Десислав Начков
Нощ

Нощ, е прибрала във скута си малкия град,

като девица приспа го с целувка потайна,

с тънък воал го обгърна от сребърен цвят,

с рози от сенки, със сънища, с песни омайни.

 

Пълна с легенди, любов и мечти съкровени,

стъпваща тихо на пръсти със боси крака,

върху заспалото, кротко застинало време,

тихо отпуснало свойта безкрайна снага.

 

Лунни отблясъци като летящи светулки,

святкат и гаснат по мокрия градски паваж,

вятърът свири сънливо на малка цигулка,

скрил се във клоните — там на последния етаж.

 

Кладите дневни, изгаснали тлеят без име,

утринни страсти стаили във своите тела,

сякаш града си поставя за цел да изстине,

местейки пръсти във хиляди топли легла.

 

Тъкмо, когато изписа последната фраза

с тъмно мастило, посипано с малки звезди,

бледо сияние нейде далеч се показа

и постепенно над малкия град зазори.