Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Крум Григоров
Заглавие: Разкази за Кунето
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: разкази
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: януари 1978 г.
Редактор: Цветан Пешев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Тодор Кръстев
Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15075
История
- — Добавяне
Край нас има едно дере, което в сушави години едвам цедурка по капчица вода. Но при буря често прелива, събаря бреговете и завлича дърветата, търкаля големи камъни — цели скали. На шосето бе издигната подпорна стена.
Веднъж цял ден и цяла нощ валя силен дъжд. На втория ден, когато се стъмни и се приготвяхме за вечеря, нещо се сгромоляса с такъв силен трясък, че издрънчаха прозорците на къщата ни, дори се заклатиха стените като при земетресение. Майка ми плесна с ръце.
— Събори се подпорната стена. Утре не можем да докараме снопи за вършитбата.
Ние, петте деца, останали живи от единайсетте, които бе родила мама, притаихме дъх, прехапахме устни. Дори и на най-малките грижата за хляба личеше по прозирните и бледи лица, по израза на уплашените погледи. Като премина силният трясък и громолът на камъните позатихна, дочу се сърцераздирателен вик:
— Помощ, хей, хорааа…
— Някой загива — рече мама. — Малките нека стоят тук, а ти, Боре, и ти, Зарке — обърна се към големия ми брат и сестра ми, — грабвайте мотиката, лоста и тичайте да му помогнем…
Разбира се, ние си изнизахме до едно от къщи. Какво бе станало? Младеж от трънско село, чирак на грънчар, тръгнал с натоварен кон да продава съдове по селата. Но бурята го заварва тук, един камък бутва коня и той пада заедно с грънците. Дигахме го кое с ръце, кое с лоста, дорде добичето се изправи, и едвам го извлякохме. Прибрахме здравите грънци, а парчетата хвърлихме в боклука. Младежът бе в бели беневреци, бели чорапи, бяло менте, поръбено с черни гайтани. На кръста му висяха реси на ален пояс. Ала дрехите му бяха изкаляни, шапката смачкана. От челото му капеше кръв. Имаше измъчен вид и леко потреперваше. Майка ми наля вода в легенчето, помогна му да се измие и почисти. И се тюхкаше:
— Брей, че силна буря, пораза да я порази. Пък не се плаши, момче. Всичко ще се оправи. Ти да си жив. Как ти е името?
— Радко — тихо произнесе младежът.
Като повечеряхме, мама постла рогозка за гостенина, метна отгоре най-новата шарена черга, зави го и го остави да си почива. Дорде ние се наредим, стори ми се, че той заспа. Тогава прошепнах на мама:
— Не те видях да хапнеш един залък, а в нощвите от погачката няма и парченце…
Тя ме смъмри да мълча, за да не разбере гостенинът. Ще му стане неудобно, че стопанката си ляга невечеряла заради него.
На сутринта от бурята като че нямаше и помен. Слънцето се показваше иззад Тичък планина светло и чисто, като измит палавник, небето сякаш бе опънало прозирна копринена забрадка в синкав цвят, едни птички се бяха разпели по дръвчетата, че „ако си умрял вчера, както казват нашенци, днес ще се покаеш“.
Радко натовари коня със здравите грънци и го поведе отново на път. Той се чудеше как да се отблагодари. Поднасяше да ни остави едно голямо гърне, за да си варим в него фасул, но майка ми не прие:
— Ти си чирак. Хляба си изкарваш с това. Кога донесеш грънци на Кортенския събор и моят по-голям син изпечели пари, тогава ще си купим. Голяма работа, че си пренощувал у нас. И моите деца утре могат да изпаднат в беда, да закъсат някъде. Носи много здраве на майка си.
Минаха две години. Един ден през сирната седмица пристигна Радко заедно с булката си. Оженил се наскоро. Той идваше на прошка, както беше обичаят. По тоя начин изразяваше почитта към майка ми. Бяха надонесли подаръци за нея. Риза от памучно платно с кенарени ръкави и дантели на тях, плетени от булката, тъмносинкава престилка със сърмени жици, които пробляскваха на светлината, вълнени чорапи с какви ли не шарки и бяла забрадка от най-хубавите, дето трептят на слънцето.
Двамата целунаха до три пъти ръка на мама, произнасяйки:
— Прощавай, стрино Станке…
— Тогава не бях заспал — рече Радко — и дочух разговора с едно от децата ти. Аз изядох твоя хляб…
Мама, преметнала подаръците на раменете си като на сватба, не знаеше къде да се дене от радост. Радвахме се и ние, децата.
С тези хора станахме по-близки от роднини. А такива роднини мама имаше из целия нашенски край…