме съд, но за всеки случай направих вирче и пуснах рибите в него.

Продължихме риболова и кога една, кога по две-три, съвсем рядко дигахме вършата празна. Събрахме към тридесетина парчета. Няколко пъти премествах рибата в други вирчета, че се отдалечавахме. Може да я открадне някой. Разделихме си ги. Аз, макар да бях майстор на вършата, признавах Киро като по-голям риболовец и му отстъпих една повече. Той затича до вкъщи и донесе две котленки. Наляхме в тях вода, наслагахме мрените и се прибрахме.

Направих по-широк вир в суходолината, напълних го с вода и нагласих рибите да си плуват в него. Мъчно ми бе да се разделям с тях, но нямаше как. Трябваше да се пасат овцете.

Едвам утраях, докато се прибера привечер. С Киро се додумвахме някой ден да наловим още повече риба, да издълбаем цяло езеро и да я развъдим. Кой като нас.

Не дочаках добичетата да влязат в кошарата и затичах да видя рибите. Но какво бе огорчението ми, когато не намерих нито една. Клечах дълго над вирчето, рових с ръце, само пясък улавях — от мрените нито помен. Идваше ми не само да заплача, а да завия като вълк в суходолината, но ме досрамя. Ще ме чуят и мама, и съседите, и пътниците, които минават по шосето. Кой може да ги е откраднал? И ми дойде на ума, че на нашия комин имаше гнездо и два дългокраки щъркела. Бяха измътили щъркелчета и току им мъкнеха риба, жабчета от реката и гьолищата. Те са се нагостили с прясна риба…

Намислих да се кача на покрива, да разтуря гнездото им, та да не се види нито щъркел, нито щъркелчета. Да ги прогоня от нашия комин, щом не разбират какво са извършили. Но гласът на горския като че изстуди моя гняв. Той бе запречил с широкия си гръб вратата на кухнята и се караше с майка ми:

— Не може така да лови риба по бракониерски начин. Тук е позволено само с въдица, и то ако имаш билет. Какво е това, кой когато му скимне и с какво му скимне да лови риба. Ами те ще я изтребят.

А когато ме съзря и почна да върти глава, аз не само че се уплаших, но едва не потънах вдън земя.

— Ето го хубавеца — рече той. — Засега му прощавам, но втори път видя ли ги с Киро, ще ги карам чак в Трекляно, в участъка.

Като си отиде, аз се поосвободих малко, но вече не посмяхме с Киро да ловим риба нито с върша, нито с ръце дори…