Крум Григоров
Дорчо

От малък още обикнах домашните животни. Галех агънцата, тичах по яренцата, които се катереха на чардачето ни. Щом приближах до тях, скачаха дяволито на стълбите и трудно ги улавях. Ала най-много се привързах към коня Дорчо. Макар и позастарял, вършеше ни доста работа. С него закарвахме жито на воденицата, с него дядо ореше, с него отивахме на гости в съседното село. Нямахме нито крава, нито волове.

Когато дядо се наканеше да храни коня, току ми подвикваше:

— Куне, хайде да те заведа при Дорчо.

Аз рипвах бързо, оставях кошарката, която си бях направил от тресчици, и се хващах за жилестата ръка на дядо. Най-напред отивахме в плевнята. Дядо наскубваше със заострена кука малко сенце, слагаше го в лесковия кош, нарамваше се и двамата влизахме в обора. Дорчо, познал, че му носим храна, извръщаше глава към нас, поглеждаше ни приветливо с големите си очи и помахваше уши. Дядо разхвърляше сеното в яслата и Дорчо почваше да хрупти. Сетне дядо изтриваше коня със суха слама, почистваше с чесалото изцапаните му крака и го потупваше гальовно по гърба. Дорчо стоеше кротко и по всичко личеше, че му става добре от почистването.

— Виждаш ли, Куне — обръщаше се дядо към мене. — Добичето разбира кой се грижи за храната му. Ако някой непознат се завърти около него, може и да го ритне.

Аз все още не знаех как рита конят. Смятах, че рита с опашката. Веднъж дядо ми рече:

— Върши ни работа добичето, но няма кой да го пасе. Освен ти да станеш коняр, а?

Толкова много се зарадвах при тия думи, че не знаех къде стъпвам от вълнение. Поизпъчих се, поподигнах се на пръсти. Стори ми се, отведнъж станах по-голям. Щом дядо казва, че трябва да паса Дорчо, значи не е лъжа — пораснал съм.

И като че се повъзгордях. Някои деца на моята възраст още не знаеха да връзват гащите си, а аз ставам пастир. Ще отменя дядо. Той в това време я ще прекопава градината, я ще сече шума в гората, я друго нещо ще свърши. А ето ме вече сам с Дорчо. Закарах го на Селска нива, не много далеч от нас. Конят почна да пасе. Аз ту прикляках край някое трънче да си откъсна цветенце, ту политах след пъстроцветна пеперуда, за да я уловя. Ала не изпусках от очи Дорчо. Пазех го да не влезе в чуждо жито или пък в некосена ливада. Така ми беше заръчал дядо. Но не знам отде ми хрумна да хващам мухи изпод опашката на коня. Дорчо помахваше и леко ме шибаше с космите по лицето. Хората разправяха, ритне ли те кон, няма да ти е добре. А мене ми ставаше приятно от гъдела на опашката.

И все повече се завирах между краката му. Ловях една по една жълтеникавите конски мухи, късах им главичките и ги захвърлях настрана. Исках да помогна на Дорчо. Защо да го хапят тия нахални гадини. Но колкото и кротък да беше конят, изглежда повече съм го раздразнил от мухите. По едно време той хвърли къч, нещо силно ме перна по устните. Преметнах се два пъти на поляната и ми се стъмни пред очите. Колко време съм лежал така, не помня. Когато се свестих, усетих силни болки. Пипнах устните си — от тях капеше кръв. Два от предните ми зъби се клатеха. Чак тогава заплаках. Отидох си вкъщи. Хълцайки, едва успях да разкажа всичко на дядо. Той ме погали, пречисти раната, превърза я и като ме погледна загрижено, каза:

— Така сме бедните хора, сине. Аз съм стар, а ти си малък. Ако бяхме по-заможни, нямаше на такава възраст да те пращам коняр. — Отърси пепелта от луличката си и продължи: — Добичето не обича много да го дразнят. Колкото и кротко да е, щом прекалиш, то се брани…

— Аз мислех, че рита с опашката, а то…

Сега вече дядо се поусмихна:

— Виж, това съм забравил да ти кажа. Конят се брани с опашката от мухите, а рита със задните си крака. Виновен съм. Ще ми простиш. Поизкуфял съм вече, сине. Но и ти трябваше да предвидиш. Нищо. Пак си минал с леко. Ако те е ритнал по-силно, може главата ти да счупи. Сега ще учиш и другите деца как рита конят.

Минаха няколко дни, раната ми заздравя. Макар все още да ме беше яд на Дорчо, не го намразих. Вече знаех как да се държа с него.