Артър Конан Дойл
Изчезналият извънреден влак

Признанието на Ербер дьо Лернак, осъден на смърт в Марсилия, осветли едно от най-загадъчните престъпления на нашия век. Друго такова според мен не би могло да се открие в хрониките на престъпленията на нито една страна.

Независимо че официалните среди предпочитат да мълчат, а и пресата разполага с твърде оскъдна информация, изявлението на закоравелия престъпник се потвърждава от фактите и ние най-сетне разбрахме истината за това смайващо произшествие. Тъй като тези събития станаха преди осем години и по това време поредната политическа криза отклоняваше вниманието на публиката, недооценила важността на случилото се, явно най-добре ще бъде да изложим фактите, които бяха установени. Те са сверени със съобщенията на ливърпулските вестници от онова време, с протоколите от разследването около машиниста Джон Слейтър и с отчетите на железопътните компании на Лондон и Западното крайбрежие, които ми бяха любезно предоставени. Ето фактите, изложени накратко.

На 3 юни 1890 година някакъв господин, представил се като мосю Луи Каратал, пожелал да се срещне с мистър Джеймс Бланд — директор на ливърпулската гара по линията Лондон — Западно крайбрежие. Каратал не бил висок, на средна възраст, брюнет, толкова силно приведен, че изглеждал гърбав. Придружавал го приятел — явно много силен мъж, чието уважение и услужливост към мосю Каратал показвало, че му е подчинен. Този приятел или спътник на Каратал, името му остана неизвестно, явно е бил чужденец — ако не испанец, вероятно латиноамериканец, съдейки по мургавия цвят на кожата му. Той привличал вниманието и с една друга особеност. В лявата си ръка държал малка пътна чанта от черна кожа и наблюдателният чиновник от ливърпулската гара забелязал, че чантата е закачена с каишка за китката му. Тогава не обърнали достатъчно внимание на този детайл, но след последвалите събития той придобил известно значение. Мосю Каратал бил поканен в кабинета на мистър Бланд, а неговият придружител останал в приемната.

Проблемът на мосю Каратал не отнел много време. Той току-що бил пристигнал от Централна Америка. Изключително важни причини го принуждавали да стигне в Париж колкото се може по-бързо. Закъснял за лондонския експрес, затова искал да поръча извънреден влак. Разходите нямали значение, главното е времето. Готов бил да плати сумата, която поиска компанията, само и само веднага да потегли.

Мистър Бланд натиснал копчето на електрическия звънец, извикал началник движение мистър Потър Худ и за пет минути всичко се уредило. Влакът щял да тръгне след 45 минути, когато линията се освободи. Към мощния локомотив „Рочдейл“ (в списъка на компанията под номер 247) прикачили два пътнически вагона и един за багаж. Първият вагон бил необходим само за да намали неприятната вибрация — неизбежна при висока скорост. Вторият, както обикновено, бил разделен на купета: първа класа, първа класа за пушачи, втора класа и втора класа за пушачи. Първото купе, най-близкото до локомотива, било за пътниците. Другите три останали празни. Кондуктор на извънредния влак бил Джеймс Макферсън, вече от няколко години на работа в компанията. Огнярят Уилям Смит бил нов.

Излизайки от кабинета на директора, мосю Каратал отишъл при спътника си и по всичко личало, че изгарят от нетърпение да заминат колкото се може по-бързо. След като платили колкото било нужно — а именно петдесет фунта и пет шилинга (обичайната такса за извънредните влакове — пет шилинга на миля), поискали да ги заведат до вагона и останали вътре въпреки уверенията, че има още половин час, докато се освободи линията. В същото време в кабинета, току-що напуснат от мосю Каратал, се случило нещо странно.

В богатите търговски центрове често поръчват извънредни влакове, но две такива поръчки за един ден, са извънредно рядко явление. И още повече, едва мистър Бланд изпратил първия пътник към него със същата молба се обърнал втори. Той бил някой си мистър Хорес Мур, доста почтен човек с вид на военен. След като съобщил, че внезапно жена му се разболяла много тежко в Лондон, заявил, че трябва, без да се бави нито минута, да тръгне за столицата. Тревогата и мъката му били толкова очевидни, че мистър Бланд направил всичко възможно, за да му помогне. За втори извънреден влак не можело и дума да става: движението на местните влакове бездруго частично било нарушено заради първия. Но мистър Мур можел да плати част от разходите за извънредния влак на мосю Каратал и да пътува в празното второ купе на първа класа, ако мосю Каратал не се съгласи да го вземе в неговото купе. Едва ли такъв вариант би трябвало да срещне съпротива, но… щом мистър Потър Худ го предложил, мосю Каратал категорично го отхвърлил.

Мосю Каратал заявил, че този влак е негов и само той ще го ползва. Никакви уговорки не помогнали, мосю Каратал отказвал рязко и в края на краищата трябвало да отстъпят.

Мистър Хорес Мур, безкрайно огорчен от съобщението, че ще може да тръгне от Ливърпул чак с редовния влак в шест часа вечерта, напуснал гарата. Точно в четири и трийсет и една минути по часовника на гарата извънредният влак с гърбавия мосю Каратал и неговия спътник великан потеглил от ливърпулската гара. Линията била вече освободена и до Манчестър не се предвиждала нито една спирка.

Влаковете на компанията Лондон — Западно крайбрежие до този град се движат по линия, принадлежаща на друга компания, и затова извънредният влак трябвало да бъде там доста преди шест. В шест и петнайсет за голямо учудване и ужас на администрацията на ливърпулската гара извънредният влак още не бил пристигнал там. На запитването, изпратено до гара Сент Хелънс — третата по пътя на влака — получили следния отговор:

„Ливърпул, до Джеймс Бланд, директор на компанията Лондон — Западно крайбрежие. Извънредният мина оттук в 4:52 без закъснение. Даузер, Сент Хелънс.“

Тази телеграма била получена в 6:40. В 6:50 от Манчестър пристигнало второ съобщение:

„Никаква следа от извънредния, за който ни известихте.“

А само след 10 минути донесли трета телеграма, още по-тревожна:

„Навярно не сте разбрали как ще се движи извънредният влак. Местният от Сент Хелънс, който трябваше да мине след него, току-що пристигна и не е забелязал никакъв извънреден. Бъдете така добри да телеграфирате какво да предприемем. Манчестър.“

Цялата работа вземала учудващ обрат, макар че последната телеграма отчасти успокоила ливърпулското началство. Ако извънредният е катастрофирал, местният, движейки се по същата линия, би трябвало да го забележи. Но какво е станало тогава? Къде е сега този влак? Може би по някакви причини са го прехвърлили на резервна линия, за да пропуснат местния влак? Това наистина би могло да се случи, ако изведнъж се е наложило да се отстрани някаква повреда.

На всяка от гарите между Сент Хелънс и Манчестър изпратили запитване и директорът заедно с началника на движението, силно обезпокоени, зачакали до апарата телеграмите, които трябвало да обяснят какво е станало с изчезналия влак. Отговорите дошли един след друг — гарите отговаряли в същия ред, в който им задали въпросите, започвайки от Сент Хелънс:

„Извънредният мина в 5:00. Колинс Грин.“

„Извънредният мина в 5:06. Ерлстаун.“

„Извънредният мина в 5:10. Нютон.“

„Извънредният мина в 5:20. Кеньон.“

„Извънредният не е минавал. Бартън Мос.“

Двете длъжностни лица изумено се спогледали.

— За трийсет години служба такова нещо не ми се е случвало — казал мистър Бланд.

— Безпрецедентно и абсолютно необяснимо, господине. Между Кеньон и Бартън Мос с извънредния е станало нещо.

— Но ако не ме лъже паметта, между тези гари няма резервен път. Значи извънредният е излязъл от релсите.

— Но как е могъл да мине в 6:50 по тази линия влак и нищо да не забележи?

— Всичко друго е изключено, мистър Худ. Могло е да се случи само това. От местния влак трябва да са забелязали нещо и това може да хвърли светлина върху случая. Ще попитаме Манчестър, дали няма някакви сведения, а в Кеньон ще телеграфираме да се провери незабавно линията до самия Бартън Мос.

Отговорът от Манчестър бил получен след няколко минути.

„Нищо ново за изгубения извънреден. Машинистът и кондукторът на местния влак са сигурни, че между Кеньон и Бартън Мос не е станала никаква катастрофа. Линията била напълно свободна и нямало следи от нещо необичайно. Манчестър.“

— Ще се наложи да уволня този машинист и кондуктора — мрачно казал мистър Бланд. — Явна катастрофа, а те нищо да не забележат. Ясно е, че извънредният се е обърнал по наклона, без да повреди линията. Не разбирам как, но се е случило тъкмо това и скоро ще получим телеграма от Кеньон или от Бартън Мос, че са открили влака под насипа.

Но предсказанието на мистър Бланд не се сбъднало. След половин час от началника на гарата в Кеньон пристигнало следното съобщение:

„Никакви следи от изгубения извънреден. Очевидно е, че е минал оттук и не е стигнал до Бартън Мос. Откачихме локомотив от товарна композиция и аз лично минах по линията, но всичко беше наред, никакви следи от катастрофа.“

Слисаният мистър Бланд си скубел косите.

— Не може да бъде, Худ — крещял той. — Как така в Англия посред бял ден при ясно време ще изчезне влак? Чиста нелепост! Локомотив, тендер, два пътнически вагона, вагон за багаж, петима души — и всичко това изчезва на права железопътна линия! Ако до един час не разберем нищо определено, вземам инспектор Колинс и лично отивам там.

Най-сетне се случило нещо определено. От Кеньон пристигнала нова телеграма:

„С прискърбие съобщаваме, че сред храстите на две мили и четвърт от гарата е намерен трупът на Джон Слейтър — машинист на извънредния влак. Паднал от локомотива и се свлякъл по насипа в храстите. Видимо причината за смъртта е нараняване на главата при падането. Всичко наоколо е прегледано старателно, никакви следи от изчезналия влак.“

Както вече споменахме, Англия се разтърсваше от политическа криза, а освен това публиката се занимаваше с важни и сензационни събития в Париж, където грандиозен скандал заплашваше да стане причина за свалянето на правителството и мнозина видни политически дейци да загубят доброто си име. Вестниците пишеха само за това и необичайното изчезване на извънредния влак привлече доста по-малко внимание, отколкото, ако това се беше случило в по-спокойно време. А и абсурдността на самото произшествие намаляваше важността му, вестниците просто не повярваха на съобщените им факти. Два-три английски вестника сметнаха това просто за умела мистификация и само разследването около смъртта на нещастния машинист (то не установи нищо съществено) ги убеди в достоверността и трагизма на случилото се.

Мистър Бланд заедно с Колинс — инспектор на железопътната полиция, същия ден вечерта тръгнаха за Кеньон, а на другия ден извършиха разследване, което не даде никакви резултати. Не само че не бяха открити никакви следи от изчезналия влак, но дори не се изказаха и предположения, които да обяснят случилото се. В същото време рапортът на инспектор Колинс (той е пред очите ми сега, когато пиша) показва, че вариантите са били много повече, отколкото се очакваше.

„Между тези два пункта — се казва в рапорта — железопътната линия минава през местност, в която има много заводи за леене на чугун и каменовъглени мини… Последните частично са изоставени. От тях не по-малко от дванайсет имат теснолинейки, по които вагонетките с въглища стигат до железопътната линия. Тези железопътни разклонения, разбира се, не влизат в сметката. Освен тях обаче има още седем шахти, които са свързани или са били свързани с главната линия чрез странични разклонения, за да може въглищата бързо да се доставят на потребителя. Но дължината на тези линии е не повече от няколко мили. От тези седем разклонения четири водят до изоставени изработки^[1] или до шахти, в които вече не се добиват въглища. Това са шахтите «Червената ръкавица», «Герой», «Ров на отчаянието» и «Радост на сърцето». Последната преди десет години беше една от основните в Ланкашир. Тези четири жп разклонения не представляват интерес за нас, тъй като за избягване на нещастни случаи те не са съединени с линията — стрелките са свалени и релсите са махнати. Остават само страничните разклонения, които стигат до:

а) чугунолеярния завод на Карнсток;

б) мина «Големият Бен»;

в) мина «Упоритост».

От тях разклонението «Големият Бен» с дължина едва четвърт миля опира в куп въглища, които се извозват от входа на мината. Там не видели нищо и не чули нищо необичайно. На разклонението за чугунолеярния завод през целия ден на 3 юни имало 16 скачени вагона с руда. Това е единична линия и никой не може да мине по нея. Разклонението, водещо към «Упоритост», е от двойна линия и движението по него е голямо, тъй като добивът на руда е много висок. На 3 юни движението на влаковете било както обикновено — стотици хора, в това число и бригада, която нареждала траверси, по цялата й дължина — 2 мили и половина. Ето защо непознат влак по никакъв начин не можел да мине и да остане незабелязан. В заключение трябва да се отбележи, че това разклонение е по-близо до Сент Хелънс, отколкото до мястото, където е намерен трупът на машиниста. Затова имаме всички основания да предположим, че нещастието с влака се е случило, след като е минал този пункт.

Що се отнася за Джон Слейтър, нито видът му, нито уврежданията по тялото дават възможност да се разгадае случилото се. Може само да сметнем, че е умрял, след като е паднал от локомотива, макар че не мога да обясня защо е паднал и какво е станало с влака след неговото падане.“

В заключение инспекторът искаше управлението да приеме оставката му, тъй като се чувстваше силно засегнат от обвиненията на лондонските вестници в некомпетентност.

Измина един месец, през който полицията и компанията продължиха разследването, но напразно. Бе обещана награда, опрощаване на вината, в случай че е извършено престъпление, но и това не даде резултат. Всеки ден читателите разгръщаха вестниците си, уверени, че тази нелепа тайна най-накрая е разкрита, но минаваха седмици, а до разгадаването й бе все така далече.

През деня в един от най-населените райони на Англия влак с пътници изчезва без следа, като че ли някой гениален химик го превръща в газообразно вещество. И наистина, сред догадките, направени във вестниците, имаше и съвсем сериозни предположения за свръхестествени или в краен случай неестествени сили, предположения, че гърбавият мосю Каратал по всяка вероятност е по-известен под по-малко благозвучно име. Други твърдяха, че всичко това е извършено от мургавия му спътник, но какво точно е направил той, така и не можаха да обяснят.

Сред множеството предположения, изказани от различни вестници и частни лица, две-три бяха доста вероятни и привлякоха вниманието на публиката. В писмото, появило се в „Таймс“, подписано от доста известен по онова време дилетант логик, станалото се разглеждаше от критични и полунаучни позиции. Достатъчно е само да се приведе един малък цитат от това писмо, а този, който се заинтересува, може да го прочете цялото в броя от 3 юли.

„Един от основните принципи на практическата логика се свежда до това — отбелязва авторът на писмото, — че след като се изключи невъзможното, останалото, колкото и неправдоподобно да изглежда, трябва да е истина. Несъмнено влакът е потеглил от Кеньон. Със сигурност не е стигнал до Бартън Мос. Съвсем невероятно, обаче напълно възможно е да се е отклонил по едно от седемте разклонения. Тъй като влакът не може да мине там, където няма релси, няколко от тях се изключват. Следователно невероятното трябва да се търси в трите действащи разклонения, водещи до завода на Карнсток, до «Големия Бен» и до «Упоритост». Съществува ли тайна организация на въглекопачите, английска камора, която е способна да унищожи влака и пътниците? Това е неправдоподобно, но не невероятно. Признавам, че не мога да предложа друго решение на загадката. Във всеки случай бих препоръчал на железопътната компания да се заеме с трите линии и с тези, които работят там. Внимателното наблюдаване на заложните къщи в този район може да разкрие някои небезинтересни факти.“

Предположението, направено от признат авторитет по тези въпроси, предизвика голям интерес и рязка опозиция от страна на хората, които сметнаха подобно заявление за нелепо оклеветяване на честни и достойни хора. Единственият отговор на автора бе едно предизвикателство, отправено към противниците — да предложат друго, по-правдоподобно обяснение. Те бяха дори две („Таймс“ от 7 и 9 юли).

Първо, бе предположено, че влакът е излязъл от релсите и сега е на дъното на стафордширския канал, който в продължение на неколкостотин ярда върви успоредно на железопътното платно. В отговор се появи съобщение, че каналът е много плитък и вагоните щяха да се видят.

Във второто писмо се посочваше, че в малката чанта, която навярно е била единственият багаж на пътешествениците, е могло да се крие взривно вещество с невероятна сила. Но пълната абсурдност на подобно предположение предизвикваше само усмивка, тъй като това означаваше, че целият влак се е превърнал в прах, а релсите при това изобщо не са пострадали.

По такъв начин разследването като че ли отиде в глуха линия, но изведнъж се случи нещо съвсем неочаквано.

А именно: мисис Макферсън получи писмо от мъжа си, Джеймс Макферсън — кондуктор на изчезналия влак. Писмото с дата 5 юли 1890 година било пуснато в Ню Йорк и пристигнало на 14 юли. Появиха се съмнения, доколко е автентично, но мисис Макферсън твърдеше, че това е почеркът на нейния мъж, а фактът, че към писмото бяха приложени 100 долара в петдоларови банкноти, изключваше възможността за мистификация. Обратен адрес в писмото не бе посочен. Ето неговото съдържание.

„Мила жено, дълго мислих за всичко и ми е много тежко да се разделя с теб завинаги. Както и с Лизи. Мъча се да не мисля за вас, но не мога. Изпращам ви малко пари, около 20 английски лири. Достатъчни са, за да стигнете до Америка, а хамбургските параходи, минаващи през Саутхептън, са много хубави и са по-евтини от ливърпулските. Ако успеете да пристигнете тук и да отседнете в Джонстън Хаус, ще се постарая да ви съобщя къде можем да се видим, но сега съм в много трудно положение и не съм особено щастлив — тежко ми е да ви изгубя и двете. Засега това е всичко. Твой любещ съпруг Джеймс Макферсън.“

Това писмо пробуди надеждата, че скоро всичко ще излезе наяве, тъй като бе установено, че на седми юни в Саутхемптън в парахода „Вистула“ (по линията Хамбург — Ню Йорк) се е качил пътник, който се представил като Самерсън, но много приличал на изчезналия кондуктор. Мисис Макферсън и сестра й Лизи Долтън тръгнали за Ню Йорк и 3 седмици живели в Джонстън Хаус, но не получили повече никакви вести от Макферсън. Навярно непредпазливите вестникарски коментари са му подсказали, че полицията е решила да му направи клопка. Но както и да е, Макферсън нито писал, нито се появил, така че в края на краищата двете жени се върнали в Ливърпул.

Положението остана такова чак до сегашната 1898 година. Колкото и да е невероятно, но през тези осем години не беше открито нищо, което да хвърли светлина върху необичайното изчезване на извънредния влак, нает от мосю Каратал и неговия спътник. Усърдното разследване на миналото на двамата пътешественици само установи, че мосю Каратал е бил доста известен финансист и политик в Централна Америка и на тръгване за Европа се е стремил колкото може по-бързо да попадне в Париж. Неговият спътник, записан в списъка на пътниците с името Едуардо Гомес, бил човек с мрачната слава на наемен убиец и негодник. Но има доказателства, че е бил истински предан на мосю Каратал и последният, бидейки физически слаб, е наел Гомес за телохранител. Може още да се добави, че от Париж не са постъпили никакви сведения за причините, поради които мосю Каратал толкова е бързал да отиде там. Това е всичко, известно за случая до публикуването в марсилските вестници на признанието на Ербер дьо Лернак, сега осъден на смърт заради убийството на търговец по фамилия Бонвало. По-нататък следва превод на неговото заявление.

„Съобщавам това не просто за да се похваля — можех да разкажа за дузина други, не по-малко блестящи операции: правя го, за да разберат някои господа в Париж, че след като мога да разкажа за съдбата на мосю Каратал, то мога да съобщя и в чии интереси и по чия заповед беше извършено това — и ще го сторя, ако в най-кратко време, както очаквам, не бъде отменена смъртната ми присъда. Предупреждавам ви, господа, докато още не е късно! Познавате Ербер дьо Лернак — думите му не се разминават с делата. Побързайте или сте изгубени!

Докато не съм започнал да назовавам имена — ако можехте да чуете тези имена! — просто ще разкажа колко умело извърших всичко. Бях верен на тези, които ме наеха, и те, разбира се, ще ми бъдат верни сега. Надявам се на това и докато не се убедя, че са ме предали, имената, способни да разтърсят цяла Европа, няма да бъдат огласени. Но тогава… впрочем, засега достатъчно.

Накратко казано, тогава, през 1890 година, в Париж се провеждаше шумен процес, свързан с грандиозен скандал в политическите и финансовите среди. Доколко беше грандиозен, знаят само тайните агенти като мен. Честта и кариерата на много известни хора във Франция бяха поставени на карта. Виждали сте как стоят кегли — важни, непреклонни, високомерни. И ето че отдалече се появява топка. «Трак, трак, трак» — и всички кегли падат на земята. Ето, представете си, че някои от най-великите хора във Франция са кегли, а мосю Каратал — топка, и още отдалеч се вижда как той се приближава. Ако беше пристигнал, тогава «трак, трак, трак» — с тях щеше да бъде свършено. Ето защо не биваше да стигне в Париж.

Не твърдя, че всички тези хора ясно са разбирали какво е трябвало да стане. Както вече казах, на карта бяха поставени значителни финансови и политически интереси и за да се изведе работата до благополучен край, беше създаден синдикат. Много от тези, които станаха членове на този синдикат, едва ли си даваха сметка, какви бяха неговите цели. Но всички останали отлично разбираха и не бива да се съмняват, че не съм забравил имената им. Те знаеха за пътуването на мосю Каратал много преди да напусне Америка, както и това, че доказателствата, които той притежаваше, означават гибел за всички тях. Синдикатът разполагаше с неограничени средства, абсолютно неограничени. Беше им нужен агент, който да приложи тази гигантска сила. Този човек трябваше да бъде изобретателен, решителен, находчив — един на милиони. Изборът падна върху Ербер дьо Лернак и трябва да призная, те постъпиха правилно.

Възложиха ми да си потърся помощници и да пусна в ход всичко, което могат да направят парите, за да не пристигне мосю Каратал в Париж. С присъщата ми енергия пристъпих към изпълнение на задачата, след като получих инструкциите. И стъпките, които предприех, бяха най-добрите от всички възможни за осъществяване на набелязаното.

Мой доверен човек незабавно замина за Америка, за да се върне обратно с мосю Каратал. Ако беше стигнал навреме, параходът нямаше да доплава до Ливърпул, но уви! — параходът излезе в открито море, преди моят агент да се добере до него. Снабдих с всичко необходимо малък въоръжен бриг^[2], който да спре парахода, но отново претърпях неуспех. Обаче като всички велики организатори бях готов за провал и имах в резерв няколко плана, един от които трябваше да се увенчае с успех. Не бива да пренебрегвате трудностите в това начинание или да си въобразявате, че е било достатъчно да се ограничим с обикновено убийство. Трябваше да се унищожи не само мосю Каратал, но и документите, а също така и спътниците му, защото имахме основания да предполагаме, че им е поверил своите тайни. И не забравяйте, те бяха нащрек и предприемаха предпазни мерки. Това беше задача, достойна за мен, тъй като в случаи, в които други се объркват, аз действам майсторски.

В пълна бойна готовност очаквах пристигането на мосю Каратал в Ливърпул и още повече бях нетърпелив, защото по мои сведения в Лондон той вече щеше да бъде под силна охрана.

Замисленото трябваше да се случи между момента, когато стъпва на ливърпулския кей, и преди да стигне до гарата в Лондон.

Разработихме шест плана, кой от кой по-хубав: окончателният избор зависеше от действията на мосю Каратал. Но каквото и да предприемеше, бяхме готови за всичко. Имахме варианти и ако решеше да пътува с обикновен влак, с експрес или с извънреден. Всичко бе предвидено и предугадено.

Вероятно си мислите, че не бих могъл да извърша всичко това сам. Какво знаех аз за английските железопътни линии?

Но парите навсякъде по света ти осигуряват ревностни помощници и скоро вече ми помагаше един от най-известните умове на Англия. Имена няма да назовавам, но би било несправедливо да си приписвам всички заслуги. Английският ми съюзник беше достоен да работи с мен. Той подробно познаваше линията Лондон — Западно крайбрежие и имаше на разположение няколко умни и предани работници. Идеята за акцията бе негова. С мен се посъветваха само по някои особености. Подкупихме служители от компанията, в това число — което е най-важно — Джеймс Макферсън, който, както установихме, обикновено съпровождал извънредните влакове. Подкупихме също и огняря Смит. Опитахме се да се спазарим с Джон Слейтър — машиниста, но той се оказа упорит и опасен и след първия опит решихме да не се занимаваме с него.

Не бяхме напълно сигурни, че мосю Каратал ще поръча извънреден влак, но това ни се струваше доста вероятно, тъй като трябваше да стигне в Париж, без ни най-малко да се бави. Поради това се бяхме подготвили добре. Приготовленията ни привършиха много преди корабът на мосю Каратал да навлезе в английски води. Ще ви се стори смешно като разберете, че в лоцманския катер, който посрещна парахода, имаше един мой агент.

Едва Каратал пристигна в Ливърпул, когато се досетихме, че е надушил опасността и е нащрек. Затова е взел със себе си отчаяния главорез на име Гомес — човек, който носи оръжие и е готов да го използва при необходимост. Гомес пазеше тайните документи на Каратал и беше готов да защитава и тях, и притежателя им. Предполагахме, че Каратал му е разказал всичко и да арестуваме Каратал, без да приберем и Гомес, щеше да бъде просто загуба на време и сили. Трябваше да ги постигне една съдба и поръчвайки извънреден влак, те ни паднаха в ръцете.

В този влак двама от тримата служители на компанията изпълняваха нашите инструкции срещу сума, която щеше да ги осигури до края на живота им. Не се наемам да твърдя, че англичаните са най-честната нация, но забелязах, че подкупването на англичани излиза доста скъпо.

Говорих вече за моя английски агент: този човек имаше блестящо бъдеще, ако болното му гърло преждевременно не го изпрати в гроба. Той отговаряше за всички приготовления в Ливърпул, докато аз отседнах в хотела в Кеньон, където очаквах да се подаде зашифрованият сигнал за действие. Тъкмо извънредният влак бе поръчан и моят агент незабавно ми телеграфира и предупреди докога всичко трябва да е готово. Той самият под името Хорес Мур веднага се опита да поръча извънреден влак с надеждата, че ще му разрешат да пътува до Лондон с господин Каратал. Това при определени условия можеше да ни помогне. Ако например нашият главен удар пропадне, моят агент щеше да застреля и двамата и да унищожи документите. Каратал обаче беше нащрек и отказа да допусне във влака страничен пътник. Тогава моят агент напусна гарата, върна се от друг вход, влезе във вагона за багаж от страната на противоположната железопътна платформа и потегли заедно с кондуктора Макферсън.

Вас естествено не ви интересува какво правех аз през това време. Всичко беше готово още преди няколко дни, оставаха само последните щрихи. Изоставеното разклонение, което избрахме, по-рано се е съединявало с главната линия. Трябваше само да се поставят няколко релси, за да се свържат отново. Релсите бяха вече почти наместени, но за да не привличаме вниманието върху нашата работа, решихме да я довършим в последния момент — да поставим останалите релси и да възстановим стрелките. Траверсите останаха недокоснати, а релсите, съединителните наклади и гайките ни бяха под ръка — взехме ги от съседното занемарено разклонение. Моята неголяма, но сръчна група работници завърши всичко много преди да дойде извънредният влак. А когато наближи, той така плавно зави по разклонението, че двамата пътници едва ли са усетили тласъка на стрелките.

Според нашия план огнярят Смит трябваше да халоса машиниста Джон Слейтър, за да изчезне и той заедно с останалите. И само тук, в тази част, плановете ни пропаднаха, ако не смятаме, разбира се, престъпната глупост на Макферсън, който писа на жена си. Огнярят толкова нескопосно изпълни даденото му поръчение, че докато се бореха, Слейтър падна от локомотива. Добре, че съдбата беше благосклонна към нас, защото, падайки, той си счупи врата, но това си остава петно върху операцията, която, ако не се беше случило това, щеше да бъде от онези съвършени шедьоври, на които се наслаждаваме с мълчаливо възхищение.

Сериозният експерт криминалист веднага ще забележи, че Джон Слейтър е единственият пробив в нашите великолепни комбинации. Човек с толкова триумфи, колкото мен, може да си позволи да бъде откровен и направо заявявам, че Джон Слейтър е наше недоглеждане.

Но ето че извънредният влак зави по малкото разклонение с дължина 2 километра или по-точно, малко повече от миля, което води (т.е. някога е водело) до изоставената сега мина «Радост на сърцето», преди една от най-големите в Англия. Ще попитате как така се случи никой да не забележи как е минал влакът по тази изоставена линия. Работата е там, че по цялото си протежение тя минава по дълбока вдлъбнатина и влакът можеше да бъде видян само от човек, стоящ на края на ямата. И там стоеше някой. Това бях аз. А сега ще ви разкажа какво видях.

Моят помощник остана при стрелките, за да насочи влака по друг път. С него бяха още четирима въоръжени лица, ако случайно влакът излезе от релсите — смятахме това за възможно, тъй като стрелките бяха доста ръждясали. Когато помощникът ми се увери, че влакът благополучно е завил по страничното разклонение, неговата мисия приключи. Оттук нататък за всичко отговарях аз. Чаках на място, от което се виждаше входът на мината. Аз и двамата ми подчинени, чакащи заедно с мен, бяхме въоръжени. Това би трябвало да ви убеди, че наистина бях предвидил всичко.

В момента, в който влакът тръгна по разклонението, огнярят Смит забави хода, след това нагласи регулатора на максимална скорост и заедно с моя английски помощник и Макферсън скочи от влака, докато не беше станало още късно. Може би именно това забавяне на движението привлече вниманието на пътниците, но когато главите им се показаха на отворения прозорец, влакът отново се движеше с пълна скорост. Усмихвам се, като си помисля как са се слисали. Представете си как ще се почувствате, ако погледнете от своето разкошно купе навън и изведнъж видите, че релсите, по които се носите, са ръждясали и са се огънали — нали това разклонение отдавна е изоставено. Сигурно дъхът им е спрял, когато са разбрали, че не Манчестър, а самата смърт ги чака в края на тази зловеща линия. Но влакът летеше с бясна скорост, подскачаше и се клатеше по разместените траверси и колелетата му ужасяващо скърцаха по ръждясалите релси. Стоях наблизо и успях да разгледам лицата им. Каратал се молеше, а с едната си ръка прехвърляше броеница. Гомес ревеше като бик, подушил миризмата на кръв и кланица. Видя ни, че сме на насипа, и замаха с ръка като луд. После скъса от китката на ръката си пътната чанта и я метна през прозореца към нас. Смисълът на това беше ясен: това бяха доказателства и те обещаваха да мълчат, ако им подарят живота. Разбира се, това би било много хубаво, но работата си е работа. Освен това ние, както и те, вече не можехме да спрем влака.

Гомес престана да вие, когато влакът проскърца на завоя. И те видяха как пред тях зейва отворът на шахтата. Ние предварително бяхме махнали дъските, които го закриваха, и бяхме разчистили квадратния вход. Линията беше доста близо до входа на шахтата, за да е по-удобно при товаренето на въглищата. Оставаше само да сложим две-три релси, за да стигне до самия отвор. Честно казано, последните две релси не бяха даже добре наместени и стърчаха над входа около три фута. На прозореца видяхме две глави: отдолу на Каратал, а отгоре на Гомес. Открилото се зрелище ги накара да онемеят. И въпреки това нямаха сили да се отдръпнат от прозореца — като че ли бяха парализирани.

Занимаваше ме въпросът, как точно летящият с невероятна скорост влак ще падне в шахтата, в която го насочих, и ми беше много интересно да проследя всичко това. Един от моите помощници предполагаше, че ще прескочи отвора и наистина това за малко не се случи. За щастие инерцията се оказа недостатъчна и буферът на локомотива с невероятен трясък се блъсна в противоположната страна на шахтата. Тръбата излетя във въздуха. Тендерът и вагоните се превърнаха в една безформена маса, която заедно с остатъците от локомотива за миг задръсти отвора на шахтата. После нещо поддаде в средата и цялата купчина от зелено желязо, димящи въглища, медни ръчки, колела, дървени ламперии и възглавници се понесе и се свлече в дълбочината на шахтата. Чувахме как отломките се удряха в стените, а после след дълъг промеждутък от време от дълбочината долетя ехо — остатъците от влака се стовариха в дъното на шахтата. Навярно се е взривила пещта, тъй като след ехтежа се чу рязък грохот и от черните недра излезе гъст облак дим и пара и около нас паднаха капки, големи като дъждовните. След това парата се разкъса и се разсея сред слънчевото сияние на летния ден. В шахтата «Радост на сърцето» отново се възцари тишина.

Сега след успешния край на нашия план трябваше да се заличат всички следи. Работниците на другия край на линията махнаха релсите, съединяващи разклонението с главната линия, и ги сложиха на предишното място. Ние бяхме заети със същото, само че при шахтата. Тръбата и другите останки хвърлихме долу, отново заградихме входа с дъски, а релсите, водещи към шахтата, махнахме и прибрахме. След това без излишно бързане, но и без да се бавим напуснахме Англия — повечето отидохме в Париж, моят английски колега — в Манчестър, а Макферсън — в Саутхемптън, откъдето емигрира в Америка. Нека английските вестници от това време да ви разкажат колко старателно извършихме тази работа и как насочихме в глуха линия най-умните детективи.

Не забравяйте, че Гомес изхвърли от прозореца чантата с документите. Естествено аз я запазих и я дадох на тези, които ме наеха. Може би няма да им е безинтересно да разберат, че аз предварително си взех от тази чанта два-три малки документа — за спомен от случилото се. Нямам никакво желание да публикувам тези книжа, но всеки най-напред мисли за своя живот. Какво ми остава да направя, ако моите приятели не ми се притекат на помощ, когато имам нужда от тях? Повярвайте ми, господа, Ербер дьо Лернак е еднакво страшен и когато е против вас, и когато е с вас, и че той не е този, който ще отиде на гилотината, без да ви е изпратил всички в Нова Каледония^[3]. Заради вашето спасение, ако не заради моето, побързайте, мосю дьо… генерал… и барон… Четейки, вие сами ще запълните пропуските. Обещавам ви, че в следващия брой на вестника пропуските ще бъдат попълнени.

P.S. Като прегледах изявлението си, открих само едно неясно нещо: то се отнася за злощастния Макферсън, който от глупост написа на жена си писмо и й определи среща в Ню Йорк. Не е трудно да се разбере, че когато са поставени на карта интереси като нашите, не може да разчитаме на случая и да зависим от това, ще издаде ли простонароден човек като Макферсън нашата тайна на жена си, или не. Щом като наруши дадената клетва и писа на жена си, не можехме повече да му се доверяваме. Ето защо предприехме мерки, да не види повече жена си. Понякога си мислех, че би било добре да съобщим на жената, че нищо не й пречи отново да сключи брак.“