Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Крум Григоров

Заглавие: Разкази за Кунето

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: разкази

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: януари 1978 г.

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Тодор Кръстев

Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15075

История

  1. — Добавяне

Гробищата бяха наблизо до нас, та често дочувахме писъците и риданията на вдовиците и майките, изгубили мъжете и синовете си във войната. Когато сутрин се събудехме в одимената одая и едно по едно децата се измъквахме навън, за да вдишнем чист въздух, аз вече по навик се ослушвах дали не ще чуя пак плач по изгубен нашенски войник. У дома всички бяха замислени, унили. Разговорливата инак баба често подсмърчаше, попридръпваше забрадката си и се завръщаше настрани.

— Защо се въртиш все около мене? — сопваше се понякога тя. — Остави старите хора да съберат мислите си — Сетне, досетила се, че е проявила грубост към едно от своите внучета, тя ме погалваше и казваше:

— Не бива да си толкова любопитен. Няма всички да загинат я… Ще свърши войната, ще се върнат чичовците ти и край на плачовете. Ще вдигнем едни сватби, ще викнем Цеко тъпанджията с най-големия тъпан, ще поканим цяло село, па като опънем трапезите навънка, та и гумното няма да ни побере. И то ще ни е тясно за веселбата…

А дядо беше станал някак по-сух, с изострен поглед, който можеше да прониква надълбоко. Той бе единствената мъжка подпора (като не се имаха предвид децата) не само в нашата къща, но и в цялата махала. Затова жените идваха на поплака при него. Гладът бе изтънил хората като вейки. Но кога лапад, кога киселец или плодове — все се намираше по нещо, за да „смажеш“ гърлото си, както се изразяваха нашенци. Ако се случеше да се разболее някое добиче, ще опиташ да го налагаш с разни билки и корени, пък извърне ли се да умре — дядо ще му смъкне кожата. От волска кожа ще си направите опинци, от овча — кожухче. Но убитите във войната не можеха да се върнат. Ей на това дядо не можеше да намери цера. Понякога той казваше:

— Ние с моята баба сме пратили тъкмо трима войници. И нас треска ни разтриса да не се случи нещо лошо с тях… Но какво да се прави. Война… Човешка касапница. Кой я е измислил, хаир да не види…

Долитаха слухове, че войниците се бунтували, не можели вече да търпят глада и вдигнали пушките срещу началствата… А ето че дойде най-новото за нас. Стойне Димитров избягал от фронта и пристигнал в нашенската гора. Дали е истина? Дали този слух не е скроил някой нарочно? Дядо беше въздържан човек и когато го запитваха махленките, отвръщаше:

— Ни съм го видял, ни съм го чул. Всеки има език, всеки има уста. Може да си приказва, каквото ще.

Но една сутрин пъдарят се изпъна на височинката сред село и ревна с цяло гърло:

— Слушайте бреееей, селяне! Избягал е от фронта Стойне Димитров, по прякор Усът, и се крие тука някъде по ровините и долините. Който го срещне, да обади веднага в общината. Кметът заповяда никой да не му дава хляб, оти да му е яко. Ще бъде наказан най-строго.

След малко по шосето премина жената на Стойне — Персия. Беше с разчорлени коси, ръцете й бяха вързани със синджир. Подире й клопчеха с подкованите си чизми двама стражари, които я блъскаха и крещяха:

— Казвай, идва ли нощес мъжът ти при тебе…

Персия скимтеше като пребито куче. Отмина процесията към Трекляно и баба въздъхна:

— Живина да ги яде, та са забрали жената. Що им е сторила? Ако мъжът й е избягал, какво е виновна тя?

Есента беше се настанила вече и по планината, и в полето, и по ливадите край реката. Гората стана бакъреночервена, листата се стелеха по влажната земя. При ясни нощи сутрин осъмвахме със слана.

— Щом пада слана, скоро ще ни навести и снегът — рече дядо. — А с недохранени добичета и дърва трудно ще си набавиш.

Той имаше обичай да не отива никога сам за дърва. Придружаваше го или баба, или някое от нас, по-големичките деца. Една заран дядо ми кимна:

— Стягай се да прошетнем до Златаново бачище. Ще берем дърва.

Впрегнахме воловете, закачихме зобницата, в която баба ни сложи варени картофи вместо хляб, и тръгнахме. Беше доста интересно да се изкачиш по това време на Златаново бачище. Узрелият дъбов жълъд капеше от клоните и тупваше по зашумената земя, а малките стада овце и кози тичаха от кория в кория и лакомо зобеха с росните си муцуни. Под големите дивачки круши бяха се наринали дребни жълтеникави плодове. Като ги съзря дядо, затюхка се:

— Трябваше да вземем чувал, за да съберем от тия дивяци. Щяхме да напълним каченцето за крушеница. Тая година изворките не родиха, та крушеницата ще правим от дивачките…

Глогинките се червенееха отдалеч и сред тях прехвръкваха дребни сивкави птичета с тънки човки. Стигнахме Търсеница и завъртяхме преднището на колата. Дядо изпрегна воловете. Тъкмо им сложи малко царевичак, нещо шумна в гъстака. Дали пък не е някой кос или катеричка, помислихме ние, и дядо откачи секирата, за да сече пърнари. Ала на една полянка изникна висок цяла върлина мъж. Беше в окъсани войнишки дрехи, на главата си носеше фуражка без козирка, на едното си рамо беше наметнал пушка. Да беше горски, не беше. Аз изтръпнах от страх, а гледам, и дядо като че промени цвета на лицето си, макар здраво да стискаше секирата. Непознатият пристъпи насам и се поусмихна. Отведнъж ми се стори, че брадясалото му лице не е толкова страшно.

— Не бойте се, бай Заре — обърна се войникът към дядо. — Що е речено, свои сме, нещо и далечни роднини май че сме, а?

Чак сега дядо едвам не изпусна брадвата от треперещите си ръце.

— Брей, ти ли си, Стойне — позаекна той. — Слушахме за тебе това-онова, ама не ми се вярваше баш тука да се срещнем…

Разбрах и аз, че това бе Стойне Димитров. Той протегна дясната си ръка за поздрав. Дядо се пообърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че няма други хора да ни видят, и тогава се поосвободи. Стойне приседна на ока и се подпря на пушката си. Поразговориха си и дядо му разказа всичко, каквото знаеше за селото. Извади тютюницата и я подаде на Стойне. Той си усука голяма цигара, която побра половината от тютюна.

— Не съм пушил отдавна истински тютюн — рече Стойне, като налапа цигарата и засмука сладко-сладко. — Понякога си стрия изсъхнала букова шума, но вестник не се намира, за да я увие човек. Имам един — измъкна от пазвата си омачкан вестник, — но да умра за цигара, пак не бих го скъсал. В него пише за Октомврийската революция и за Ленин…

Той разгъна вестника и ни показа една снимка. Там се открояваше портретът на мъж с високо чело и голо теме, с присвити проницателни очи и тънки мустаци.

— Ей това е Ленин — продължи Стойне. — Под негово ръководство в Русия килнаха царя и чорбаджиите. Сега там са на власт болшевиките, работният народ. Името на Ленин разбунтува и нашите войници… Затова ние тръгнахме да дирим сметка на лихварите и кожодерите, на кметовете и секретар-бирниците, дето краднат и с краката си народа…

Дядо беше позинал, вперил очи в снимката на вестника и сякаш се бе обърнал на слух и зрение. Той поглъщаше всяка дума от устата на Стойне, както зажадняла за дъжд земя. Старческият му ум трудно проумяваше какво бе станало в Русия. Но едно беше ясно за него. Щом са смъкнали чорбаджиите, щом вече няма такива кметове като Зелника, който ни реквизира коня Дорчо и ни прати от него опинци след смъртта му, който надничаше по празните хамбари и де зърнеше зрънце жито, задигаше го, по-добра власт едва ли ще се намери някъде на земята. Това желаеше дядо да стане и у нас…

Стойне прибра вестника и го пъхна отново в пазвата си. Дядо не знаеше как да му се отблагодари за хубавите думи, па се сети, та откачи зобницата и му поднесе варените картофи.

— Заслужаваш и ракийка да те почерпя, и друго нещо, но нали виждаш, и хляб няма. Заповядай, това е приготвила бабата…

Стойне нагълта един, втори, трети картоф, дорде се свършиха. Явно, той бе гладувал повече от нас.

Вече се бе препладнило, сенките по Средни ридар и Голяма орница се удължиха. Дядо почна да сече дървета, за да не окъснеем. Аз все още заничах ту в пушката на Стойне, ту в небръснатата му брада. Като че той порастваше всеки миг в очите ми. А тоя Ленин какъв ли юнак е, мислех си, та е преборил царя?

— Много здраве на нашите — заръча Стойне — А кметът и секретар-бирникът да му мислят, ако ги сгащя някъде… — мушна се в храстите и изчезна от очите ни.

Аз затичах при дядо, за да му помогна, и от време на време го подпитвах:

— Много ли е силен тоя Ленин, дето е надвил царя?

— Кажи-речи, сине, и аз знам колкото тебе. Старият и неграмотен човек е като детето. Но ти тепърва ще растеш, а аз… Трябва да се учиш, да виждаш всичко. Името на тоя човек трябва да се запомни. Та кой беше?

— Ленин, Ленин — повторих аз.

Товарехме колата и дядо си шепнеше с беззъбата уста. По присвиването на устните, по нагаждането на езика аз долавях, че той сричаше името на Ленин.

Край