Крум Григоров
На дърва

След смъртта на баща ми, по Димитровден, останахме сами с мама. Тя току се щураше насам-натам с наведена глава и замислени очи. Позапреше ли се, поглеждаше ме и преди да ми заръча какво да свърша, вдъхваше издълбоко и казваше:

— Те нали си отиде ядникът, сами ще се мъчим… — и продължаваше да нарежда.

Изпърво не знаехме отде да се заловим — някак не ни спореше. Най-много ни измъчваше мисълта дали да продължа училището или да го оставя. Мислех, за да помогна на харча вкъщи, щом кацне първият скорец на комина и се търкулне зимата, да хвана с чичо на печалба по долните села. Ала не ми се искаше да напускам училището, идеше ми отръки, сечеше ми умът, дето казват, пък бяха долетели слухове чак до ушите на мама, че съм прилежен ученик и учителите ме хвалели.

— Е — обръщаше се тя, — умник си ми ти, как да те спирам. Да си беше жив ядникът — все баща ми беше в ума й, — дума да не става, щеше да струва, да прави, но на свят да те изкара.

Когато се сговорихме да продължа училището си, тъй драго и мило ми стана, че едва не заплаках от радост, подскочих, хвърлих се на шията й и я зацелувах по съсухрените й бузи, макар вкъщи да не бяхме свикнали на такива нежности.

Нямахме часовник и да не закъснявам, мама ме будеше по петляно време. Тя запалваше печката, препичаше ми черен хляб и го посипваше с кълцан пипер. Край печката цървулите ми бяха изсушени. Не беше лесно в ония години да ставаш среднощ и в дъжд, и кал, сняг и студ да вземеш по десет километра дневно до съседното село, където имаше прогимназия. За уроците не оставаше време, а нямаше и как да се учат: газ я имахме понякога, я не. Обикновено вечер на вратичката преглеждах книгите. Затуй пък в клас внимавах и запомвах всяка дума, казана от учителя.

Мама се грижеше за двете ни кози и юницата — всичкия ни добитък. В празник, когато нямахме шума, заедно със съседските деца подкарвахме козите нагоре по балкана да ядат младите филизи, ала най-големи грижи ми създаваше юницата. Тя се бе родила на Петковден и я бяхме кръстили Петкана. Мама я гледаше като дете. И нощем отиваше в обора да я понаобикаля и да й сложи сламица или сенце, а забучеше ли планината и мъгла прихлупваше селото ни, тя едно от страх, друго — нали бях мъжка ръка вкъщи — викаше и мене. И да ми се спеше, не можех да й откажа. Тя загръщаше бащината ми дреха, пъхаше виделцето във фенерчето и — хрус-хрус по снега — отивахме при Петкана. Отварях вратата, мама я залостваше да не влиза студ и оглеждахме добичето. Обикновено я намирахме легнала да си преживя. Мама я помамваше с хлебец, който и в тъмното дори не забравяше да вземе. Юницата проточваше шия, плезеше език, поемаше парченцето и чувах как го гълташе. Като се изправяше, мама опираше фенерчето до гърба й и с ръка гладеше меките й кафени косми.

— Те — спираше поглед тя, — пак го е рънчил тоя вадидушник, чичо ти. Не знам що му пречи добичето, та душмански го бие. Поглеж, на две места му е олющил кожата!

Нали нямахме волове, помагахме си с чичо. С неговия вол и нашата юница, така си поминувахме. Ала чичо ги биеше и мушеше с остена, щом се позапънат с товара в някое нанагорнище. Туй мама не харесваше.

— Море да имам още едно, теле да е макар, само да държи ярема, не ще впрегне моя юница тоя проклетник — заканваше се тя, но заканите й си оставаха там, в кошарата.

За зимата хората в село се готвеха още през есента. Събираха листници — шума за дребния добитък, и я докарваха от гората. Тая есен съвсем се бяхме объркали. Тате легна болен. Бяхме все около него. А като се помина, останахме и без шума, и без дърва. Дорде беше хубаво времето и не бе захванал снегът, мама сама свличаше на гръб дърва. Щом се върнех от училище, аз ги насичах. Но падна дебел сняг.

Няма как — събуди ме мама още от тъмно. — Не ми се ще да губиш от уроците, но без дърва не се живее.

Тя размотаваше върви от татевите цървули и ръчкаше сухите клечки, обрала ги от плета на градинчето.

— И плетът отиде. Баща ти с какъв зор го оплете на времето… Но здраве да е. Сал живи да сме.

Посмръщих се, ала разбрах думите на мама. Тоя ден трябваше да идем за дърва.

— Ще вземем на чичо ти вола, ще го впрегнем с Петкана в неговата шейна и сняг не сняг, ще идем в Манов букар.

Съгласих се и взехме да приготвяме туй-онуй. Сложихме на Петкана повече сенце, изведох и чичовия вол и на разсъмване бяхме готови. Шейната на чичо беше слаба, с дървени клинове и той на всяка дума ни заръчваше:

— Ще внимавате. Да ми пазите шейната, че лесно се не прави!

Впрегнахме добичетата. Подкарахме ги и шейната се плъзна по мекия пухкав сняг. Виделееше се вече. Изкачихме Равнишката махала и спряхме за почивка. Къщите из селото, затрупани със сняг, едва се забелязваха. Човек можеше да ги открие само по дима.

— Виждаш ли — рече мама, като гушеше главата си под тъмната забрадка и духаше на ръцете си, — иде дим от къщите, значи хората са си добре, имат си топливо… А поглеж над Ганчеви какъв облак е. Нали е най-богат, най-голям е и димът му.

Само над нашата къща не чуреше. Види се, клечките от плета бяха догорели и огънят угаснал. Плюх на ръцете си, поразтрих ги да се затоплят и продължихме. Отминахме Търсеница и като че навлязохме в друго царство. Потънахме в мъгла. Беше тихо, толкова тихо, че се чуваше и най-лекият шум от кършенето на изсъхналите клони. Ние вървяхме напосоки, без да избираме пътища. Всъщност коларският път бе завеян и не личеше, та с шейната можехме да минем откъдето си искаме. Говедата се поклащаха бавно, аз ги дърпах за синджирите и проправях пъртината напред. Най-сетне стигнахме Манов букар. Завъртяхме шейната на една поляна — по-широко място, дето ще свличаме дървета. Разпрегнах вола и юницата и ги покрих с чувал да не им измръзне потта по гърбовете.

Нарамих след туй секирата и навлязохме в гъсталака. Сечех пърнари, де що ми паднат, мама вземаше по две-три дървета и ги влечеше, докато се изморих и приклекнах на един пън, в това кучешко време.

Натоварихме, впрегнах говедата и поехме обратно. Водя аз, а мама подвиква след мене:

— Хайде, Петкано, хайде, сине, дано със здраве се върнем!

Имаме стръмни места, където трябваше да се подпира, за да не се обърне шейната. Мама не вярваше на силите си, та взе да води тя, а аз, нали съм мъж, заех се да подпирам. Отминахме Бачище и слязохме на Средни рид. Нещо взе да ми стяга душата. Пътят беше стръмен, а отляво зееше Дълбоки дол. Измъкнем ли се оттук, нататък е лесно. Но тъкмо тук дойде нещастието. Както се бях хванал за въжето и висях, за да натежа, шейната се климна и се обърна. Заедно с нея и аз, и двете добичета. Какво е станало по-нататък не знам. След като се опомних и повдигнах очи — гледам шейна и говеда струпани на едно, а мама се спуща отгоре, вие като куче в долината и пляска с ръце. После разбрах, че съм се откачил някак и съм запрял в един храст, а товарът с все сила се е сгромолясал в дола.

— Жив ли си, синкоо? — нечовешки ревеше мама.

— Жив съм, жив — обадих се.

— Ох, маминото, ох — загали ме с вкочанени пръсти и ме целуваше.

Тя ме пипаше навсякъде, да нямам нещо счупено. Дълго стояхме така, докато се опомним. По едно време се сетихме да видим добичетата. Дървата бяха похлупили чичовия вол и едната дъска от шейната бе натиснала гръкляна му. Той гледаше с отворени очи и не мърдаше. Петкана, изжеглила се, трепереше като да я е хванало малария. Мама я замилва по гърба и по муцуната и я целуваше, както целува мене. Не оставаше нищо друго, освен да разтоварим дървата и да измъкнем вола. Кое време беше не знаехме. Мъглата се сгъстяваше и лепнеше по клепките ни. Студ проникваше чак до костите. Свършихме разтоварването, отместихме парчетата на счупената шейна и дръпнахме вола. Той не шавна. Мама му подвикна и го шибна с една пръчка — пак същото. Побутнах го с крак, махнах пред очите му — не мръдна. Ясно беше. Волът бе умрял. Страх и ужас скова лицата ни. Ами сега? Какво ще каже чичо? Къде ще му намерим вол? И той бе сиромах, пък си го знаехме какъв лош човек беше… Не можеше да се излезе наглава с него. Мама закърши пръсти, вцепененото й лице се раздвижи, затюхка се и отново зарева. Нищо друго не можеше да сторим, освен да хванем Петкана за оглавника и да тръгнем към дома. По дяволите и шейна, и дърва.

Струваше ми се, че по-леко понесохме оная страшна картина в Дълбокия дол, където всички щяхме да измрем, отколкото разправията с чичо. Що псувни, що викове. Гърмя цялата махала, докато най-сетне ни взе Петкана. Нямаше как да я отбраним. Но мама, мама! Тя сякаш беше забравила татко и тъжеше повече за Петкана. Щом заговореше за нея, очите й се напълваха и току вземаше шепа сенце, поръсваше го с пресол и го носеше в чичовия обор.

Тъй прекарахме тая зима. Влачихме на гръб дърва, но аз продължих учението си…