Крум Григоров
Нашата оран

Дядо ми беше сухичък слаб старец, но жилав и работлив. Където и да тръгнеше, без другар не отиваше. Дойде ли време за дърва, ще стегне колата, ще впрегне кравите и ще рече на баба:

— Готви се, че кравите чакат.

Баба го погледне и се усмихне:

— Що ли се туряш и ти при мъжете… Ще вдигна крак да те прескоча.

Дядо се посниши и малко обиден, промърмори:

— Хайде де, почвай да ме прескачаш…

Баба го стреляше с ръка, обуваше по мъжки краката си, обличаше кожух с дълги ръкави, да не се одраскат ръцете й, бодваше хурка, на пояс, па тръгваха. Толкова сиромаси бяхме, че каквото и да се счупи, на майстор не го давахме. Нямахме пари да му платим. Затуй всичко си поправяше дядо. Той скиташе чак до Раянската гора да избере ясенова ръчица за ралото. Пукне се наплат на колата, дядо не дири колар. Рови по бунището, намери някоя вехта шиничка или парченце тенекийка, ковне го на две места и макар да хлопа — пускай го да върви, работа да върши. Затуй пък нямахме нищо свястно. И кравите ни бяха като нас, стопаните им. Бърдуля бе дребничка на ръст, същинско теле. Жълтеникава, с тънка шия и едни рога, чиито върхове още малко щяха да се срещнат и да затворят кръга. Гледаше някак мило като човек с черните си очи, че грях да те е да я впрягаш. Петкана пък бе по-едра, със сив косъм, но гърбът й бе изпъкнал и ребрата й се четяха. Два зъба й бяха паднали и поднесяхме ли й ръжена слама, вместо да налети, загърбваше се към яслите. Веднъж-дваж в годината близваха ярма или трици. Това се случваше по Великден или Коледа, когато и ние, стопаните им, се облажвахме.

Аз от малък още се въртях край дядо. Бях научил цялата дядова майстория. Сечивата му бяха толкова прости, че и най-неукият можеше да ги държи. С ренде и пила никога не си служеше. Главното му сечиво бе секирата. С нея режеше дърва, с нея поправяше кое какво се счупи.

Когато станах по-голям, почнах да отменям баба. Тя се радваше, галеше ме, а и дядо бе доволен. Тръгнем ли някъде двамата, рече ли ми да стоя пред кравите, дорде замотае вървите на цървулите си, грабвах остена и заставах. А случи ли се да сме в гората и да е привършил дядо праханта, пращаше ме хей отсреща през две долини, та чак на Средния ридар, дето работеха дървари. На един дъх прекосявах мястото, вземах прахан от някой дървар и я донасях на дядо. По-щастлив човек от него нямаше. Засмиваше се, очите му се ококорваха, черните точици по лицето сякаш изчезваха. Похване лявото ми ухо и уж ме поплесне с ръка, но тъй гальовно, че макар да усещах грапавината на коравата му длан, ставаше ми много мило. После зачатка с огнивото, размаха праханта, пъхне я в широкия отвор на увитата от вестник цигара и сладко-сладко засмуче. Като преглътне няколко пъти, рече:

— Сега работа ни чака…

Една есен се приготвихме за оран. Баба преся семето в решето, дядо стегна ралото, изряза нов привой от свинска кожа, издяла дрянови жегли за ярема и на другия ден ме събудиха на съмване. Плиснах се в долчинката с вода. Дядо ме чакаше на двора. Кравите бяха впрегнати и окичени като за първа оран. Баба им беше вързала с червени конци по стрък цветя от двете страни на ярема, а на челата на кравите грееше по една гергина. Щяхме да орем на Дълга орница — една от най-далечните ниви, пък за по-близките — кога смогнем. Дядо бе оставил само преднището на колата, където беше привързал ралото. Отгоре бе сложил чувалче семе и малко сламица. Баба прикачи на колата торбичка с храна за нас, орачите, прекръсти се и се закланя.

— Де, прекръсти се — смъмри тя дядо, — не ще ти се измори ръката.

Дядо се усмихна, поглеждайки я косо, и отвърна:

— Ти, нали се кръстиш, все едно че аз го правя.

Забелязал бях, че дядо никога не отиваше на черква. В нашата къща не бях виждал кандило.

— Нека е хаирлия — рече дядо, подръпна поводите на кравите и те лениво запристъпваха.

Уж раничко беше, а дорде стигнем нивата, окъсняхме. Времето бе меко, тук-там се провиждаха малки облачета, които постепенно взеха да се сливат и закриха цялото небе. Дълга орница беше в планината. Освен нас други орачи тоя ден нямаше. Наоколо беше пусто и глухо. Над нивите се жълтееше гората, сегиз-тогиз прехвъркваше черен кос и се изгубваше в гъсталака. Разтоварихме. Дядо покри семето с кожуха си, заби ралото и аз поведох кравите. Хайдушки камък се покри с мъгла, която бавно запълзя към нас. След малко заръмя.

— Е — рече дядо, — с късмета сме си. Да не бяхме почнали днеска, може би слънцето щеше да грее… Дий — махна с остена той. — Аз потеглих напред, ала Бърдуля ме дръпна. Поспрях се и се обърнах. Дядо въртеше, дърпаше ралото, запънало се в буренака, и кравите не можеха да тръгнат. Сякаш не оряхме, а ровехме тук-там, както кокошките на бунището.

Буренакът се зеленееше де повален, де хич непипнат. По едно време Петкана се подгърби, превари Бърдуля, тя протегна тънката си шия.

— Стой, запри ги, че ралото се счупи! Да му се не види макар!

Подпрях остена пред кравите и се върнах при дядо. Той теглеше ралото с все сила, дорде се лъсна отгоре палешникът…

— Виж какво направихме!… Измъкнахме воището…

Бавихме се доста време. Дядо сече пънари от слога, дялка, прави-струва, най-сетне нагласихме отново ралото. Мъглата се сгъсти и започна да не се вижда.

— Каквито орачите, такъв ще бъде и берекетът — тъжно се усмихна дядо. — Насила нищо не става. Това ли са добичета за оран! Да ги пратим нейде, където има сено и трици, да се свестят, па тогава дали ще ти сплитат крака. Да имахме железен плуг… Мъка е, сине… голяма мъка е нашето…

По лицето му бе изписана горчива усмивка. Дядо се смееше на себе си, смееше се на ралото, на кравите, на едрата ръжена слама — с една дума, на цялата ни беднота.

— Кога ще дойде време — рече той — да не мъчим и нас си, и добичетата.

Стана ми мъчно да го гледам така посърнал. Хвърлихме сламица на кравите, хапнахме черен хляб и лук и продължихме оранта. Толкова плитко орахме, че като пося дядо семето и рекохме да го завлечем, нямаше пръст да го закрие. Отидехме ли си, сигурно щяха да го изкълват птиците. Такава беше дядовата оран.

Привечер, наквасени от ситните капчици дъжд, се застягахме за дома. Из целия път дядо въздишаше и ми думаше:

— Да се събере накуп земята, па яки волове ли, друго ли, но така не може да се кара…