Александър Грин
Веселият спътник

Знаменитият актьор Дъглас не беше разказвал почти никому странната си история, знаехме я само аз и нашият общ приятел Емерсън.

Сега, когато Дъглас умря, простил на всички, а дълбоко в душата си може би и на Емерсън (аз се усмихвам при тези думи и усмивката ми изразява моето съмнение, защото сам себе си не познавам, както всеки от нас), стана възможно — безболезнено за него и безобидно за другите — да се разкрие в едно изложение, макар литературно, но напълно отговарящо на действителността, тайната на онзи ден на Сан Риолския път, между Вард и Кез.

Към четири часа подиробед до голямата скала, чиято сянка падаше насред пътя, седна човек на около трийсет и пет години.

Бос, почернял, небръснат, той беше облечен — или по-точно полуприкрит — с безобразни дрипи, които, захвърлени на пътя, биха накарали дори котка да ги отмине подозрително. На главата на дрипльото се мъдреше шарена кърпа, завързана на тила. Риза нямаше и голата му гръд зяпаше през скъсания и на лактите кител с окъсели ръкави, без копчета, целият в кръпки.

Крачолите на мръсните платнени панталони висяха на ресни; през платното прозираха колената, а в дупките на скъсаните джобове проблясваше кожата.

Но тъмното му лице с меко очертана уста и спокойни сини очи не изразяваше подтиснатост, злоба или унижение. Сложил дебела тояга между краката си, човекът се оглеждаше безгрижно и си свирукаше ария от „Кармен“ с изкуство, издаващо добър слух и любов към музиката.

Погледът му падна на крайпътната яма, пълна с вода. Въздъхнал насмешливо, човекът стана, приближи се до това природно огледало, прадядо на всички венециански и парижки огледала, и се наведе над отражението си. То не беше нито по-добро, нито по-лошо от оригинала и имаше впрочем предимството да се разпада и изчезва, ако водата се разбърка с ръка, докато оригиналът дори при силен ураган си оставаше в предметния свят — точно такъв, какъвто е и в спокойно утро.

Скитникът се разглеждаше със странна усмивка на удоволствие и комично презрение. Седеше до ямата наведен и опрян с ръце в тревата.

От тази съсредоточеност го изтръгна внезапно подигравателен и отчетливо произнасящ думите глас на един непознат тъй близо до новоизлюпения Нарцис, че той вдигна глава и пламна като младо момиче, получило преувеличена оценка на кокетството си.

От другата страна на ямата седеше по турски със скръстени на гърдите ръце почти негов двойник, с тази разлика, че дрипите му бяха с друг цвят, вместо забрадка имаше червенооранжева като огън шапка, а финото младо лице с правилни черти изглеждаше десетина години по-младо. Бързият и рязък поглед на черните очи и упоритата уста придаваха на това лице опитност и душевна гъвкавост, присъщи на по-стар човек.

— Четиридесетгодишна наяда без пола очаква посещението на Тритон — каза внушително той със засмени очи — или куртизанка в спалнята на съперницата си. Да не паднете в огледалото си, скъпи мой, и не хвърляйте толкова съблазнителни погледи на жабите, че току-виж, следващата страничка от списъка на победите ви почне с „ква-ква“!

— Какво значи това?! — възкликна строго първият, преодолял смущението си. — Прекратете монолога си и ме оставете на мира.

— Какво-о?! — каза издевателски шегобиецът. — Какво? Да изпусна такъв случай? Ще ви подам покорно гребена, инкрустиран с емайл, и ще наблюдавам с почтително склонена глава, възхитен, блестящите под пудрата рози и лилии на очарователното ви лице! О, жестоки и невъзможно високомерни графе. Затова ли…

— Аз се казвам Емерсън — прекъсна кратко тези жлъчни дитирамби^[1] първият скитник и скочи побледнял, — а и ти веднага ще видиш собствената си красота!

Присмехулникът не свари да отстъпи и чепатата тояга профуча покрай самото му ухо, за малко не го удари по лицето и се заби в земята далеч зад гърба му. За голямо учудване на Емерсън обаче дрипльото, вместо да запокити по него тоягата си, прецапа спокойно локвата и протегна ръка, без да издава с нещо уплаха или хитрост.

— Не мислех, че това е толкова сериозно за вас — рече той просто, докато Емерсън докосна ръката му намръщено и без желание. — Какво да се прави, трябва някак да развеселяваме живота, щом той си прави шеги с нас и ни шиба по лицето всеки ден, пък и се извръща с погнуса. Но да оставим любезностите. Накъде си тръгнал, скъпи?

По лицето на възрастния се плъзна едва доловима усмивка. Той не отвърна веднага и се опита да се измъкне от пряк отговор.

— Не е ли все едно? — рече. — Хората като нас често вървят по един и същи път, но към различни цели. Моят път не е дълъг.

— Братко, не се гордей с това, че в своя живот си изпил повече вода от крайпътните канавки и си откраднал повече чужди кокошки от мене. Уверявам те, че от известно време съм станал доста голям майстор в този интересен занаят, тъй че бих могъл да ти покажа колекция от петльови гребени, която тежи цяло кило.

— Надявам се обаче, че в нея няма да има петли от моята ферма! — каза Емерсън и се позасмя. — Иначе рискуваш да загубиш косата си.

— Е, най-сетне заговори като хората — отбеляза скитникът, тръгнал до него. — Сериозно, ти вървиш толкова бързо, сякаш наистина жена ти те чака с неделната ябълкова пита. Приятелю, ако някога имаш ферма, обещавам ти да открадна за тебе за разплод една кокошчица с петленце и чувал овес да ги храниш. Виждам, че пътят ни е един. И тъй, аз се казвам Бил Желязната кука и ако се срещнем някога пак, можеш смело да ми услужиш с огън за лулата, без да се боиш от репресии.

Емерсън погледна внимателно странния си спътник. Следите от гладуване и безсънни нощи по лицето на Бил го изпълниха с известно уважение към този човек, способен явно да се шегува дори на смъртния си одър. Пък и погледът му, макар неспокоен и оживен, се отличаваше с необяснимо вътрешно равновесие и лукава подкупваща мекота.

— Гладен ли си? — попита го бързо той.

— Да, но във върховен смисъл — отвърна Желязната кука. — Във вулгарен смисъл бих изплюскал цял бик, а във върховен ще се задоволя с едно зърно грозде и глътка от водата на Сирано дьо Бержерак.

— В такъв случай — рече Емерсън — избирай или низшия, или висшия смисъл; а може би има и среден такъв, тъй като днес ще обядваш у дома ми, където можеш да получиш като допълнително и едни свестни панталони и риза.

Абсолютната увереност и невъзмутимост на тона, с който Емерсън произнесе тези отрадни думи, имаха бърз и зашеметяващ ефект. Бил Желязната кука се сви, сякаш го удариха с пръчка по корема, после седна и завря лицето си в дланите, за да удържи един толкова гръмоподобен смях, какъвто ни сразява понякога чак до болки в слабините, до истеричен вой и може да ни докара и смъртта, ако развеселеният по този начин човек има в устата си нещо дребно или бодливо, например сухар или несдъвкана риба с кости.

Докато той се смееше, Емерсън го гледаше смутен, с досада и леко раздразнение; забелязал това, Бил се заля в още по-неистов смях.

— Как… как го каза? — издума той най-подир с вопли, стонове, въздишки, подсмърчания и хрипове като плувец — как… това… а… их… ох! Ама че ловко го засука! „На обед“ — викаш, а, ха-ха-ха, и „панталони“! О-ох! Ще си умра без погребение, тарикатчето ми! Може би панталони от копринено трико? И жилетка — бяло пике на сребристи цветчета? Запомни, че дори сега няма да си сменя панталоните с твоите, а понеже ти си най-големият щастливец, който няма риза, хич и не се опитвай да откраднеш, за да ми подариш. Не, не ми говори! Не казвай само, че си се обидил от моите думи край локвата! Обаче как идеално го изигра! Вдигни ме, капнах от смях!

— Печално! — каза по-старият скитник. — Ако ти беше цвилил по-малко или поне се беше потрудил хубавичко да ме разпиташ как стоят нещата, може би щях да те оставя да се възхищаваш от мнимата ми способност да будалкам хората по пътя; но аз не обичам да ми приписват несвойствени за мене роли. Ставай, веселяко.

Бил се изправи. Лицето и маниерите му се промениха неуловимо; Емерсън не можа да разбере това напълно, но го почувствува ясно, както хубавото време се познава по светналото след дъжда небе. Погледът му стана остър и твърд, по лицето му се плъзна трудно скривано превъзходство и лека презрителна усмивка — толкова тънка, че би била унищожителна, ако я доловят — прекъсна внезапно речта на Емерсън. Стори му се, че някой друг се беше заливал бясно в смях — тъй различно от досегашното застана пред него странното лице на Бил.

Но той не каза нищо, помълча, тръгна бавно напред, като асимилираше неочакваното впечатление. Бил крачеше до него и от време на време го поглеждаше свободно — нещо типично за един откровен и решителен характер.

Емерсън беше от онази категория хора, които, зачекнали веднъж някакво положение мислено, не могат да се удържат, докато не го доведат до развитието и края му в действителност. Затова той все пак се доизказа, ядосан на себе си, че се е поддал на дребнавото чувство на смешна и глупава обида.

— Всичко стана заради разваления затвор. Трябваше да отида да проверя и преброя саловете, докарани в дъскорезницата. Моята дъскорезница — подчерта твърдо той, загледан с подозрение във внимателното лице на Бил и почти сърдит в очакване на нова поразия от негова страна. — Това стана на тридесет мили оттук. Случи се снощи. За разлика от обикновено взех карабина, не пистолет. Не винаги съзнавам ясно някои неща. И точно тая карабина ми изигра номер. В здрача нямаше как да избягам по тази пътечка в гората. Двама се лепнаха за гривата и юздата, трима ме смъкнаха от седлото. Бяха облечени… хм… не особено по-добре от вас.

— Продължавайте — меко, но решително вмъкна Бил.

— Да продължавам, значи, да свърша — отбеляза Емерсън, ядосан от изпитателния поглед на спътника си, впиващ се в лицето му. През цялото време го смущаваха и босите му крака, стърчащи смешно от окъселите крачоли; притесняваше го и нелепото положение с този истински див скитник, още по-ярко в безжалостната слънчева светлина.

— Аз свършвам. От влагата или поради лошо почистване затворът на карабината не се поддаваше на усилията ми; взеха я заедно с коня и всичко, което имах на гърба си. На това отгоре получих и юмруци и благодаря на бога, че съм жив. И тъй, вървях обратно цяла нощ гол, разтреперан от злоба и студ. Тези дрипи ми даде един стрелочник — спрях под прозореца му със собственоръчно направена огърлица от клони. Струваше си да се чуят нашият разговор и моите обяснения… Пък и местността е пустинна. Но пътят не беше дълъг от стрелочника дотук. Има още половин миля до моята къща.

— Но това е ужасно! — каза Бил със съвсем нов, спокоен и съчувствен тон, също толкова странен за външността и положението му, колкото и връзката между неочаквания разказ на Емерсън и липсата на ризата му. — Не мога да не ви вярвам, вярвам — добави той бързо и сериозно. — Но нали казват — животът е по-страшен от романите. Извинете ме за мистификацията, продиктувана от ужасното ми облекло, аз съм Едмонд Робърт Дъглас, член на географското дружество в Сан Риол и секретар на председателя му — и временен скитник на полуострова; мислете каквото си искате за поведението ми, но облогът, който сключих с една дама, е такъв, че не ми дава право да го губя. Зная, че сте удивен, но кълна ви се, аз също бях не по-малко удивен, когато ме поканихте на обед.

— Лъжете — каза слисаният Емерсън.

Но трябваше да се наругае за прибързаната си обида.

Дъглас потрепера и спря. Лицето му пламна, после побледня; спазъмът на мъчителната борба между гнева и страхотното усилие да се сдържи премина като сянка с такова напрежение и достойнство, че Емерсън само вдигна рамене.

— Вие казахте странни неща — опита се да се извини той. — Да, вие ме поразихте.

— Аз мога да кажа същото за вас. Но освен вашите думи между нас течеше необясним душевен ток, който ме накара да ви повярвам. Надявам се, че същото желание ще възникне у вас, ако аз ви разкажа за себе си. Вярно е и това, че ви сметнах за обикновен скитник и не ви повярвах веднага. Затова вие сте в правото си да бъдете недоверчив без доказателства.

— Аз вярвам — отвърна просто Емерсън. — Вие доказахте вината ми тъкмо с този „вътрешен ток“, който току-що усетих. Но колко е необикновено, колко е странно всичко! Тоест искам да кажа, че взети поотделно, нито вашето, нито моето положение са чак толкова рядък случай — куриоз е срещата ни!

— И то не по-малък, отколкото да се сложи една игла с върха си върху върха на друга! — каза усмихнат Дъглас. — Но ето какво се случи с мене. На приема у известния и на вас сигурно от разните приказки милионер Ъпстон, даден в чест на знаменития пътешественик Виталий Кроугли, аз почнах да твърдя, че човек, който и да е, може да попадне в каквото и да е положение за какъвто и да е срок и да си остане същият, без опасност за характера и наклонностите си. Кроугли сочеше неизбежното според него влияние на средата, леката, може би едва доловима утайка в душата, мътилката на условията, несвойствени за даден субект, макар и вече недействуващи. Спорът стана в присъствието на една жена, името й е без значение; и когато моят опонент заяви, че е достатъчно да прекарам само месец по друмищата и ще почна да оригиналнича — аз предложих да се хванем на бас. Наистина Кроугли знаеше, че съм крайно впечатлителен и твърдеше, че в речта и държанието ми ще се появят, без сам да забележа, разни дреболии, заимствувани от новата среда, които ще бъдат забелязани само от страничните наблюдатели. Но аз трябваше да привлека вниманието върху себе си, да накарам едно студено и кораво сърце да мисли за мен. Накъсо казано, задължих се да остана шест месеца без пари и дрехи, да обиколя полуострова от Къз до Минигам и от Зурбаган до Сан Риоле, да ям каквото ми попадне, но да се върна и веднага да се явя пред предварително предупредени лица и да предоставя на тяхната компетентност да отсъдят дали скитническият живот е оставил някаква макар и малка следа у мене. Но аз съм схватлив и наблюдателен, затова ви дразних, признавам си, с шаржирания образ на Бил Желязната кука.

— Но всичко това е много интересно! — каза Емерсън, толкова увлечен от разказа на Дъглас, че беше забравил за странното си облекло и си спомни за него едва когато зад завоя се показа оригиналният светлосин покрив на голяма бяла къща. — Вече сме у дома, заповядайте, Дъглас.

Стори му се, че неговият спътник издаде бърз неясен звук или той наистина произнесе нещо като късо възклицание, смесено с глуха кашлица. — Емерсън само му хвърли въпросителен поглед. Лицето на Дъглас беше невъзмутимо спокойно. Създаваше впечатление, че разглежда с удоволствие плантациите, градината, административните сгради и белия чакълест път, който извиваше от шосето през зеления жив плет към верандата на къщата.

Двамата спътници разговаряха сега за редките случайности. Внезапно Дъглас спря и тупна малко фамилиарно Емерсъи по рамото.

— Какво има? — попита Емерсън.

— Слушайте — каза ухилен Дъглас, — докато скитах, приютих дявола в себе си, който все ме подтиква да прекатуря кошницата с яйцата. Ако вие бяхте наистина скитник, който се преструва на голям фермер, за да се пошегува с приятеля си, знаете ли как бих ви заговорил?

— Как?

— Е, това е изкуство. Например: хей, небръсната муцуно, да не забравиш да кажеш и за мене две топли думи, ако успееш да се вмъкнеш в кухнята. Кажи на стопаните нещо сърцераздирателно — да речем, че нямаш апетит, ако аз не съм до тебе.

Емерсън се засмя добродушно.

— Да, овладели сте тези маниери — рече той. — И ако не се боях да не ви обидя, бих ви помолил на първо време да не разкривате пред жена ми кой сте — за да се посмеем, разбира се.

— И още бих ви казал — продължаваше Дъглас замислено и мрачно, — не вървѝ направо към входа като свиня към чуждо корито, защото така ще те наложат, че вместо милостинята ще трябва да нося твоите изпотрошени кости, стари мошенико.

Емерсън го погледна без усмивка, сметнал, че шегата минава границата.

— Да, да — рече той разсеяно и нетърпеливо. Минаваха покрай верандата.

— Ани! — извика, забелязал една бяла фигура с книга в ръка сред дантелата на дивата асма. — Ани, само да не се изплашиш! Аз съм! С една дума — съблякоха ме, но съм жив и здрав.

Цяла пламнала от неочакваното вълнение поради ужасния вид на мъжа си, младата жена изтича по стълбата, като си бършеше сълзите и сдържаше нервния си смях; бързо и енергично тя опипа Емерсън, завъртя го на всички страни, отстъпваше, пляскаше с ръце и тръскаше глава, като че оскъдното облекло на мъжа й беше попадало по косите й и тя искаше да се освободи от него.

— Скъпи мой — каза тя, — но ти си безподобен! Наистина ли си здрав? Я се обърни още, и насам. Извинявай, хайде да вървим, аз ще те облека, бедничкият ми! А това е…

Проследил погледа й, Емерсън се обърна и каза:

— Случайна среща, Ани, ние вече се запознахме. Но не се плаши за втори път: това е Едмонд Робърт Дъг…

Той млъкна разтревожен, поразен до крайност. Облегнат на младия кестен, Дъглас стоеше с протегната напред ръка, сякаш искаше да отблъсне Емерсън или да предотврати движението му. Но Емерсън беше толкова зашеметен, че можа само да каже:

— Вие… какво става?

Дъглас беше смъртноблед: два пъти понечи да отвори уста, но уви. От очите му се търкулнаха две едри сълзи и той ги избърса бавно с ръка, явно засрамен от слабостта си.

— Какво ли? — продума най-сетне глухо, с мъчително усилие. — Нищо повече от това, че вие ме измамихте. Аз мислех… о, дявол! — изруга той и погледна кучето, което го душеше упорито. — Мислех, че вие сте толкова Емерсън, колкото аз Дъглас. Аз съм потресен, защото не бях предвидил такъв финал. Като ви слушах, даже ви завиждах — нито веднъж не се усмихнахте, когато дрънкахте… когато разказвахте за нападението и стрелочника. Да, вие сте Емерсън, това е вашият дом, това е вашата жена. Но аз, аз съм Бил, изгонен за скандали актьор, прахосник и комарджия, и нищо повече. Мислех, че и двамата „ловим бълхи“ — в нашата компания така казваме, когато някой си чеше езика. Понякога това е скучно, понякога забавно, зависи с кого, и аз смятах, че нашето състезание… извинете разстроените ми нерви. И аз по-рано си представях как влизам в къща, в която… в която няма да ме наругаят. Сбогом. Да ви е сладко. Отказвам се от поканата.

Тези трескави объркани думи на скитника трогнаха дълбоко Емерсън. Той притежаваше верен и тънък усет към хората и затова първото му движение беше да хване Бил за ръката и да го помъкне към верандата.

Бил издърпа ръката си и поклати глава:

— Така само още повече ще се разстроя.

— Я влез и живей с нас! — извика Емерсън. — И нека ме разкъсат собствените ми кучета, ако не те направя човек!

Така Бил Желязната кука заживя при Емерсън, разви необикновената си актьорска дарба и завладя големите сцени. Финалната винетка на този разказ представлява една кука между разхвърляни на масата карти; масата се намира на голям друм и над всичко това блести тънкият лъч на изгряващото слънце.

Бележки

[1] Дитирамби — прекалени, ненужни хвалебствия. — Бел.ел.кор. ↑