Лий Чайлд
Предговор

Какво става с английската криминална литература?

Този често задаван въпрос е особено уместен сега, в началото на 2006-а година, когато времето на третото поколение писатели в нашия жанр неминуемо отминава. Преди сто години Артър Конан Дойл и неговият знаменит герой Шерлок Холмс стават лицето на първото поколение писатели криминалисти. Сред второто поколение — в пълен разцвет преди седемдесет години — най-ярко изпъкват имената на Агата Кристи и Дороти Сейърс. Тридесетина години по-късно щафетата поема третото поколение писатели криминалисти, чиито най-известни представители са Рут Рендъл и Ф. Д. Джеймс. През изминалото столетие почти всичко написано в жанра е до голяма степен подражание на един или друг от тези петима автори. Детективите са все някакви особени персонажи — или аматьори, или твърде умни професионалисти, или аристократи, или нещо повече от обикновени полицаи, или ексцентрици, или… Всички помним тези образи. Страхотни герои в прекрасни книги. Но какво ни чака след тези „велики дами“?

С други думи, какво става с английската криминална литература?

Това, което и с цяла Англия. Три фактора стават все по-значими: първо, животът на нацията се концентрира все повече в големите градове, най-вече Лондон; второ, тя става все по-многообразна в културно отношение; и трето, все по-малко зависима от класовата принадлежност.

Лондон днес е една огромна етническа мозайка, пъстра и многообразна като тази в Ню Йорк, Факт, който вече дори не се коментира. Приема се за даденост.

Жителите на Лондон са все повече хора от средната класа, което според традиционната английска терминология ще рече „без никаква класа“. Потеклото и начинът на говорене вече нямат почти никакво значение в този град. Когато откривах своята първа банкова сметка — твърде отдавна, за да си спомням с умиление това време — почти сто процента беше сигурно, че банковият служител ще е бял човек от традиционно английско семейство, получил образованието си в отбран кръг училища. Днес почти сто процента можем да сме сигурни, че дамата на гишето няма да е нито едно от тези неща.

Четвъртото поколение писатели криминалисти израснаха с тези промени. И ги приеха. За техните предшественици класовата принадлежност винаги е била от значение. Те взимаха традиционни полукомични стереотипни образи, изваждаха ги от тяхната естествена среда и ги превръщаха в герои за забавление на читателите. Лорд Питър Уимзи^[1] например потушава улични размирици само с авторитетността на своето произношение. И не е ли прекрасно, че този герой приема за зет един инспектор от Скотланд Ярд, произхождащ от средната класа! Макар и по-слабо, но все още отчетливо, в творбите на писателите от третото поколение продължават да се забелязват подобни отношения.

За писателите от четвъртото поколение това вече е минало. За тях темата „класова принадлежност“ отдавна не е фокус на внимание.

Техните предшественици също използват цветнокожи герои в романите си, но главно за колорит, най-често в ролята на престъпници или продажни персонажи. Докато при писателите криминалисти от четвъртото поколение етническото многообразие се появява естествено, като в телефонния указател на Лондон.

Друга отличителна черта е, че техните предшественици обикновено идеализират Лондон: представят Скотланд Ярд като център на професионализъм и съвършенство в сравнение с невежеството и некадърността на провинциалната полиция. „Повикаха Скотланд Ярд“ е най-голямата услуга, на която може да се надява едно провинциално престъпление. Те избират лондонските адреси на своите герои по престижност: Пикадили или Белгрейвия, или пък Блумсбъри, ако авторът е искал да придаде малко бохемски привкус.

Докато за писателите от четвъртото поколение Лондон не е просто лъскава фасада, а място, където тече реалният живот: в предградията, до околовръстен път М25, близо до летище „Хийтроу“, в мръсните квартали, за които светът не е и чувал, а би трябвало.

Писателите от четвъртото поколение направиха крачка напред. И ние трябва да продължим с тях. Или поне със Саймън Кърник, защото няма да се учудя, ако той се окаже най-добрият сред тях. Чел съм всичките му книги, като почитател. Имат страхотни сюжети, невероятни герои, издържан диалог, супер екшън и зрелищен драматизъм. Но това, което ме порази най-много, беше фактът, че са поставени в една естествена съвременна среда. Те представят живота в Англия такъв, какъвто е. Всъщност всички по-горни разсъждения бяха породени от един простичък въпрос, който си зададох: „Как го постига?“

Питате се какво става с английската криминална литература?

Ще ви отговоря: появи се Саймън Кърник.