Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Крум Григоров

Заглавие: Разкази за Кунето

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: разкази

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: януари 1978 г.

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Тодор Кръстев

Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15075

История

  1. — Добавяне

Когато бях дете, старата година изпращахме с проклятие. Съберем се вечерта срещу Васильовден (тогава посрещахме Новата година) около паралията, дядо пребърше с корава длан редичките си мустаци, изгледа ни поред с мъничките си, примижали очи и позавърти глава.

— Да се не вестне вече такава година като досегашната. В гори тилилейски да потъне! Дано новата се отсрами пред бедния народ. Повече жито да има в хамбара, всички да сме здрави и сити.

Ала отиваше си тая година, идваше друга, хамбарът ни оставаше празен. Случи се, че за една Нова година нямахме прашинка брашно вкъщи. Притъмни се, прозорчето на стаята ни се заледи, отвън свиреше горнякът и се промъкваше през цепките на буковата врата. Жените внасяха листниковци, за да се позатопли вътре. Ние, децата, очаквахме чудото — да пристигне Дядо Мраз, какъвто го знаехме от приказките. Но изглежда за възрастните, пък и за децата, нашият Дядо Мраз тая вечер щеше да бъде моят дядо, който бе отишъл още следобед да дири по водениците торба брашно. И затова погледите ни бяха насочени към вратата. Какъв жалък ми се видя Дядо Мраз, когато влезе дядо с празната торба! Той бе се смалил в прокъсаното си кожухче. Съсухреното му лице беше посиняло, отпуснато. По наколенките му висяха ледени топчета, от раззиналите цървули се подаваха оръфаните навуща. Дядо дори и не поздрави с „добър вечер“, а направо захвърли кълчищната торба, поизкриви мустак и се обърна към баба. Тя бе намерила отнякъде олющена икона и я бе закачила в ъгъла зад печката. В ръцете си държеше филджанче с отчупена дръжка и наливаше зехтин, който бе взела в заем от съседите. Искаше да притъкми нещо като кандило. Отведнъж дядо подскочи, побутна баба, разля зехтина и счупи филджанчето на дребни парчета. Баба се изстъпи, погледна го свирепо с орловите си очи и така му скръцна със зъби, че ние помислихме — сега ако го хване, няма да остане и перушинка от него.

То дядо нито се уплаши, нито се смути от бабиния поглед.

— Да ти се не видят и господ, и Богородица, и вси светци по календара — рече той. — Никакъв господ, никакви светци не ми трябват, щом са вдигнали ръце от нас. Молих се на воденичарите, никой нищо не ти дава! Па и кучешко време се покара. Буките на водениците са замръзнали, колелата не се въртят. Който имал жито, смлял си го навреме човекът.

Бяхме се умълчали като занемели. Дори баба, която така се бе настроила срещу дядо, притихна и сведе глава. Чуваше се само мъркането на пролупналата от глад котка, свила се на кълбо под прогорялата печка. За нея изглежда нямаше и мишки. Те бяха огризали прътите на лесковия кош, нашия хамбар, измазан с говежди тор, и трябваше другаде да дирят храна. Какъв ти Дядо Мраз, какви ти подаръци! Аз вече и не мислех за това. По-близко ми се виждаше да има нещо да хапнем тая вечер.

Баба все още мълчеше, чупеше листниковци и ги пъхаше в печката. Мама подръпваше забрадката си и тихо, като изпод земята, произнесе:

— Освен пак по махалата да опрем…

Дядо, поотоплил се, ме подръпна към себе си и ме погали с ръка:

— Така е, Куне. Сиромах ли си и сто нови години да идват, нищо ново не ти донасят.

Домиля ми и взех, че го целунах по мустаците.

След малко мама донесе от чичови Стоилови паница царевично брашно. Направихме качамак. Дядо го изсипа на паралията и го наряза с кълчищен конец на филии. Наслагаха туршия, ошав. Старите пийнаха по чашка сливова. След малко от яденето не остана и троха по трапезата.

По едно време проеча пушечен гърмеж откъм сред селото. Този гърмеж като че ни преобрази. Та младежите тръгнаха да сурвакат. Потръпнахме в очакване да ги видим. Жените завнасяха отвън студените рогозки и парцаливи черги и застлаха пръстения под. Ние, децата, час по час отваряхме вратата и надничахме на чардачето.

Нощта беше тъмна. Гъста мъгла пълзеше в долината, задавяше ни при всяко вдишване. Откъм планината нещо ечеше. Шосето беше заглъхнало — не минаваше нито един пътник. Овца проблея в близките кошари, обади се подир нея с тъничкото си гласче първото новородено агне. В тая глухота, когато всичко наоколо е вкочанено от студ, когато от подпорната стена на нашата суходолина висят дълги ледени кичури и не може да мине не само волска кола, но и шейна, гласчето на агнето ти навява нещо радостно. Представяш си, че идва пролетта с дъхавите теменужки, със зелените поляни по Селска нива и Ридар, с жуженето на лекокрилите пчели, кукането на кукувицата от високите габъри в Тъмни дол и ситното пупане на папуняка от хралупестите дъбове на Яловарник. Нашата суходолина променя одърпания си като дядовото кожухче вид. Ошумяват се кленовете, цъфват глоговите храсти по нейните брегове. Там се настаняват и славеи, и жълтурчета, и синигери, и стърчиопашки. А песните им кънтят. Хей горе, на баирчето над Брусарци, се е кротнало малко стадо овце заедно с агънцата, които вече са поотраснали. Пасат, що пасат и те, па току залетят към майките си, подгъват предните си крака, приклякват на колене и завират муцуни към вимето.

Аз забравих немотията и лошото време. Струваше ми се, че нашите у дома са станали по-добри. Дори дядо ми се виждаше някак по-обичен. Той от време на време ще изръмжи да не изстудяваме стаята. Но и нему като че е радостно на душата.

И дорде ние се суетим, сурвакарите нахлуха. Не хлад, а свежест и младост внесоха в нашата къща. Най-напред се вмъкнаха младоженецът и невестата. Младоженецът беше Дико от Мутарската махала, строен момък, облечен в извезана бяла риза, а върху нея наметнал ново сетре. На главата си бе сложил островръх калпак с черна къдрава вълна. Невестата пък бе нагиздена в казмирена сая, с копринени гайтани, извити на пазвите, в тирена риза, поръбена на полите и ръкавите с рехави дантели. Забрадена с кремава копринена забрадка, забулена с мрежесто було, което висеше от главата чак до петите й, току се затуляше ту зад девера, ту зад младоженеца. Деверът поздрави с „Честита ви Нова година“ и покани невестата да целува ръка.

Тя се поклони, целуна ръка до три пъти, пребърса устните си с една дълга кенарена кърпа, пак се поклони, като се пазеше да не издаде звук. Ние знаехме, че за Нова година сурвакарите нагласяваха невеста момче, за да не го познаем. Колкото и любопитни да бяхме децата, не можахме да открием тайната. Дядо, гледам, нещо се върти, свива се, неспокоен е. Обичаят е такъв — целуне ли ти ръка невестата, трябва да я дариш, макар и с най-дребната монета. Най-сетне му идва на помощ баба. Тя е запазила парата, която сме слагали в погачката на Бъдни вечер, и я подава на дядо. Той протяга ръка заедно с парата към булката. Въздишка на облекчение се изтръгва не само от неговото гърло, но и от гърлата на всички възрастни у дома.

За нас, децата, всичко е интересно. Ето я мечката, а зад нея циганинът с кросното. Макар и начернен със сажди по лицето, ние познахме Петър чичов Николов — мечкаря за Нова година. Що приятни страхотии изпитахме. Аз подрипна към мечката — това беше също младеж, наметнат с губер от козина, — пипна я по гърба, а тя изръмжи и се хване за кожухчето на дядо. Сурвакарите имат и поп, висок три аршина, по брадата му от кълчищно повесмо лъщят разтопените ледени висулки. Той носи бяло менче и като потопи китка босилек в него, ръси по ъглите, за да изкара дяволите оттам. Младежите са повече от трийсетина души. Двама носят буренца за ракия, други мъкнат торби за сланина и брашно, трети събират фасул, ошав, орехи, ябълки — кой каквото даде.

Заре кеменчеджията понагря ръцете на печката, намаза лъка с чамсакъз и засвири „селското хоро“. Младежите се нахванаха за пояс. Танеца поведе младоженецът, до него ситни срамежливо невестата, а към средата стърчи попът с калимавката. Младоженецът се излита напред-назад и дава команда:

— На място, изхвърли напред, долу!

Аз гледам пъстрата картина и съм на върха на щастието.

— Да сте здрави, да сте живи за много години! — извика един.

— Няма ли да гази някого мечката? — обади се мечкарят.

Дядо захвърли кожухчето, легна по корем на рогозката и мечката застъпва изтежко отгоре му.

— Полека, ще ме смаже! — изпъшка дядо. — Ха така, към кръста, че ме е пресякло нещо, та не мога да си изкарам кашльока…

Мечкарят подкачи и нас, децата, но не посмяхме да легнем под мечешките лапи. Като завършиха всички обреди, събирачите на продукти заподнасяха кой буре, кой торба. Нашите пак се смутиха. Какво ще даруваме сурвакарите? Немотията не можеше да се заличи. Тя личеше не само в домашната ни обстановка, но се беше запечатила и по лицата на стопаните. Мама и стринките ми подигнаха рамене, стискайки ръце и поглеждайки ту дядо, ту баба. Но дядо, който минаваше за стиснат човек, като че се бе поразмекнал. Той климна с глава към баба, взе ключа от мазето и подир малко донесе цяла ока ракия.

— Извади чепа! — обърна се той към ракиджията. — Бабо, дай фунията — и изля ракията от котлето в бурето на сурвакарите. — Това имаме, с това ви даряваме — каза дядо.

— Благодарим, благодарим, догодина цели бъчви да напълните с ракия — извикаха някои от сурвакарите.

И баба не остана надире. Беше смъкнала най-голямата низа сушени чушки и я окачи на гердан върху врата на Киро Кацарски.

— Чудих се какво да ви подаря — рече тя. — Нямаме нито сланина, нито брашно, нито фасул. А гледам, посъбрали сте блажинка, па и фасул ще съберете. Нали трябва да се подлютят гозбите, да се зачервят.

Това беше доста много за нашето имане.

Изпратихме сурвакарите, мина празникът. А дядо още на другия ден почна да ругае новата година, че е като старата.

Край