Rudyard Kipling
Quiquern

Ръдиард Киплинг
Квикерн

The People of the Eastern Ice, they are melting like the snow—

They beg for coffee and sugar; they go where the white men go.

The People of the Western Ice, they learn to steal and fight;

They sell their furs to the trading-post; they sell their souls to the white.

The People of the Southern Ice, they trade with the whaler’s crew;

Their women have many ribbons, but their tents are torn and few.

But the People of the Elder Ice, beyond the white man’s ken—

Their spears are made of the narwhal-horn, and they are the last of the Men!

—Translation.

“He has opened his eyes. Look!”

“Put him in the skin again. He will be a strong dog. On the fourth month we will name him.”

“For whom?” said Amoraq.

Kadlu’s eye rolled round the skin-lined snow-house till it fell on fourteen-year-old Kotuko sitting on the sleeping-bench, making a button out of walrus ivory. “Name him for me,” said Kotuko, with a grin. “I shall need him one day.”

Kadlu grinned back till his eyes were almost buried in the fat of his flat cheeks, and nodded to Amoraq, while the puppy’s fierce mother whined to see her baby wriggling far out of reach in the little sealskin pouch hung above the warmth of the blubber-lamp. Kotuko went on with his carving, and Kadlu threw a rolled bundle of leather dog-harnesses into a tiny little room that opened from one side of the house, slipped off his heavy deerskin hunting-suit, put it into a whalebone-net that hung above another lamp, and dropped down on the sleeping-bench to whittle at a piece of frozen seal-meat till Amoraq, his wife, should bring the regular dinner of boiled meat and blood-soup. He had been out since early dawn at the seal-holes, eight miles away, and had come home with three big seal. Halfway down the long, low snow passage or tunnel that led to the inner door of the house you could hear snappings and yelpings, as the dogs of his sleigh-team, released from the day’s work, scuffled for warm places.

When the yelpings grew too loud Kotuko lazily rolled off the sleeping-bench, and picked up a whip with an eighteen-inch handle of springy whalebone, and twenty-five feet of heavy, plaited thong. He dived into the passage, where it sounded as though all the dogs were eating him alive; but that was no more than their regular grace before meals. When he crawled out at the far end half a dozen furry heads followed him with their eyes as he went to a sort of gallows of whale-jawbones, from which the dog’s meat was hung; split off the frozen stuff in big lumps with a broad-headed spear; and stood, his whip in one hand and the meat in the other. Each beast was called by name, the weakest first, and woe betide any dog that moved out of his turn; for the tapering lash would shoot out like thonged lightning, and flick away an inch or so of hair and hide. Each beast growled, snapped, choked once over his portion, and hurried back to the protection of the passage, while the boy stood upon the snow under the blazing Northern Lights and dealt out justice. The last to be served was the big black leader of the team, who kept order when the dogs were harnessed; and to him Kotuko gave a double allowance of meat as well as an extra crack of the whip.

“Ah!” said Kotuko, coiling up the lash, “I have a little one over the lamp that will make a great many howlings. Sarpok! Get in!”

He crawled back over the huddled dogs, dusted the dry snow from his furs with the whalebone beater that Amoraq kept by the door, tapped the skin-lined roof of the house to shake off any icicles that might have fallen from the dome of snow above, and curled up on the bench. The dogs in the passage snored and whined in their sleep, the boy-baby in Amoraq’s deep fur hood kicked and choked and gurgled, and the mother of the newly named puppy lay at Kotuko’s side, her eyes fixed on the bundle of sealskin, warm and safe above the broad yellow flame of the lamp.

And all this happened far away to the north, beyond Labrador, beyond Hudson’s Strait, where the great tides heave the ice about, north of Melville Peninsula—north even of the narrow Fury and Hecla Straits—on the north shore of Baffin Land, where Bylot’s Island stands above the ice of Lancaster Sound like a pudding-bowl wrong side up. North of Lancaster Sound there is little we know anything about, except North Devon and Ellesmere Land; but even there live a few scattered people, next door, as it were, to the very Pole.

Kadlu was an Inuit,—what you call an Esquimau,—and his tribe, some thirty persons all told, belonged to the Tununirmiut—“the country lying at the back of something.” In the maps that desolate coast is written Navy Board Inlet, but the Inuit name is best, because the country lies at the very back of everything in the world. For nine months of the year there is only ice, snow, and gale after gale, with a cold that no one can realize who has never seen the thermometer even at zero. For six months of those nine it is dark; and that is what makes it so horrible. In the three months of the summer it only freezes every other day and every night, and then the snow begins to weep off on the southerly slopes, and a few ground-willows put out their woolly buds, a tiny stonecrop or so makes believe to blossom, beaches of fine gravel and rounded stones run down to the open sea, and polished boulders and streaked rocks lift up above the granulated snow. But all that is gone in a few weeks, and the wild winter locks down again on the land; while at sea the ice tears up and down the offing, jamming and ramming, and splitting and hitting, and pounding and grounding, till it all freezes together, ten feet thick, from the land outward to deep water.

In the winter Kadlu would follow the seal to the edge of this land-ice, and spear them as they came up to breathe at their blow-holes. The seal must have open water to live and catch fish in, and in the deep of winter the ice would sometimes run eighty miles without a break from the nearest shore. In the spring he and his people retreated from the floes to the rocky mainland, where they put up tents of skins, and snared the sea-birds, or speared the young seal basking on the beaches. Later, they would go south into Baffin Land after the reindeer, and to get their year’s store of salmon from the hundreds of streams and lakes of the interior; coming back north in September or October for the musk-ox hunting and the regular winter sealery. This traveling was done with dog-sleighs, twenty and thirty miles a day, or sometimes down the coast in big skin “woman-boats,” when the dogs and the babies lay among the feet of the rowers, and the women sang songs as they glided from cape to cape over the glassy, cold waters. All the luxuries that the Tununirmiut knew came from the south—driftwood for sleigh-runners, rod-iron for harpoon-tips, steel knives, tin kettles that cooked food much better than the old soapstone affairs, flint and steel, and even matches, as well as colored ribbons for the women’s hair, little cheap mirrors, and red cloth for the edging of deerskin dress-jackets. Kadlu traded the rich, creamy, twisted narwhal-horn and musk-ox teeth (these are just as valuable as pearls) to the Southern Inuit, and they, in turn, traded with the whalers and the missionary-posts of Exeter and Cumberland Sounds; and so the chain went on, till a kettle picked up by a ship’s cook in the Bhendy Bazaar might end its days over a blubber-lamp somewhere on the cool side of the Arctic Circle.

Kadlu, being a good hunter, was rich in iron harpoons, snow-knives, bird-darts, and all the other things that make life easy up there in the great cold; and he was the head of this tribe, or, as they say, “the man who knows all about it by practice.” This did not give him any authority, except now and then he could advise his friends to change their hunting-grounds; but Kotuko used it to domineer a little, in the lazy, fat Inuit fashion, over the other boys, when they came out at night to play ball in the moonlight, or to sing the Child’s Song to the Aurora Borealis.

But at fourteen an Inuit feels himself a man, and Kotuko was tired of making snares for wild fowl and kit-foxes, and most tired of all of helping the women to chew seal- and deerskins (that supples them as nothing else can) the long day through, while the men were out hunting. He wanted to go into the quaggi, the Singing-House, when the hunters gathered there for their mysteries, and the angekok, the sorcerer, frightened them into the most delightful fits after the lamps were put out, and you could hear the Spirit of the Reindeer stamping on the roof; and when a spear was thrust out into the open black night it came back covered with hot blood. He wanted to throw his big boots into the net with the tired air of a head of a family, and to gamble with the hunters when they dropped in of an evening and played a sort of home-made roulette with a tin pot and a nail. There were hundreds of things that he wanted to do, but the grown men laughed at him and said, “Wait till you have been in the buckle, Kotuko. Hunting is not all catching.”

Now that his father had named a puppy for him, things looked brighter. An Inuit does not waste a good dog on his son till the boy knows something of dog-driving; and Kotuko was more than sure that he knew more than everything.

If the puppy had not had an iron constitution he would have died from over-stuffing and over-handling. Kotuko made him a tiny harness with a trace to it, and hauled him all over the house floor, shouting: “Aua! Ja aua!” (Go to the right.) “Choiachoi! Ja choiachoi!” (Go to the left.) “Ohaha!” (Stop.) The puppy did not like it at all, but being fished for in this way was pure happiness beside being put to the sleigh for the first time. He just sat down on the snow, and played with the seal-hide trace that ran from his harness to the pitu, the big thong in the bows of the sleigh. Then the team started, and the puppy found the heavy ten-foot sleigh running up his back, and dragging him along the snow, while Kotuko laughed till the tears ran down his face. There followed days and days of the cruel whip that hisses like the wind over ice, and his companions all bit him because he did not know his work, and the harness chafed him, and he was not allowed to sleep with Kotuko any more, but had to take the coldest place in the passage. It was a sad time for the puppy.

The boy learned, too, as fast as the dog; though a dog-sleigh is a heartbreaking thing to manage. Each beast is harnessed, the weakest nearest to the driver, by his own separate trace, which runs under his left fore-leg to the main thong, where it is fastened by a sort of button and loop which can be slipped by a turn of the wrist, thus freeing one dog at a time. This is very necessary, because young dogs often get the trace between their hind legs, where it cuts to the bone. And they one and all will go visiting their friends as they run, jumping in and out among the traces. Then they fight, and the result is more mixed than a wet fishing-line next morning. A great deal of trouble can be avoided by scientific use of the whip. Every Inuit boy prides himself as being a master of the long lash; but it is easy to flick at a mark on the ground, and difficult to lean forward and catch a shirking dog just behind the shoulders when the sleigh is going at full speed. If you call one dog’s name for “visiting,” and accidentally lash another, the two will fight it out at once, and stop all the others. Again, if you travel with a companion and begin to talk, or by yourself and sing, the dogs will halt, turn round, and sit down to hear what you have to say. Kotuko was run away from once or twice through forgetting to block the sleigh when he stopped; and he broke many lashings, and ruined a few thongs, before he could be trusted with a full team of eight and the light sleigh. Then he felt himself a person of consequence, and on smooth, black ice, with a bold heart and a quick elbow, he smoked along over the levels as fast as a pack in full cry. He would go ten miles to the seal-holes, and when he was on the hunting-grounds he would twitch a trace loose from the pitu, and free the big black leader, who was the cleverest dog in the team. As soon as the dog had scented a breathing-hole Kotuko would reverse the sleigh, driving a couple of sawed-off antlers, that stuck up like perambulator-handles from the back-rest, deep into the snow, so that the team could not get away. Then he would crawl forward inch by inch, and wait till the seal came up to breathe. Then he would stab down swiftly with his spear and running-line, and presently would haul his seal up to the lip of the ice, while the black leader came up and helped to pull the carcass across the ice to the sleigh. That was the time when the harnessed dogs yelled and foamed with excitement, and Kotuko laid the long lash like a red-hot bar across all their faces, till the carcass froze stiff. Going home was the heavy work. The loaded sleigh had to be humored among the rough ice, and the dogs sat down and looked hungrily at the seal instead of pulling. At last they would strike the well-worn sleigh-road to the village, and toodle-kiyi along the ringing ice, heads down and tails up, while Kotuko struck up the “Angutivaun tai-na tau-na-ne taina” (The Song of the Returning Hunter), and voices hailed him from house to house under all that dim, star-litten sky.

When Kotuko the dog came to his full growth he enjoyed himself too. He fought his way up the team steadily, fight after fight, till one fine evening, over their food, he tackled the big, black leader (Kotuko the boy saw fair play), and made second dog of him, as they say. So he was promoted to the long thong of the leading dog, running five feet in advance of all the others: it was his bounden duty to stop all fighting, in harness or out of it, and he wore a collar of copper wire, very thick and heavy. On special occasions he was fed with cooked food inside the house, and sometimes was allowed to sleep on the bench with Kotuko. He was a good seal-dog, and would keep a musk-ox at bay by running round him and snapping at his heels. He would even—and this for a sleigh-dog is the last proof of bravery—he would even stand up to the gaunt Arctic wolf, whom all dogs of the North, as a rule, fear beyond anything that walks the snow. He and his master—they did not count the team of ordinary dogs as company—hunted together, day after day and night after night, fur-wrapped boy and savage, long-haired, narrow-eyed, white-fanged, yellow brute. All an Inuit has to do is to get food and skins for himself and his family. The women-folk make the skins into clothing, and occasionally help in trapping small game; but the bulk of the food—and they eat enormously—must be found by the men. If the supply fails there is no one up there to buy or beg or borrow from. The people must die.

An Inuit does not think of these chances till he is forced to. Kadlu, Kotuko, Amoraq, and the boy-baby who kicked about in Amoraq’s fur hood and chewed pieces of blubber all day, were as happy together as any family in the world. They came of a very gentle race—an Inuit seldom loses his temper, and almost never strikes a child—who did not know exactly what telling a real lie meant, still less how to steal. They were content to spear their living out of the heart of the bitter, hopeless cold; to smile oily smiles, and tell queer ghost and fairy tales of evenings, and eat till they could eat no more, and sing the endless woman’s song, “Amna aya, aya amna, ah! ah!” through the long, lamp-lighted days as they mended their clothes and their hunting-gear.

But one terrible winter everything betrayed them. The Tununirmiut returned from the yearly salmon-fishing, and made their houses on the early ice to the north of Bylot’s Island, ready to go after the seal as soon as the sea froze. But it was an early and savage autumn. All through September there were continuous gales that broke up the smooth seal-ice when it was only four or five feet thick, and forced it inland, and piled a great barrier, some twenty miles broad, of lumped and ragged and needly ice, over which it was impossible to draw the dog-sleighs. The edge of the floe off which the seal were used to fish in winter lay, perhaps, twenty miles beyond this barrier, and out of reach of the Tununirmiut. Even so, they might have managed to scrape through the winter on their stock of frozen salmon and stored blubber, and what the traps gave them, but in December one of their hunters came across a tupik (a skin-tent) of three women and a girl nearly dead, whose men had come down from the far North and been crushed in their little skin hunting-boats while they were out after the long-horned narwhal. Kadlu, of course, could only distribute the women among the huts of the winter village, for no Inuit dare refuse a meal to a stranger. He never knows when his own turn may come to beg. Amoraq took the girl, who was about fourteen, into her own house as a sort of servant. From the cut of her sharp-pointed hood, and the long diamond pattern of her white deerskin leggings, they supposed she came from Ellesmere Land. She had never seen tin cooking-pots or wooden-shod sleighs before; but Kotuko the boy and Kotuko the dog were rather fond of her.

Then all the foxes went south, and even the wolverine, that growling, blunt-headed little thief of the snow, did not take the trouble to follow the line of empty traps that Kotuko set. The tribe lost a couple of their best hunters, who were badly crippled in a fight with a musk-ox, and this threw more work on the others. Kotuko went out, day after day, with a light hunting-sleigh and six or seven of the strongest dogs, looking till his eyes ached for some patch of clear ice where a seal might perhaps have scratched a breathing-hole. Kotuko the dog ranged far and wide, and in the dead stillness of the ice-fields Kotuko the boy could hear his half-choked whine of excitement, above a seal-hole three miles away, as plainly as though he were at his elbow. When the dog found a hole the boy would build himself a little, low snow wall to keep off the worst of the bitter wind, and there he would wait ten, twelve, twenty hours for the seal to come up to breathe, his eyes glued to the tiny mark he had made above the hole to guide the downward thrust of his harpoon, a little sealskin mat under his feet, and his legs tied together in the tutareang (the buckle that the old hunters had talked about). This helps to keep a man’s legs from twitching as he waits and waits and waits for the quick-eared seal to rise. Though there is no excitement in it, you can easily believe that the sitting still in the buckle with the thermometer perhaps forty degrees below zero is the hardest work an Inuit knows. When a seal was caught Kotuko the dog would bound forward, his trace trailing behind him, and help to pull the body to the sleigh, where the tired and hungry dogs lay sullenly under the lee of the broken ice.

A seal did not go very far, for each mouth in the little village had a right to be filled, and neither bone, hide, nor sinew was wasted. The dogs’ meat was taken for human use, and Amoraq fed the team with pieces of old summer skin-tents raked out from under the sleeping-bench, and they howled and howled again, and waked to howl hungrily. One could tell by the soapstone lamps in the huts that famine was near. In good seasons, when blubber was plentiful, the light in the boat-shaped lamps would be two feet high—cheerful, oily, and yellow. Now it was a bare six inches: Amoraq carefully pricked down the moss wick when an unwatched flame brightened for a moment, and the eyes of all the family followed her hand. The horror of famine up there in the great cold is not so much dying, as dying in the dark. All the Inuit dread the dark that presses on them without a break for six months in each year; and when the lamps are low in the houses the minds of people begin to be shaken and confused.

But worse was to come.

The underfed dogs snapped and growled in the passages, glaring at the cold stars, and snuffing into the bitter wind, night after night. When they stopped howling the silence fell down again as solid and as heavy as a snowdrift against a door, and men could hear the beating of their blood in the thin passages of the ear, and the thumping of their own hearts, that sounded as loud as the noise of sorcerers’ drums beaten across the snow. One night Kotuko the dog, who had been unusually sullen in harness, leaped up and pushed his head against Kotuko’s knee. Kotuko patted him, but the dog still pushed blindly forward, fawning. Then Kadlu waked, and gripped the heavy wolf-like head, and stared into the glassy eyes. The dog whimpered and shivered between Kadlu’s knees. The hair rose about his neck, and he growled as though a stranger were at the door; then he barked joyously, and rolled on the ground, and bit at Kotuko’s boot like a puppy.

“What is it?” said Kotuko; for he was beginning to be afraid.

“The sickness,” Kadlu answered. “It is the dog-sickness.” Kotuko the dog lifted his nose, and howled and howled again.

“I have not seen this before. What will he do?” said Kotuko.

Kadlu shrugged one shoulder a little, and crossed the hut for his short stabbing-harpoon. The big dog looked at him, howled again, and slunk away down the passage, while the other dogs drew aside right and left to give him ample room. When he was out on the snow he barked furiously, as though on the trail of a musk-ox, and, barking and leaping and frisking, passed out of sight. This was not hydrophobia, but simple, plain madness. The cold and the hunger, and, above all, the dark, had turned his head; and when the terrible dog-sickness once shows itself in a team, it spreads like wildfire. Next hunting-day another dog sickened, and was killed then and there by Kotuko as he bit and struggled among the traces. Then the black second dog, who had been the leader in the old days, suddenly gave tongue on an imaginary reindeer-track, and when they slipped him from the pitu he flew at the throat of an ice-cliff, and ran away as his leader had done, his harness on his back. After that no one would take the dogs out again. They needed them for something else, and the dogs knew it; and though they were tied down and fed by hand, their eyes were full of despair and fear. To make things worse, the old women began to tell ghost-tales, and to say that they had met the spirits of the dead hunters lost that autumn, who prophesied all sorts of horrible things.

Kotuko grieved more for the loss of his dog than anything else; for, though an Inuit eats enormously, he also knows how to starve. But the hunger, the darkness, the cold, and the exposure told on his strength, and he began to hear voices inside his head, and to see people who were not there, out of the tail of his eye. One night—he had unbuckled himself after ten hours’ waiting above a “blind” seal-hole, and was staggering back to the village faint and dizzy—he halted to lean his back against a boulder which happened to be supported like a rocking-stone on a single jutting point of ice. His weight disturbed the balance of the thing, it rolled over ponderously, and as Kotuko sprang aside to avoid it, slid after him, squeaking and hissing on the ice slope.

That was enough for Kotuko. He had been brought up to believe that every rock and boulder had its owner (its inua), who was generally a one-eyed kind of a Woman-Thing called a tornaq, and that when a tornaq meant to help a man she rolled after him inside her stone house, and asked him whether he would take her for a guardian spirit. (In summer thaws the ice-propped rocks and boulders roll and slip all over the face of the land, so you can easily see how the idea of live stones arose.) Kotuko heard the blood beating in his ears as he had heard it all day, and he thought that was the tornaq of the stone speaking to him. Before he reached home he was quite certain that he had held a long conversation with her, and as all his people believed that this was quite possible, no one contradicted him.

“She said to me, ‘I jump down, I jump down from my place on the snow,’” cried Kotuko, with hollow eyes, leaning forward in the half-lighted hut. “She said, ‘I will be a guide.’ She says, ‘I will guide you to the good seal-holes.’ To-morrow I go out, and the tornaq will guide me.”

Then the angekok, the village sorcerer, came in, and Kotuko told him the tale a second time. It lost nothing in the telling.

“Follow the tornait [the spirits of the stones], and they will bring us food again,” said the angekok.

Now the girl from the North had been lying near the lamp, eating very little and saying less for days past; but when Amoraq and Kadlu next morning packed and lashed a little hand-sleigh for Kotuko, and loaded it with his hunting-gear and as much blubber and frozen seal-meat as they could spare, she took the pulling-rope, and stepped out boldly at the boy’s side.

“Your house is my house,” she said, as the little bone-shod sleigh squeaked and bumped behind them in the awful Arctic night.

“My house is your house,” said Kotuko; “but I think that we shall both go to Sedna together.”

Now Sedna is the Mistress of the Under-world, and the Inuit believe that every one who dies must spend a year in her horrible country before going to Quadliparmiut, the Happy Place, where it never freezes and the fat reindeer trot up when you call.

Through the village people were shouting: “The tornait have spoken to Kotuko. They will show him open ice. He will bring us the seal again!” Their voices were soon swallowed up by the cold, empty dark, and Kotuko and the girl shouldered close together as they strained on the pulling-rope or humored the sleigh through the broken ice in the direction of the Polar Sea. Kotuko insisted that the tornaq of the stone had told him to go north, and north they went under Tuktuqdjung the Reindeer—those stars that we call the Great Bear.

No European could have made five miles a day over the ice-rubbish and the sharp-edged drifts; but those two knew exactly the turn of the wrist that coaxes a sleigh round a hummock, the jerk that neatly lifts it out of an ice-crack, and the exact strength that goes to the few quiet strokes of the spear-head that make a path possible when everything looks hopeless.

The girl said nothing, but bowed her head, and the long wolverine-fur fringe of her ermine hood blew across her broad, dark face. The sky above them was an intense velvety-black, changing to bands of Indian red on the horizon, where the great stars burned like street lamps. From time to time a greenish wave of the Northern Lights would roll across the hollow of the high heavens, flick like a flag, and disappear; or a meteor would crackle from darkness to darkness, trailing a shower of sparks behind. Then they could see the ridged and furrowed surface of the floe tipped and laced with strange colors—red, copper, and bluish; but in the ordinary starlight everything turned to one frost-bitten gray. The floe, as you will remember, had been battered and tormented by the autumn gales till it was one frozen earthquake. There were gullies and ravines, and holes like gravel-pits, cut in ice; lumps and scattered pieces frozen down to the original floor of the floe; blotches of old black ice that had been thrust under the floe in some gale and heaved up again; roundish boulders of ice; saw-like edges of ice carved by the snow that flies before the wind; and sunken pits where thirty or forty acres lay below the level of the rest of the field. From a little distance you might have taken the lumps for seal or walrus, overturned sleighs or men on a hunting expedition, or even the great Ten-legged White Spirit-Bear himself; but in spite of these fantastic shapes, all on the very edge of starting into life, there was neither sound nor the least faint echo of sound. And through this silence and through this waste, where the sudden lights flapped and went out again, the sleigh and the two that pulled it crawled like things in a nightmare—a nightmare of the end of the world at the end of the world.

When they were tired Kotuko would make what the hunters call a “half-house,” a very small snow hut, into which they would huddle with the traveling-lamp, and try to thaw out the frozen seal-meat. When they had slept the march began again—thirty miles a day to get ten miles northward. The girl was always very silent, but Kotuko muttered to himself and broke out into songs he had learned in the Singing-House—summer songs, and reindeer and salmon songs—all horribly out of place at that season. He would declare that he heard the tornaq growling to him, and would run wildly up a hummock, tossing his arms and speaking in loud, threatening tones. To tell the truth, Kotuko was very nearly crazy for the time being; but the girl was sure that he was being guided by his guardian spirit, and that everything would come right. She was not surprised, therefore, when at the end of the fourth march Kotuko, whose eyes were burning like fire-balls in his head, told her that his tornaq was following them across the snow in the shape of a two-headed dog. The girl looked where Kotuko pointed, and something seemed to slip into a ravine. It was certainly not human, but everybody knew that the tornait preferred to appear in the shape of bear and seal, and such like.

It might have been the Ten-legged White Spirit-Bear himself, or it might have been anything, for Kotuko and the girl were so starved that their eyes were untrustworthy. They had trapped nothing, and seen no trace of game since they had left the village; their food would not hold out for another week, and there was a gale coming. A Polar storm can blow for ten days without a break, and all that while it is certain death to be abroad. Kotuko laid up a snow-house large enough to take in the hand-sleigh (never be separated from your meat), and while he was shaping the last irregular block of ice that makes the key-stone of the roof, he saw a Thing looking at him from a little cliff of ice half a mile away. The air was hazy, and the Thing seemed to be forty feet long and ten feet high, with twenty feet of tail and a shape that quivered all along the outlines. The girl saw it too, but instead of crying aloud with terror, said quietly, “That is Quiquern. What comes after?”

“He will speak to me,” said Kotuko; but the snow-knife trembled in his hand as he spoke, because however much a man may believe that he is a friend of strange and ugly spirits, he seldom likes to be taken quite at his word. Quiquern, too, is the phantom of a gigantic toothless dog without any hair, who is supposed to live in the far North, and to wander about the country just before things are going to happen. They may be pleasant or unpleasant things, but not even the sorcerers care to speak about Quiquern. He makes the dogs go mad. Like the Spirit-Bear he has several extra pairs of legs,—six or eight,—and this Thing jumping up and down in the haze had more legs than any real dog needed. Kotuko and the girl huddled into their hut quickly. Of course if Quiquern had wanted them, he could have torn it to pieces above their heads, but the sense of a foot-thick snow wall between themselves and the wicked dark was great comfort. The gale broke with a shriek of wind like the shriek of a train, and for three days and three nights it held, never varying one point, and never lulling even for a minute. They fed the stone lamp between their knees, and nibbled at the half-warm seal-meat, and watched the black soot gather on the roof for seventy-two long hours. The girl counted up the food in the sleigh; there was not more than two days’ supply, and Kotuko looked over the iron heads and the deer-sinew fastenings of his harpoon and his seal-lance and his bird-dart. There was nothing else to do.

“We shall go to Sedna soon—very soon,” the girl whispered. “In three days we shall lie down and go. Will your tornaq do nothing? Sing her an angekok’s song to make her come here.”

He began to sing in the high-pitched howl of the magic songs, and the gale went down slowly. In the middle of his song the girl started, laid her mittened hand and then her head to the ice floor of the hut. Kotuko followed her example, and the two kneeled, staring into each other’s eyes, and listening with every nerve. He ripped a thin sliver of whalebone from the rim of a bird-snare that lay on the sleigh, and, after straightening, set it upright in a little hole in the ice, firming it down with his mitten. It was almost as delicately adjusted as a compass-needle, and now instead of listening they watched. The thin rod quivered a little—the least little jar in the world; then it vibrated steadily for a few seconds, came to rest, and vibrated again, this time nodding to another point of the compass.

“Too soon!” said Kotuko. “Some big floe has broken far away outside.”

The girl pointed at the rod, and shook her head. “It is the big breaking,” she said. “Listen to the ground-ice. It knocks.”

When they kneeled this time they heard the most curious muffled grunts and knockings, apparently under their feet. Sometimes it sounded as though a blind puppy were squeaking above the lamp; then as if a stone were being ground on hard ice; and again, like muffled blows on a drum: but all dragged out and made small, as though they traveled through a little horn a weary distance away.

“We shall not go to Sedna lying down,” said Kotuko. “It is the breaking. The tornaq has cheated us. We shall die.”

All this may sound absurd enough, but the two were face to face with a very real danger. The three days’ gale had driven the deep water of Baffin’s Bay southerly, and piled it on to the edge of the far-reaching land-ice that stretches from Bylot’s Island to the west. Also, the strong current which sets east out of Lancaster Sound carried with it mile upon mile of what they call pack-ice—rough ice that has not frozen into fields; and this pack was bombarding the floe at the same time that the swell and heave of the storm-worked sea was weakening and undermining it. What Kotuko and the girl had been listening to were the faint echoes of that fight thirty or forty miles away, and the little telltale rod quivered to the shock of it.

Now, as the Inuit say, when the ice once wakes after its long winter sleep, there is no knowing what may happen, for solid floe-ice changes shape almost as quickly as a cloud. The gale was evidently a spring gale sent out of time, and anything was possible.

Yet the two were happier in their minds than before. If the floe broke up there would be no more waiting and suffering. Spirits, goblins, and witch-people were moving about on the racking ice, and they might find themselves stepping into Sedna’s country side by side with all sorts of wild Things, the flush of excitement still on them. When they left the hut after the gale, the noise on the horizon was steadily growing, and the tough ice moaned and buzzed all round them.

“It is still waiting,” said Kotuko.

On the top of a hummock sat or crouched the eight-legged Thing that they had seen three days before—and it howled horribly.

“Let us follow,” said the girl. “It may know some way that does not lead to Sedna”; but she reeled from weakness as she took the pulling-rope. The Thing moved off slowly and clumsily across the ridges, heading always toward the westward and the land, and they followed, while the growling thunder at the edge of the floe rolled nearer and nearer. The floe’s lip was split and cracked in every direction for three or four miles inland, and great pans of ten-foot-thick ice, from a few yards to twenty acres square, were jolting and ducking and surging into one another, and into the yet unbroken floe, as the heavy swell took and shook and spouted between them. This battering-ram ice was, so to speak, the first army that the sea was flinging against the floe. The incessant crash and jar of these cakes almost drowned the ripping sound of sheets of pack-ice driven bodily under the floe as cards are hastily pushed under a table-cloth. Where the water was shallow these sheets would be piled one atop of the other till the bottom-most touched mud fifty feet down, and the discolored sea banked behind the muddy ice till the increasing pressure drove all forward again. In addition to the floe and the pack-ice, the gale and the currents were bringing down true bergs, sailing mountains of ice, snapped off from the Greenland side of the water or the north shore of Melville Bay. They pounded in solemnly, the waves breaking white round them, and advanced on the floe like an old-time fleet under full sail. A berg that seemed ready to carry the world before it would ground helplessly in deep water, reel over, and wallow in a lather of foam and mud and flying frozen spray, while a much smaller and lower one would rip and ride into the flat floe, flinging tons of ice on either side, and cutting a track half a mile long before it was stopped. Some fell like swords, shearing a raw-edged canal; and others splintered into a shower of blocks, weighing scores of tons apiece, that whirled and skirled among the hummocks. Others, again, rose up bodily out of the water when they shoaled, twisted as though in pain, and fell solidly on their sides, while the sea threshed over their shoulders. This trampling and crowding and bending and buckling and arching of the ice into every possible shape was going on as far as the eye could reach all along the north line of the floe. From where Kotuko and the girl were the confusion looked no more than an uneasy, rippling, crawling movement under the horizon; but it came toward them each moment, and they could hear, far away to landward, a heavy booming, as it might have been the boom of artillery through a fog. That showed that the floe was being jammed home against the iron cliffs of Bylot’s Island, the land to the southward behind them.

“This has never been before,” said Kotuko, staring stupidly. “This is not the time. How can the floe break now?”

“Follow that!” the girl cried, pointing to the Thing, half limping, half running distractedly before them. They followed, tugging at the hand-sleigh, while nearer and nearer came the roaring march of the ice. At last the fields round them cracked and starred in every direction, and the cracks opened and snapped like the teeth of wolves. But where the Thing rested, on a mound of old and scattered ice-blocks some fifty feet high, there was no motion. Kotuko leaped forward wildly, dragging the girl after him, and crawled to the bottom of the mound. The talking of the ice grew louder and louder round them, but the mound stayed fast, and, as the girl looked at him, he threw his right elbow upward and outward, making the Inuit sign for land in the shape of an island. And land it was that the eight-legged, limping Thing had led them to—some granite-tipped, sand-beached islet off the coast, shod and sheathed and masked with ice so that no man could have told it from the floe, but at the bottom solid earth, and not shifting ice! The smashing and rebound of the floes as they grounded and splintered marked the borders of it, and a friendly shoal ran out to the northward, and turned aside the rush of the heaviest ice, exactly as a ploughshare turns over loam. There was danger, of course, that some heavily squeezed ice-field might shoot up the beach, and plane off the top of the islet bodily; but that did not trouble Kotuko and the girl when they made their snow-house and began to eat, and heard the ice hammer and skid along the beach. The Thing had disappeared, and Kotuko was talking excitedly about his power over spirits as he crouched round the lamp. In the middle of his wild sayings the girl began to laugh, and rock herself backward and forward.

Behind her shoulder, crawling into the hut crawl by crawl, there were two heads, one yellow and one black, that belonged to two of the most sorrowful and ashamed dogs that ever you saw. Kotuko the dog was one, and the black leader was the other. Both were now fat, well-looking, and quite restored to their proper minds, but coupled to each other in an extraordinary fashion. When the black leader ran off, you remember, his harness was still on him. He must have met Kotuko the dog, and played or fought with him, for his shoulder-loop had caught in the plaited copper wire of Kotuko’s collar, and had drawn tight, so that neither could get at the trace to gnaw it apart, but each was fastened sidelong to his neighbor’s neck. That, with the freedom of hunting on their own account, must have helped to cure their madness. They were very sober.

The girl pushed the two shamefaced creatures toward Kotuko, and, sobbing with laughter, cried, “That is Quiquern, who led us to safe ground. Look at his eight legs and double head!”

Kotuko cut them free, and they fell into his arms, yellow and black together, trying to explain how they had got their senses back again. Kotuko ran a hand down their ribs, which were round and well clothed. “They have found food,” he said, with a grin. “I do not think we shall go to Sedna so soon. My tornaq sent these. The sickness has left them.”

As soon as they had greeted Kotuko, these two, who had been forced to sleep and eat and hunt together for the past few weeks, flew at each other’s throat, and there was a beautiful battle in the snow-house. “Empty dogs do not fight,” Kotuko said. “They have found the seal. Let us sleep. We shall find food.”

When they waked there was open water on the north beach of the island, and all the loosened ice had been driven landward. The first sound of the surf is one of the most delightful that the Inuit can hear, for it means that spring is on the road. Kotuko and the girl took hold of hands and smiled, for the clear, full roar of the surge among the ice reminded them of salmon and reindeer time and the smell of blossoming ground-willows. Even as they looked, the sea began to skim over between the floating cakes of ice, so intense was the cold; but on the horizon there was a vast red glare, and that was the light of the sunken sun. It was more like hearing him yawn in his sleep than seeing him rise, and the glare only lasted for a few minutes, but it marked the turn of the year. Nothing, they felt, could alter that.

Kotuko found the dogs fighting over a fresh-killed seal who was following the fish that a gale always disturbs. He was the first of some twenty or thirty seal that landed on the island in the course of the day, and till the sea froze hard there were hundreds of keen black heads rejoicing in the shallow free water and floating about with the floating ice.

It was good to eat seal-liver again; to fill the lamps recklessly with blubber, and watch the flame blaze three feet in the air; but as soon as the new sea-ice bore, Kotuko and the girl loaded the hand-sleigh, and made the two dogs pull as they had never pulled in their lives, for they feared what might have happened in their village. The weather was as pitiless as usual; but it is easier to draw a sleigh loaded with good food than to hunt starving. They left five-and-twenty seal carcasses buried in the ice of the beach, all ready for use, and hurried back to their people. The dogs showed them the way as soon as Kotuko told them what was expected, and though there was no sign of a landmark, in two days they were giving tongue outside Kadlu’s house. Only three dogs answered them; the others had been eaten, and the houses were all dark. But when Kotuko shouted, “Ojo!” (boiled meat), weak voices replied, and when he called the muster of the village name by name, very distinctly, there were no gaps in it.

An hour later the lamps blazed in Kadlu’s house; snow-water was heating; the pots were beginning to simmer, and the snow was dripping from the roof, as Amoraq made ready a meal for all the village, and the boy-baby in the hood chewed at a strip of rich nutty blubber, and the hunters slowly and methodically filled themselves to the very brim with seal-meat. Kotuko and the girl told their tale. The two dogs sat between them, and whenever their names came in, they cocked an ear apiece and looked most thoroughly ashamed of themselves. A dog who has once gone mad and recovered, the Inuit say, is safe against all further attacks.

“So the tornaq did not forget us,” said Kotuko. “The storm blew, the ice broke, and the seal swam in behind the fish that were frightened by the storm. Now the new seal-holes are not two days’ distant. Let the good hunters go to-morrow and bring back the seal I have speared—twenty-five seal buried in the ice. When we have eaten those we will all follow the seal on the floe.”

“What do you do?” said the sorcerer in the same sort of voice as he used to Kadlu, richest of the Tununirmiut.

Kotuko looked at the girl from the North, and said quietly, “We build a house.” He pointed to the northwest side of Kadlu’s house, for that is the side on which the married son or daughter always lives.

The girl turned her hands palm upward, with a little despairing shake of her head. She was a foreigner, picked up starving, and could bring nothing to the housekeeping.

Amoraq jumped from the bench where she sat, and began to sweep things into the girl’s lap—stone lamps, iron skin-scrapers, tin kettles, deerskins embroidered with musk-ox teeth, and real canvas-needles such as sailors use—the finest dowry that has ever been given on the far edge of the Arctic Circle, and the girl from the North bowed her head down to the very floor.

“Also these!” said Kotuko, laughing and signing to the dogs, who thrust their cold muzzles into the girl’s face.

“Ah,” said the angekok, with an important cough, as though he had been thinking it all over. “As soon as Kotuko left the village I went to the Singing-House and sang magic. I sang all the long nights, and called upon the Spirit of the Reindeer. My singing made the gale blow that broke the ice and drew the two dogs toward Kotuko when the ice would have crushed his bones. My song drew the seal in behind the broken ice. My body lay still in the quaggi, but my spirit ran about on the ice, and guided Kotuko and the dogs in all the things they did. I did it.”

Everybody was full and sleepy, so no one contradicted; and the angekok, by virtue of his office, helped himself to yet another lump of boiled meat, and lay down to sleep with the others in the warm, well-lighted, oil-smelling home.

 

 

Now Kotuko, who drew very well in the Inuit fashion, scratched pictures of all these adventures on a long, flat piece of ivory with a hole at one end. When he and the girl went north to Ellesmere Land in the year of the Wonderful Open Winter, he left the picture-story with Kadlu, who lost it in the shingle when his dog-sleigh broke down one summer on the beach of Lake Netilling at Nikosiring, and there a Lake Inuit found it next spring and sold it to a man at Imigen who was interpreter on a Cumberland Sound whaler, and he sold it to Hans Olsen, who was afterward a quartermaster on board a big steamer that took tourists to the North Cape in Norway. When the tourist season was over, the steamer ran between London and Australia, stopping at Ceylon, and there Olsen sold the ivory to a Cingalese jeweler for two imitation sapphires. I found it under some rubbish in a house at Colombo, and have translated it from one end to the other.

Хората от Ледний Изток — като сняг се те топят —

просят захар и кафе те, след човека бял вървят.

Хората от Златни Запад — учат се на кражби, бой:

на търговците продават кожи и душите свои.

 

Хората от Юга Леден — те търгуват цели дни;

скъсани палатки имат, но накичени жени.

Хората от Стари Лед са чужди на човека бял —

с копия от кит, те сетни са в човешкий род узрял.

— То отвори очите си. Гледай!

— Тури го пак в кожата! То ще стане силно куче. На четвъртия месец ще му дадем име.

— На кого ще го кръстим? — попита Аморак.

Очите на Кадлу обиколиха подплатената с кожи снежна къща и се спряха на четиринадесетгодишния Котуко, който седеше на пейката за спане и издялваше едно колче от моржова кост.

— Кръсти го на мене, — каза Котуко, като се ухили. — Един ден аз ще имам нужда от него.

Кадлу се ухили на свой ред, очите му се скриха в тлъстината на плоските му бузи и кимна на Аморака. А свирепата майка на малкото кученце скимтеше, като го виждаше да мърда далече от нея, в малката торба от тюленова кожа, окачена над лампата от китова мас. Котуко продължаваше да дялка. Кадлу хвърли връзка кожени кучешки хамути в една малка стаичка, която се отвори в едната страна на къщата. Свали от себе си тежкото ловно облекло от еленова кожа и го тури в мрежа от китови балени, която висеше над друга лампа. Сетне седна на пейката да дъвче къс замръзнало тюленово месо, докато Аморак, жена му, донесе редовния обяд от варено месо и супа с кръв. От ранна сутрин той беше на тюленовите дупки, които са далече на дванайсет километра, и се върна с три големи тюлена. На средата по дългия снежен вход, който води до вътрешната врата на къщата, се чуваше тракане на зъби и кучешки лай. Кучетата от неговата шейна, освободени от дневната работа, се бореха за топли места.

Когато лаят стана твърде висок, Котуко се слъзна от пейката и взе един камшик с половин метър дълга дръжка от китова кост и седем и половина метра оплетен ремък. Той се вмъкна в прохода. Лаят стана толкова силен, като че всички кучета се нахвърлиха върху него да го изядат жив. Но това бе само тяхната обикновена молитва преди ядене. Когато изпълзя на отвъдния край, половин дузина рунтави глави го последваха с очи до един вид бесилка от китова челюст, на която бе окачено месото за кучетата. С едно широко копие той режеше късове замръзнало месо и чакаше с камшика в едната ръка и месото в другата. Всяко животно бе повиквано по име — най-слабото най-напред. Тежко и горко на това куче, което излезеше от реда си. Заостреният камшик се стрелваше върху него като светкавица и отхвърляше цяла шепа косми или кожа. Всяко животно ръмжеше, лапваше и бягаше със своя дял обратно към входа. А момчето стоеше на снега под блестящото северно сияние и раздаваше правосъдие. Последен дойде големият черен водач, който пазеше реда, когато кучетата бяха впрегнати. Нему Котуко даде двойна дажба месо и един плясък с камшика добавка.

— Ах! — рече Котуко, свивайки камшика си. — Аз имам едно малко кученце над лампата, което прави много шум.

Той пропълзя обратно върху притиснатите кучета. Изтърси сухия сняг от кожуха си с една китова чукалка, която Аморак пазеше до вратата. Сетне изчука кожената подплата на тавана, за да отърси снежните висулки, които биха могли да паднат от снежния свод отгоре, и се сви пак на пейката. Кучетата във входа хъркаха и скимтяха в съня си. Кученцето в дълбоката кожена качулка на Аморак риташе, задавяше се и ръмжеше. А майката на новокръстеното кученце лежеше до Котуко и не снемаше очи от вързопчето, което висеше над широкия жълт пламък на лампата.

Всичко туй се случи много далеч на север, отвъд Лабрадор, отвъд Хъдсоновия проток, където големите приливи и отливи натрупват ледове. Случи се на север от полуострова Мелвила — на север дори от тесните протоци Фури и Хекла — на северния бряг на Бафинова земя, гдето Байлотовите острови стоят над ледовете на Ланкастерски Зунд като тепсия, обърната наопаки. На север от Ланкастерски Зунд има малко места, за които ние знаем нещо. Но дори и там живее пръснато население непосредствено до самия полюс.

Кадлу беше инуит — ескимос. Неговото племе, около тридесет души с всичко, принадлежеше на тунунирмиут — което ще рече, „страна, лежаща зад нещо“. На картите този пустинен бряг е писан Адмиралтейски залив, но инуитското име е по-добро, защото тази земя лежи зад всичко на света. През девет месеца от годината там има само лед и сняг, и буря след буря, при студ, що не може да си представи този, който не е виждал топломерът да спада под нулата. Шест месеца е тъмно. И това прави тази земя толкова страшна. През трите месеца на лятото замръзва през ден и всяка нощ. Тогава снегът започва да сълзи по южните наклони. Приземни върби пущат своите мъхнати пъпки. Дребни тлъстиги като че искат да цъфтят. Брегове от ситен чакъл и обли камъни се спущат до морето. Гладки блокове и надраскани скали се издигат над покривката от зърнест сняг. Но всичко туй минава само за няколко седмици, и пак свирепа зима сковава земята. А в морето ледовете блъскат и чупят откритата повърхност, дерат и трошат, мачкат и мелят, докато всичко замръзне три метра дълбоко от брега към дълбоките води.

През зимата Кадлу преследваше тюлените до ръба на този лед и ги убиваше с копие, когато излизаха на дупките да поемат въздух. Тюленът трябва да има вода на открито море, за да живее и да лови риба, а ледът понякога отива над сто километра от най-близката земя без никаква пукнатина и дупка. През пролетта Кадлу и неговите хора се оттегляха от топящия се лед към скалистата твърда земя. Разпъваха палатки от кожи и поставяха капани за морски птици, или убиваха млади тюлени, когато се припичаха на бреговете. По-късно те отиваха на юг в Бафинова земя подир северните елени да допълнят годишните си запаси със сьомги от стотините потоци и езера във вътрешността. Връщаха се пак на север през септемврий или октомврий за лов на мускатни волове и за редовния зимен лов на тюлени. Тия пътешествия ставаха с кучешки шейни по двадесет и тридесет километра на ден, или понякога край брега в големи „женски лодки“ от кожи, гдето кучетата и децата лежаха в краката на гребците, а жените пееха песни, като се плъзгаха от нос на нос по стъклената студена вода. Всичкият лукс, който тунунирмиут познаваше, идеше от юг — плаващи дървета за мани на шейни, желязо на пръчки за върховете на харпуните, стоманени ножове, калаени котли, които варяха храната много по-добре, отколкото старите работи от маслен камък, кремък и стомана, и дори кибрит, цветни панделки за женските коси, малки, евтини огледала и червен плат за ръбовете на празнични куртки от еленова кожа. Кадлу търгуваше със скъпи мазни извити нарвалови рога и със зъби на мускатни волове (те бяха ценни като бисер) с южните инуити, а те от своя страна търгуваха с китоловците и мисионерските станции на Ексетер и Кумберландски Зунд. И тъй вървеше веригата, докато един котел от параходна кухня в Бенди-Базаръ можеше да свърши дните си над една лоена лампа някъде в хладната страна на полярния кръг.

Кадлу, бидейки добър ловец, беше богат с железни харпуни, ножове за сняг, птичи стрели и всички други неща, които правят живота лесен, там в големите студове. Той беше глава на своето племе или, както казваха, "човек, който знае всичко от опит ". Това не му даваше някаква власт, освен сегиз-тогиз да съветва приятелите си да променят своите места за лов. Но Котуко използуваше това, да заповедничи по ленивия инуитски начин над другите момчета, когато излизаха ноще да играят на бал в лунна светлина, или да пеят „детската песен“ на Северното сияние.

Но на четиринадесет години един инуит се чувствува мъж. На Котуко беше омръзнало да прави примки за диви кокошки и дребни лисици. Додеяло му беше да помага на жените да дъвчат тюленови и еленови кожи (което ги правеше много меки) през целия дълъг ден, когато мъжете бяха на лов. Той желаеше да отиде в кваги, певческия дом, гдето ловците се събираха за своите мистерии и магьосникът ги плашеше до най-весели припадъци, след като лампите биваха загасвани. Там можете да чуете Духа на северния елен да тропа на покрива, и когато едно копие се мушне в откритата тъмна нощ, то се връща назад, покрито с топла кръв. Той желаеше да стане глава на семейство и да играе с ловците. Стотини неща желаеше Котуко, но възрастните мъже му се смееха и казваха: „Почакай, да влезеш в ярема, Котуко. Ловът не значи само да хващаш!“

Сега, когато баща му бе кръстил едно кученце на него, работите изглеждаха по-добре. Един инуит никога няма да пожертвува едно добро куче на сина си, докато момчето не разбира нещо от каране на кучета. И Котуко беше повече от уверен, че знае всичко, и нещо повече.

Ако малкото кученце нямаше желязно здраве, то би умряло от претъпкване с храна и от мачкане. Котуко му направи малък хамут със странки и го гонеше из цялата къща, викайки: „Ауа, Йа, ауа!“ (Върви на дясно) „Чойачой, Йа, чойачой!“ (Върви наляво) „Охаха!“ (Стой). Кученцето никак не обичаше това, но то бе истинско щастие в сравнение с първото впрягане в шейна. То си седеше на снега и играеше с кожената странка, която водеше от неговия хамут до големия ремък при носа на шейната. Тогава всички кучета тръгнаха, и малкото куче видя дългата три метра шейна да се качи на гърба му и да го влачи из снега. А Котуко се смееше до сълзи. След това дойдоха дни след дни на свиреп камшик, който съскаше като вятъра над леда. Всичките му другари го хапеха, защото не знаеше работата си. Хамутът го жулеше. Не му позволяваха вече да спи при Котуко, а трябваше да заема най-студеното място във входа. Това беше училище за малкото куче.

И момчето учеше тъй бързо, както кучето, макар че е трудно нещо да се управлява една кучешка шейна. Всяко куче е впрегнато — най-слабото най-близо до карача — чрез своя отделна странка. Тази странка минава под левия преден крак до главния ремък, където е закачена чрез един вид пъпка и петелка и може да се откопчи чрез обръщане на ръката, когато трябва да се освободи някое куче. Защото младите кучета често прекрачват странката със задния крак, и тогава тя им се врязва до кокала. А те всички изпитват горещо желание да отидат при другарите си, когато тичат, като прескачат навън или навътре между странките. Тогава те се давят и краят е по-забъркан от мокра мрежа след изваждане на рибата. Голяма част от неприятностите биха могли да се избегнат чрез научна употреба на камшика. Всяко инуитско момче се гордее да бъде майстор на дългия камшик.

Но лесно е да шибнеш върху един белег на земята, а трудно е да се наведеш напред и да докачиш едно тичащо куче тъкмо зад раменете, когато шейната върви с пълна бързина. Ако извикате името на някое виновно куче, а по погрешка ударите друго, двете тозчас се сдавят и спират всички други. Или, ако пътувате с един приятел и почнете да говорите, или сте сам и почнете да пеете, кучетата спират, обръщат се и сядат да чуят, какво ще кажете. Един или два пъти Катуко бе изтървал шейната, задето бе забравил да я подпре, когато е спряла. Той скъса много камшици и развали няколко ремъка, преди да му поверят пълен тим от осем кучета и леката шейна. Тогава той се почувствува като мъж от значение. Със спокойно сърце и сигурна ръка препускаше по гладкия черен лед, бързо като глутница в пълен вой. Той отиваше десет мили до тюленовите дупки. Когато беше вече на мястото за лов, освобождаваше голямото черно куче-водач, което бе тогава най-силното в тима. Щом кучето надушваше някоя дупка, Котуко обръщаше шейната, като забождаше един чифт еленови рога в снега, тъй че другите кучета не можеха да избягат. Той приближаваше пълзешком до дупката и чакаше, докато тюленът излезе да поеме въздух. Тогава бързо мушка своето копие с летящо въже в дълбочината и след малко изтегля тюлена до ръба на леда, а черният водач идва и помага да завлекат трупа до шейната. В това време впрегнатите кучета лаеха и лигите им течаха от възбуждение. Котуко слагаше камшика като нагорещена пръчка през лицата им — докато трупът замръзне. Връщането до дома бе тежка работа. Натоварената шейна трябваше да бъде прекарана между грубите ледове, а кучетата сядаха и гледаха жадно тюлените, вместо да теглят. Най-сетне те влизаха в равния път към селото и скърцаха по звънтящия лед с наведени глави и вдигнати опашки. Котуко запяваше „Ангутивун тина тау-на-не тина“ (Песента на връщащия се ловец). Гласове го поздравляваха от къща на къща под звездно небе.

Когато Котуко, кучето, стигна до пълната си възраст, и то изпитваше удоволствие по свой начин. То извоюваше с упоритост своя път в тима, битка след битка, докато една прекрасна вечер, на храна, сдави големия черен водач. Тогава Котуко, момчето, го направи „второ куче“, както казваха. Така Котуко, кучето, беше повишено до дългия ремък на кучето-водач, да тича метър и половина пред другите кучета. Неговото назначение бе да спира всички битки, в ярема или вън от него. То носеше много дебела и тежка огърлица от медна тел. В особени случаи биваше хранено с варена храна, вътре в къщи, и понякога му позволяваха да спи на пейката с Котуко. То беше добър тюленичар и можеше да задържи един мускатен вол, като тича около него и го хапе за петите. Можеше дори — и това е най-голямото доказателство за храбростта на едно куче — можеше дори да стои срещу мършавия полярен вълк, от който всички кучета, по правило, се страхуваха повече от всичко, що ходи в снега. Котуко, кучето, и неговият господар — другите кучета от тима те не брояха в своята дружина — ходеха на лов заедно, ден след ден и нощ след нощ — завитото в кожи момче и дивият, космат, с тесни очи и бели зъби жълт звяр. Всичко, каквото има да върши един инуит е, да намери храна и кожи за себе си и за своето семейство. Жените правеха кожите на дрехи, и понякога помагаха да хващат в капани дребен дивеч. Но голямата част от храната — а те ядат страшно много — трябва да бъде намерена от мъжете. Ако запасите не стигнат, няма от кого да се купи или проси, нито от кого да се заеме. Людете трябва да мрат.

Инуитът не мисли за такива случаи, докато не бъде принуден за това. Кадлу, Котуко, Аморак и момчето-бебе, което риташе в кожената качулка и цял ден дъвчеше късчета китова лой, бяха щастливи. Те произхождаха от една много благородна раса, която не знаеше що значи лъжа, нито кражба. Те бяха доволни да изкарват прехраната си от сърцето на лютия безнадежден студ, да се усмихват с тлъсти усмивки, да разказват за духове и вълшебни приказки през вечерите, да ядат, докато могат да ядат, не повече, и да пеят безкрайната женска песен: „Амна айа, айа амна, ах! ах!“ през деня, когато кърпят дрехите си и поправят ловните уреди.

Но в една ужасна зима всичко ги измами. Племето тунунирмиут се завърна от ранния лов на сьомги и направи своите къщи върху пресния лед на север от Байлотовия остров, готово да тръгне за тюлени, щом морето замръзне. Но есента беше ранна и лоша. През целия септемврий имаше постоянни бури, които чупеха гладкия тюленов лед, там, където бе замръзнал само на метър и половина. Морето го изхвърляше на брега, като го натрупваше на големи прегради от разрошен, остър, бодлив лед, на двадесет и пет километра ширина. По тоя лед беше невъзможно да се влачи шейна. Краят на леденото поле, отдето се ловеха тюлени зиме, лежеше може би тридесет километра зад тази преграда и тая местност беше недосегаема за тунунирмиут. Те биха могли да прекарат зимата със своите запаси от замръзнали сьомги и китова мас, и каквото могат да им дадат капаните, но през декемврий един от техните ловци се натъкна на кожена палатка, с три жени и едно момиче, почти мъртви. Техните мъже се връщали от далечния север и били смазани в малките си кожени ловни лодки. Кадлу разпредели жените между колибите на зимното село, защото никой инуит не може да откаже храна на умиращ странник. Аморак взе момичето, което беше на около четиринадесет години, за слугиня. По кройката на островърхата му шапка и по дългите бели кожени гащи те предполагаха, че то иде от Елесмерова земя. То не беше виждало по-рано калаени съдове и подковани с дърво шейни. Но Котуко, момчето, и Котуко, кучето, го обикнаха.

Тогава всички лисици отидоха на юг. Дори и волверин^[1], този сърдит тъпонос малък крадец, не си даваше труд да претърсва празните капани, които Котуко поставяше. Племето загуби няколко от най-добрите си ловци, които бяха зле осакатени в борба с един мускатен вол. Това прехвърли повече работа на другите. Котуко излизаше ден след ден с една лека шейна и шест или седем от най-силните кучета и гледаше, докато очите го заболят, за някое малко пространство бистър лед, където някой тюлен може би си е пробил дупка за дишане. Котуко, кучето, обикаляше на длъж и на шир, и в мъртвата тишина на ледените полета Котуко, момчето, можеше да чуе неговите полузадъхани от възбуждение скимтения над някоя тюленова дупка, на три мили далече, тъй ясно, като да беше до него. Когато кучето намираше някоя дупка, момчето си правеше малка низка стена от сняг, за да се предпази от най-лошия студен вятър, и там чакаше десет, дванадесет, двадесет часа да излезе тюленът да диша. Очите му гледаха непрекъснато в малкия белег, който бе направил над дупката, за да насочи отвесния удар с харпуна. Под краката си имаше малка тюленова кожа, и те бяха вкарани в тутеринга — торба, за която разказват старите ловци. Това пречи на краката да мръдват, когато ловецът чака, и чака, и чака да излезе тънкослухия тюлен. Лесно можете да си представите, че да стои така в торбата при четиридесет градуса под нулата, е най-трудната работа за един инуит. Когато се улови тюлен, Котуко, кучето, скача напред, влачейки странката след себе си, и помага да завлекат тялото до шейната, гдето уморените и гладни кучета лежат мрачни на завет под разчупените ледове.

Един тюлен не отива много далече, защото всяка уста в малкото село има право да бъде нахранена, и не се хвърля ни кост, ни кожа, ни сухожилие. Храната на кучетата се вземаше за хората. Аморак хранеше кучетата с късове от стари летни кожени платнища, отпаряни изпод пейките за спане. Кучетата виеха и пак виеха, и се събуждаха да вият отново гладни. По лампите в колибите можеше да се предскаже, че гладът бе близо. В добро време, когато китовата мас бе изобилна, светлината в лодкообразните купи беше две стъпки висока — весела, тлъста и жълта. Сега тя бе едвам шест пръста. Аморак грижливо секнеше мъховия фитил, когато незабелязано светне за миг. И очите на цялата фамилия следваха нейната ръка. Ужасът от глада там, в големите студове, не е тъй голям, както ужасът да умрат в тъмнина. Всеки инуит се страхува от тъмнината, която го притиска непрекъснато шест месеца през годината. И когато лампите вкъщи станат низки, душите на хората се смущават и забъркват.

Но по-лошото бе напред.

Недохранените кучета ръмжаха и тракаха със зъби във входовете на къщите. Гледаха с широки очи в студените звезди и душеха срещу ледените ветрове нощ след нощ. Когато те спираха да вият, мълчанието падаше отново като твърда тежка пряспа върху вратата, и хората можеха да чуят биенето на кръвта в тесните канали на ушите и тупането на сърцата си, тъй силно, както удара на барабана на магьосника в снега. Една нощ Котуко, кучето, който през деня беше необикновено мрачен в хамута, скочи и мушна главата си в коленете на Котуко. Котуко го погали, но кучето продължаваше сляпо да се мушка напред, умилквайки се. Кадлу се събуди, хвана тежката като на вълк глава и я загледа в стъклените очи. Кучето заскимтя, като че ли се уплаши, и затрепери между коленете на Кадлу. Козината на врата му настръхна и то заръмжа, като да имаше чужд човек на вратата. След това залая весело, търкули се на земята и взе да хапе обувката на Котуко като малко кученце.

— Какво е това? — попита Котуко, защото той почна да се страхува.

— Болестта, — отговори Кадлу. — Това е кучешката болест.

Котуко, кучето, вдигна нос и почна да вие.

— Такова нещо не съм видял до сега. Какво ще прави той? — попита Котуко.

Кадлу вдигна едното си рамо и кръстоса колибата за своя къс харпун. Голямото куче го гледаше. То пак зави и се измъкна през входа, гдето другите кучета се дръпнаха встрани, вляво и вдясно, за да му направят широк път. Когато вече бе вън на снега, то залая свирепо, като че бе по следите на някой мускатен вол. И лаейки, и тичайки, то се изгуби в нощта. Неговата болка не беше бяс, а просто лудост. Студът и гладът, и над всичко тъмнината, бяха побъркали ума му. И когато ужасната кучешка болест се появи между кучетата, тя се разпространява като пожар. Следния ловен ден друго куче заболя, и беше убито от Кутико, когато хапеше и давеше между странките. След това черното второ куче, което в прежни дни беше водач, внезапно залая по едни въображаеми следи на северен елен. И когато го откопчиха, то се хвърли върху една ледена скала и избяга, както бе направил неговия водач, с хамута на гърба. След това вече никой не изкарваше кучетата навън. Използуваха ги за нещо друго. И кучетата знаеха това. Макар че ги държаха вързани и ги хранеха на ръка, очите им бяха пълни с отчаяние и страх. Старите жени почнаха да говорят за духове. Те разказваха, че са срещнали духовете на умрелите ловци, изгубени тая есен, които предсказали страшни неща.

Котуко скърбеше повече за загубата на своето куче, отколкото за всичко друго. Защото, макар и инуитът да яде извънредно много, той знае и как да гладува. Но гладът, тъмнината, студът и опасността повлияха на неговата сила и той почна да чува гласове в главата си и да вижда в ъглите на очите си хора, които не бяха там. Една нощ той извади краката си от торбата след десет часово чакане над една сляпа тюленова дупка и се повлече към селото, отслабнал и зашеметен. Опря се да почине на една канара, която случайно беше подпряна само на един издаден връх от лед. Неговата тежест наруши равновесието на блока, и той се събори. И когато Котуко отскочи настрана, за да го отбегне, канарата се слъзна подир него с шум по ледения наклон.

Това бе достатъчно за Котуко. Той беше възпитан да вярва, че всяка скала и канара има свой притежател (инуа), който обикновено имаше образа на едноока жена, наречена торнак, и че когато торнак иска да помогне на някой мъж, той се плъзга след него и го пита, желае ли да го вземе за свой дух-пазител. (В летните топения облечените в лед скали и канари се търкалят и плъзгат навсякъде по лицето на земята — от там лесно ще разберете, как е възникнала идеята за живите камъни). Котуко чу кръвта да бие в ушите му, както я чуваше цял ден, и си помисли, че торнакът на камъка говори с него. Преди да стигне у дома си, той беше вече напълно уверен, че е водил дълъг разговор с торнака. И понеже всички негови хора вярваха, че това е напълно възможно, никой не му противоречеше.

— Той ми каза: „Аз скачам, аз скачам от моето място на снега“, — извика Котуко с изблещени очи и се опря напред в полуосветената колиба. — Той каза: „Аз ще бъда водач“. Той каза: „Аз ще те водя при добри тюленови дупки“. Утре аз ще отида, и торнакът ще ме води.

Тогава дойде магьосникът на селото, и Котуко му разказа за духа на скалата.

— Следвай духовете на камъните, и те пак ще ни донесат храна! — каза магьосникът.

Момичето от север в последните дни лежеше до лампата, ядеше малко и говореше още по-малко.

Аморак и Кадлу следната сутрин стъкмиха една малка ръчна шейна за Котуко и туриха в нея неговите ловни уреди. Сложиха и малко китова мас и замръзнало тюленово месо. Тогава момичето хвана повода и тръгна смело наред с момчето.

— Твоята къща е моя къща, — рече момичето, когато малката шейна скърцаше след тях в страшната полярна нощ.

— Моята къща е твоя къща, — отговори Котуко, — но аз мисля, че ние двамата ще отидем при Седна.

Седна е царицата на Подземния свят. Инуитите вярват, че всеки, който умря, трябва да прекара една година в нейната ужасна страна, преди да отиде в квадлипармиут, щастливата страна, гдето никога не замръзва, и гойни северни елени идват, щом ги повикат.

Между селското население се шепнеше: „Духовете на скалите са говорили на Котуко. Те ще му покажат открит лед. Той пак ще ни донесе тюленово месо.“ Техните гласове скоро бяха погълнати от студената празна тъмнина. А Котуко и момичето, рамо до рамо, провираха шейната между ледовете по посока към Полярното море. Котуко настояваше, че духът от камъка му е казал да върви на север. И те вървяха все на север под Туктукдиунг, Северния елен — тия звезди, които ние наричаме Голяма мечка.

Никой европеец не може да измине пет мили дневно по разчупен лед и остри преспи. Но момчето и момичето знаяха точно, как да обърнат ръката си, за да примамят шейната около голям леден блок. Знаеха колко да натиснат, за да я издигнат от една пукнатина. Владееха силата, с няколко спокойни удара на копието да направят възможен един път, където всичко изглеждаше безнадеждно.

Момичето не говореше нищо, но навеждаше глава, и дългите ресни от волверинова кожа на хермелиновата му шапка се развяваха по широкото му черно лице. Небето над тях бе кадифяно-черно, менявайки се на червени ивици по хоризонта, гдето големите звезди блещукаха като улични лампи. От време на време една зеленикава вълна от северно сияние преминаваше през празнината на високото небе, замахваше, като флаг и изчезваше. Или метеор изпращяваше от тъмнина в тъмнина, като пръскаше дъжд от искри подир себе си. Тогава те можеха да видят хълмистата и издълбана повърхност на леденото поле, цяло покрито с петна и ивици от странни цветове — червен, меден и синкав. Но в обикновената звездна светлина всичко добиваше замръзнал ледено-сив цвят. Леденото поле, както си спомняте, беше разбивано и блъскано от есенните бури, докато се обърне на замръзнало поле след земетръс. Там имаше пропасти и урви, и ями като пясъчни кариери, издълбани в леда; буци и разхвърлени късове, замръзнали на първоначалната повърхност на полето; петна от стар черен лед, който е бил вкаран под полето от някоя буря и издигнал се пак нагоре; заоблени ледени блокове; назобени като трион ледове, изрязани от снега, който лети пред вятъра; и хлътнали места, гдето тридесет или четиридесет акра^[2] лежат пет-шест стъпки под равнината на останалото поле. От близко разстояние вие можете да вземете една буца за тюлен или морж, за обърнати шейни или хора на лов, или самата голяма десеткрака бяла мечка за дух. Но въпреки всички тия фантастични форми — всички на границата да станат живи — нямаше там ни звук, ни най-слабо ехо от звук. И през това мълчание, и през тая пустота, гдето внезапни светлини блясват и изгасват, — шейната и двамата, които я теглеха, пълзяха като кошмарни видения за края на света, на края на света.

Когато се уморяваха, Котуко правеше каквото ловците наричат „половин къща“ — една много малка снежна колиба, в която те се сгушваха с пътнишката лампа и опитваха да размразят замръзналото тюленово месо. След като спяха, походът почваше пак — тридесет мили на ден, за да вземат пет мили на север. Момичето винаги бе много тихо, но Котуко мърмореше на себе си и избиваше в песни, които бе учил в певческия дом, песни за лято и песни за северни елени и сьомги — страшно неподходящи за мястото и времето. Той заявяваше, че е чул духа на скалата да ръмжи към него, и лудо тичаше към една канара, размахвайки ръце и говорейки с висок заплашителен глас. Право казано, Котуко беше близо до умопобъркване през всичкото това време. Но момичето бе уверено, че той е воден от неговия дух-пазител, и че всичко ще излезе на добре. Затова то не бе изненадано, когато, в края на четвъртия преход, Котуко, чийто очи горяха като огнени топки, му съобщи, че неговият дух-покровител ги следва през снега в образа на едно двуглаво куче. Момичето погледна, където сочеше Котуко, и нещо му се стори, че се скри в една урва. Сигурно то не бе човек, но всеки знае, че скалните духове предпочитат да се явяват в образа на мечка, на тюлен или на други животни.

Може това и да беше самата десеткрака бяла мечка-дух, или може да беше нещо друго, защото Котуко и момичето бяха тъй изгладнели, че очите им нямаха вяра. Откакто бяха напуснали селото, те не бяха уловили нищо и не бяха видели никаква следа от дивеч. Храната им нямаше да стигне за друга седмица, а наближаваше и буря. Една полярна буря духа десет дни без прекъсване, и през всичкото това време сигурно е, че смъртта е близо. Котуко направи една снежна къща, достатъчно широка да побере и ръчната шейна (никога не е умно да се разделят от храната си). Когато издялваше последния неправилен леден блок, който щеше да затвори върха на покрива, той видя нещо, което гледаше към него от една малка ледена скала на половин миля разстояние. Въздухът бе мъглив и нещото изглеждаше четиридесет стъпки дълго, десет стъпки високо, с опашка двадесет стъпки.

Момичето също го видя, но, вместо да заплаче от ужас, то каза:

— Това е Квикерн. Какво ще дойде подире?

— Той иска да ми говори, — рече Котуко. Но като казваше това, ножът му трепереше в ръката. Защото, колкото и да вярва човек, че е приятел на странни и грозни духове, той рядко обича да се доверява на техните думи. Квикерн е също фантомът на едно гигантско беззъбо куче, без никаква козина, за което се предполага, че живее в далечния север и ходи из страната, тъкмо преди да се случат важни неща. Те могат да бъдат приятни или неприятни. Но дори магьосникът не се осмелява да спомене името на Квикерн. Той прави кучетата да стават луди. Както духът-мечка, той има няколко чифта крака повече — шест или осем — и това нещо, скачайки нагоре-надолу в мъглата, имаше повече крака, отколкото са нужни на едно истинско куче.

Котуко и момичето бързо се мушнаха в своята колиба. Разбира се, ако Квикерн искаше, той би съборил тяхната колиба над главите им, но чувството за една стъпка снежна стена между себе си и страшната тъмнина беше голяма утеха. Бурята се усили с такъв писък, както виенето на вълк, и продължи три дни и три нощи, без да измени нито един звук, без да затихне нито един миг. Те поддържаха каменната лампа между коленете си, гризяха от полустопленото тюленово месо и наблюдаваха седемдесет и два дълги часа черните сажди да се събират под покрива. Момичето провери храната в шейната: нямаше повече от за два дни. Котуко прегледа железните глави и вървите от еленови сухожилия на своите харпуни, своите тюленови копия и птичи стрели. Нямаше какво друго да правят.

— Скоро ще отидем при Седна, много скоро, — пошепна момичето. — След три дни ние ще легнем и ще заминем. Няма ли да направи нещо твоят дух? Попей му магьоснишка песен, за да дойде!

Той почна да пее с високия вой на магическите песни, и бурята бавно утихна. По средата на неговата песен момичето трепна. То сложи облечената в ръкавица ръка, а сетне и главата си върху пода на колибата. Котуко последва нейния пример, и двамата коленичиха, гледайки един друг в очите си, и слушаха с всеки нерв. Момчето изцепи тънка ивица китова кост от ръба на един птичи капан, който лежеше в шейната. След като го изправи, постави го отвесно в една малка дупчица на леда, като го затегна долу с ръкавицата си. Беше тъй нежно нагласено, като компасова игла — и сега, вместо да слушат, те наблюдаваха. Тънката пръчица малко трепна — най-малкото мръдване на света — след това затрептя продължително няколко секунди, успокои се и пак затрептя — тоя път навеждайки се към друга страна на компаса.

— Много рано, — рече Котуко. — Далече някое голямо ледено поле се е спукало.

Момичето посочи на пръчицата и заклати глава.

— Това е голямото чупене, — каза то. — Слушай леда под нас! Той пука.

Когато коленичиха този път, те чуха най-странни задавени грухтения и чукания, сякаш под краката си. Понякога се чуваше като че сляпо кученце квичи над лампата; сетне, като че камък се стърже по твърд лед; после пак, като глухи удари на барабан. Но всичко се отдалечаваше, заглъхваше, сякаш излизаше из малък рог от голяма далечина.

— Ние не ще отидем легнали при Седна, — каза Котуко. — Това е чупенето на ледовете. Духът ни измами. Ние ще умрем.

Всичко туй може да изглежда глупаво, но двамата бяха лице с лице срещу истинска опасност. Тридневните бури бяха изхвърлили дълбоката вода на Бафиновия залив на юг и я бяха събрали до ръба на ледника, който се простираше на запад от Байлотовия остров. И силното течение, което върви източно от Ланкастерски Зунд, носеше със себе си, миля след миля, от това, което наричат товарен лед — груб лед, който не е замръзнал на полета. И този товар бомбардираше леденото поле в същото време, когато надуването на бурно разиграното море го подкопаваше отдолу. Каквото слушаха Котуко и момичето, беше слабо ехо от тая борба на тридесет или четиридесет мили далече, и издайническата малка пръчица трептеше от нейните удари.

Сега, както казват инуитите, когато ледът се събуди след дългия си зимен сън, никой не знае, какво може да се случи, защото твърдото ледено поле почва да мени формите си почти тъй бързо, както облаците. Бурята очевидно беше пролетна буря, пратена не навреме, и нещо страшно можеше да се очаква.

При все това двамата се чувствуваха по-щастливи, отколкото преди това. Ако леденото поле се разчупи, няма вече чакане и страдание. Духове, таласъми и магьосници играят по пукащия се лед, и те биха могли да се намерят в страната на Седна рамо до рамо с всички фантастични неща и със свежестта на възбуждението още в тях. Когато напуснаха колибата след бурята, шумът на кръгозора постоянно се усилваше и гъвкавият лед стенеше и бръмчеше около тях.

— То още чака! — каза Котуко.

На върха на една канара седеше или клечеше осмокракото нещо, което бяха видели преди три дни — и виеше страшно.

— Да го последваме, — рече момичето. — Може би, то знае някой път, който не води при Седна.

Но като хвана повода на шейната, зави му се свят от слабост. Нещото взе да се движи бавно и несръчно през браздите, държейки все на запад и към земята. Те го следваха. А сърдитият гръм на края на ледното поле се чуваше все по-близо и по-близо. Устните на полето се напукаха на три или четири мили навътре към страната. Големи блокове три метра дебел лед от няколко квадратни метра до двадесет хектара повърхност се люшкаха, потапяха се, качваха се един върху друг и върху още неразчупеното поле, когато тежкото налягане на морето ги вземаше, блъскаше и пръскаше между тях. Този бомбардиращ лед беше, тъй да се каже, първата войска, що хвърляше морето срещу леденото поле. Непрекъснатият трясък, що причиняваше морето, почти удавяше раздиращия звук на пластовете товарен лед, вкарвани цели под леденото поле, както карти се мушват под покривката на масата. Гдето водата биваше плитка, тия пластове се натрупваха един върху друг, и най-долният опираше в тинята на петнадесет метра дълбочина. Пометеното море се заприщваше зад калния лед, докато ново налягане пак повлече всичко напред. В допълнение на леденото поле и товарния лед, бурята и теченията донасяха истински планини — плаващи планини от лед — откъртени от ледника откъм Гренландия или от северния бряг на Мелвилския залив. Те идеха тържествено — вълните се разбиваха в бяла пяна около тях — и напредваха към леденото поле като старовремска флота с разперени платна. Но една планина, която изглеждаше готова да подкара света пред себе си, падаше безпомощно, завърташе се и се валяше в пяна, тиня и летящи ледени струи. Друга по-малка и низка планина раздираше леденото поле, пръскайки тонове раздробен лед на всяка страна, като се врязваше една миля навътре, преди да бъде спряна. Едни падаха като саби, разрязвайки цял канал с груби ръбове. Други се пръскаха на дъжд от големи блокове, които се въртяха и гърмяха между канарите. Други пак се издигаха цели над водата, когато излизаха на плитко, гърчеха се като в болки, и падаха на страните си, а морето вършееше върху плещите им. Това мачкане и натискане, чупене, стриване и извиване на леда във всевъзможни форми ставаше, додето могат да видят очите покрай северната линия на леденото поле. От мястото, където бяха Котуко и момичето, този ад изглеждаше не повече от едно неспокойно бърчение и пълзение под кръгозора. Но то идваше към тях всеки миг. Далече откъм земята те чуваха тежки бумтежи като гърмежите на артилерия през мъгла. Това показваше, че леденото поле се блъска от другия край в рудните скали на Байлотов остров — земята на юг зад тях.

— Това никога не е било по-рано, — каза Котуко, като гледаше тъпо. — Не е още време. Как може ледът да се чупи сега?

— Да следваме онова! — извика момичето, сочейки към нещото, което полукуцаше, полутичаше разсеяно пред тях. Те го следваха и влачеха шейната.

Все по-близо и по-близо идваше гърмящият ход на леда. Най-сетне полетата около тях запукаха и зинаха във всички посоки. Пукнатините се отваряха и събираха като зъбите на вълци. Но където стоеше нещото, на една могилка от стари пръснати ледени блокове, около петнадесет метра висока, там нямаше вълнение. Котуко скочи лудо напред, повлече момичето подир себе си и изпълзя до основата на могилката. Говорът на леда около тях ставаше все по-висок и по-висок. Но могилката стоеше здраво. И когато момичето погледна към Котуко, той вдигна левия лакът нагоре и настрани, като правеше знака на инуитите за земя във формата на остров. И земя беше в действителност това, към което ги водеше куцащото осмокрако нещо — малко брегово островче с гранитов връх и пясъчен бряг, облечено, покрито и скрито в лед, тъй че никой не можеше да го различи от леденото поле. Но в основата му имаше твърда земя, а не подвижен лед. Ударите и отблъсванията на полетата, като стигаха до земята и се пръскаха, отбелязваха границите на островчето. От него на север водеше едно приятелско плитко място, което отбиваше атаките на най-тежките ледове. Разбира се, имаше опасност, някое силно притиснато ледено поле да се покачи по брега и да покрие островчето цяло, но това не смущаваше Котуко и момичето. Те направиха снежна къщица и почнаха да ядат, като слушаха удрянето и спирането на леда в брега. Нещото беше изчезнало. Котуко говореше възбудено за неговата власт над духовете, като беше се навел над лампата. По средата на неговите луди приказки момичето почна да се смее и да се люшка назад-напред.

Зад нейното рамо, допълзели в колибата, стояха две глави, една жълта и една черна, които принадлежаха на две от най-скръбните и най-посрамените кучета, що някога сте видели. Котуко, кучето, беше едното, черният водач — другото. Сега и двете бяха тлъсти, с добър вид и съвсем поправени душевно, но вързани едно за друго по един необикновен начин. Когато черният водач избяга, спомняте си, хамутът му беше на него. Той трябва да се е срещнал с Котуко, кучето, и е играл или се е борил с него, защото неговата раменна петелка се бе хванала в плетената медна тел на огърлицата на Котуко и се бе застегнала, тъй че никое от кучетата не могло да хване ремъка да го прегризе, а и двете останали вързани за вратовете. Това нещо заедно със свободата да ловят за своя сметка, трябва да е помогнало да се излекуват от лудостта. Те бяха доста трезви.

Момичето бутна двете засрамени създания към Котуко и, като хълцаше от смях, извика:

— Това е Квикерн, който ни води до безопасната земя. Виж неговите осем крака и двойна глава!

Котуко освободи кучетата, и те паднаха в неговите ръце — жълто и черно заедно, и се мъчеха да му обяснят, как се е върнал разумът им. Котуко прекара ръка по ребрата им, които бяха обли и добре облечени.

— Те са намерили храна, — рече той, като се ухили. — Сега аз не мисля, че ние ще отидем скоро при Седна. Моят дух-покровител ми прати тези приятели. Болестта ги е оставила.

След като поздравиха Котуко, тези двама приятели, които през последните няколко седмици са били принудени да спят, да ядат и да ловят заедно, се хвърлиха един друг на шиите и направиха славна борба в снежната къща.

— Празни стомаси не се борят, — рече Котуко. — Те са намерили тюлен. Сега да спим. Ние ще намерим храна.

Когато се събудиха, на северния бряг на острова имаше открита вода. Всички свободни ледове бяха изгонени към сушата. Първият звук на разбиващи се вълни е най-веселото нещо, каквото може да чуе един инуит, защото то значи, че пролетта е на път. Котуко и момичето се хванаха за ръце и се усмихнаха: ясният рев на вълните между леда им напомняше за времето на сьомгите и северния елен и за дъха на цъфтящата приземна върба. Още докато гледаха, морето почна да отбира пяната си между плаващите ледени блокове, тъй силна беше топлината. А на кръгозора имаше широко червено сияние, и това бе светлината на залязващото слънце. То бе по-скоро, като че го чуват да се прозява в съня си, отколкото да го виждат да изгрява. Сиянието трая само няколко минути, но то означаваше обръщането на годината. Те чувствуваха, че нищо не може да промени това.

Котуко намери кучетата да се бият вън върху един прясно убит тюлен, дошъл след рибата, която бурята винаги разгонва. Той беше първият от двадесет или тридесет тюлени, излезли на острова през течение на деня. И докато морето замръзне, стотини черни глави играеха в плитката свободна вода и плуваха с плаващите ледове.

Добре беше да ядат пак тюленов дроб, да пълнят безразсъдно лампите с лой и да наблюдават пламъка да гори три стъпки във въздуха. Но щом новият лед на морето хвана да удържа, Котуко и момичето натовариха шейната и накараха двете кучета да теглят, както никога в живота си не са теглили. Защото те се страхуваха за туй, което може да се случи в село. Времето беше тъй безмилостно, както всякога. Но по-лесно е да теглиш шейна, натоварена с добра храна, отколкото да ходиш на лов гладен. Те оставиха двадесет и пет тюленови трупове зарити в леда на брега, готови за употреба, и бързаха да се върнат при своите. Кучетата им посочиха пътя, щом Котуко им каза, какво очаква от тях. И макар че нямаше никакъв граничен знак, след два дни те залаеха пред селото на Кадлу. Само три кучета им отговориха: другите бяха изядени, и къщите бяха почти тъмни. Но когато Котуко извика, „Ойо!“ (варено месо), слаби гласове отговориха. И когато извика твърде ясно, име по име, имената на своите, никой не липсваше.

След един час в къщата на Кадлу горяха лампите. Снежна вода се топеше, гърнетата свиреха, и снегът капеше от покрива, когато Аморак приготви обяд за цялата дружина. Момчето-бебе дъвчеше един резен тлъст дроб с ядки. Пловците бавно и методично се пълнеха с тюленово месо. Котуко и момичето разказваха своята история. Двете кучета седяха между тях. Когато техните имена се споменеха, те наостряха по едно ухо и гледаха засрамени. Инуитите казват, че куче, което веднаж е страдало от лудост и оздравяло, е запазено от по-нататъшни пристъпи.

— И тъй торнак не ни забрави, — каза Котуко. — Бурята виеше, ледът се чупеше, и тюленът плуваше след рибата, която бе изплашена от бурята. Сега новите тюленови дупки не са и на два дни път от тука. Нека добрите ловци отидат утре и донесат тюлените, които съм запазил — двадесет и пет тюлена, зарити в леда. Когато изядем тях, всички ще отидем за тюлени на леденото поле.

— Какво ще правиш ти, Котуко? — попита селският магьосник.

Котуко погледна момичето от север и рече:

— Ние ще направим къща.

Той посочи на северозападната страна от къщата на Кадлу, защото на тая страна винаги живее ожененият син или дъщеря.

Момичето вдигна ръце, с дланите нагоре, като клатеше отчаяно глава. То беше чужденка, намерено гладно, и не можеше да донесе нищо в тая къща.

Аморак скочи от пейката, гдето седеше, и почна да събира неща в скута на момичето: каменни лампи, железни стъргачи на кожи, калаени котлета, еленови кожи, везани със зъби на мускатни волове, и истински игли за корабни платна, каквито употребяват моряците — най-хубавият чеиз, даван някога в далечния край на полярния кръг.

— Още и тези приятели! — каза Котуко, като се смееше и пееше на кучетата, които мушкаха студените си муцуни в лицето на момичето.

— Аха, — каза магьосникът, като се изкашля важно, сякаш той е обмислил всичко това. — Щом Котуко напусна селото, аз отидох в певческия дом и пях магьоснически песни. Аз пях през всички дълги нощи и виках духа на северния елен. Моето пеене направи да духа бурята, която строши леда и закара двете кучета към Котуко, когато ледът щеше да строши костите му. Моята песен доведе тюлените подир разчупените ледове. Моето тяло лежеше спокойно, но духът ми тичаше по ледовете, като водеше Котуко и кучетата във всичко, що те вършеха. Аз го направих.

Всички бяха сити и сънливи, затова никой не му противоречеше. Магьосникът се насили да изяде още един къс варено месо и легна да спи с другите в топлата, осветлена, задимена от масло къща.

 

 

Котуко, който рисуваше много добре в инуитски стил, издълба рисунки за всички тия случки на един дълъг, плосък къс слонова кост, с дупка от единия край. Когато той и момичето отидоха на север в Елесмерова земя през годината на чудната открита зима, той остави историята в картини на Кадлу. Този я изгуби в чакъла, когато шейната му се счупи едно лято край брега на езерото Нетилинг в Никозиринг. Там езерен инуит я намери следната пролет и я предаде на един мъж в Имиген, който беше преводач на китоловец от Кумберландски Зунд. Този пък я продаде на Ханс Олсен, който по-късно беше домакин на един голям параход, що носеше излетници за Норд-кап в Норвегия. Когато туристическият сезон свърши, параходът пътуваше между Лондон и Австралия, спирайки в Цейлон, и там Олсен продаде слоновата кост на един сингалезски бижутер за два подправени сапфира. Аз я намерих между дреболиите в една къща в Коломбо и я преведох от единия край до другия.

Бележки

[1] Волверин (в англ. оригинал wolverine) — росомаха (Gulo gulo), позната още като лакомец; най-големият сухоземен вид от семейство Порови (Mustelidae). — Бел.ел.кор. ↑

[2] Тридесет или четиридесет акра — 80–120 декара. — Б.р. ↑