Ирко с козата (Чешка народна приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Karel (2018)

Издание:

Заглавие: Приказки на страните с народна демокрация

Преводач: Ангел Каралийчев; Ран Босилек; Христиана Василева; Веселина Геновска; Ванда Смоховска-Петрова; Гергана Стратиева; Константин Константинов; Димитър Стоевски; Димитър Добрев; Йордан Стратиев

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1963

Тип: сборник; приказки

Редактор: Надя Трендафилова

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Иван Стоилов

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6829

История

  1. — Добавяне

Имало едно време един цар, а той имал дъщеря. Тя била винаги тъжна и не можел никой да я разсмее. Затова тоя цар обещал, че който я разсмее, ще му я даде за жена.

Имало по това време един овчар, а той имал син, когото наричали Ирко.

Рекъл той веднъж на баща си:

— Тате, и аз ще отида да се опитам дали няма да я разсмея. Аз не искам от тебе нищо. Дай ми само козата.

А бащата рекъл:

— Щом искаш, върви.

Козата била такава, че когато той поисквал, тя задържала всеки човек и той трябвало да остане при нея.

И тъй Ирко взел козата и тръгнал. Срещнал по пътя един човек, който носел единия си крак на рамото. Ирко му рекъл:

— Ей, защо носиш крака си на рамото!

А оня му отвърнал:

— Като сваля тоя крак, мога да прескоча сто километра.

— Къде отиваш?

— Отивам да си търся работа.

— Тогава тръгвай с мене.

Вървели по-нататък и срещнали друг човек, който носел дъсчица пред очите си.

— Ти защо носиш тая дъсчица пред очите си? — запитал Ирко.

А той му отвърнал:

— Като снема тая дъсчица, мога да видя на сто километра.

— А къде отиваш?

— Отивам да си търся работа. Ти искаш ли да ме вземеш на работа?

— То се знае, ще те взема. Върви и ти с мене.

Повървели, повървели, срещнали трети човек, който носел едно шише под мишница и вместо запушалка държал в него пръста си.

— Ти защо държиш пръста си в шишето?

— Като го измъкна, ще напръскам с вода на сто километра. Поискам ли, всички мога да опръскам. Ако искаш, вземи и мене. Може да е за твой и за мой късмет.

А Ирко му рекъл:

— Хайде, ела и ти!

После стигнали в града, където живеел царят. Там купили на козата панделки. Отишли в една кръчма, а там било вече известно, че ще дойдат такива хора, за да им дадат да ядат и пият, кой каквото иска, че царят всичко ще плати. Те завързали козата с панделките и я въвели в плевника на кръчмаря, а той я преместил в пруста, където си били легнали дъщерите му. Те още не били заспали. Първата от тях, Манка, рекла:

— Ох, да имах и аз такава панделка! Ще отида да си отвържа една от козата.

А втората, Додла, казала:

— Недей, защото сутринта ще познаят.

Но Манка излязла и тъй като дълго не се връщала, третата, Кача рекла:

— Иди виж какво прави.

Додла отишла и потупала Манка по гърба:

— Хайде ела, остави това! — и не могла да се откъсне от нея.

Тогава третата сестра, Кача, рекла:

— Елате, не ги отвързвайте всичките.

Тя отишла, дръпнала Додла за полата и не могла да се откъсне. Трябвало и тя да остане до нея.

На сутринта Ирко дошъл за козата и извел всички навън: Кача, Додла и Манка. Кръчмарят още спял. Тръгнали през селото, а кметът погледнал през прозореца.

— Качинко! — викнал. — Какво е това?

Излязъл, спуснал се след нея и я хванал за ръката, за да я откъсне от другите, но и той останал при тях. Наблизо говедарят карал кравите край рибарника. Бикът се отъркал о ръкава на кмета, закачил се и той. Ирко повел и него.

Така пристигнали пред двореца, а там излезли слугите да им отворят. И като видели такова чудо, отишли да кажат на царя.

— Ох, господарю! Такова зрелище! Тук имаше всякакви фокусници, но такива още не са идвали.

Тогава извели царската дъщеря на терасата на двореца, а тя, като погледнала, така се засмяла, че целият дворец се разтърсил.

После попитали момъка кой е и откъде е. Той им отговорил, че е овчарски син и се казва Ирко. А те рекли, че е от прост род, че не могат да му дадат девойката, че той трябва още нещо да направи.

— Какво?

— Хей там — рекли те — има кладенец на сто километра. Ако донесеш от него за една минута в тая чаша вода, ще се ожениш за девойката.

Тогава Ирко рекъл на оня, що носел крака си на рамото:

— Ти каза, че като свалиш тоя крак, ще прескочиш сто километра.

— О, аз лесно ще докажа това — отвърнал той.

Свалил крака си той, скочил и в миг бил там. Но после останало много малко време, а той още не се връщал. Тогава Ирко рекъл на другия:

— Ти нали казваше, че като вдигнеш тая дъсчица от очите си, ще видиш на сто километра. Погледни какво става там!

— Ох, господарю, той лежи там! Гледай го ти, той заспал!

— Лошо е — рекъл Ирко, — ей сега ще изтече времето.

— Ти — обърнал се към третия, — ти казваше, че само като извадиш пръста си от шишето, ще пръснеш вода на сто километра. Бързо пръсни нататък, за да се събуди! А ти гледай дали се движи и какво прави.

— Ох, господарю, вече става… изтрива се… вече загребва вода.

После първият скочил назад и донесъл навреме водата.

Тогава хората на царя казали на Ирко, че трябва да свърши и друга работа. Че там, в скалите, имало едно животно еднорог, което много хора изяло. Ако той го убиел, щял да получи царската дъщеря.

Ирко взел хората си и отишъл в гората. Стигнали до един бор. А там имало три диви животни. Те лежали в леговищата си. Двете не правели нищо, но третото ядяло хора. Тогава Ирко и хората му събрали камъни в пазвите си и се покатерили на дървото. Когато зверовете си легнали, Ирко и хората му хвърлили отгоре камъни върху еднорога. А той рекъл на другия:

— Остави ме на мира, не ме бутай.

— Аз нищо не ти правя — отвърнал другият звяр.

А Ирко и хората му отново пуснали отгоре камък върху еднорога.

— Остави ме на мира! Вече за трети път ме буташ.

— Та аз нищо не ти правя.

Тогава зверовете се хвърлили един срещу друг и започнали да се давят. Еднорогият искал да прободе другия звяр. Но той отскочил настрана, а еднорогият, както се бил засилил след него, ударил с рога си дървото, забил го там и не могъл да го извади. Тогава Ирко и хората му скочили от бора. Другите два звяра избягали, а на третия, еднорога, те отсекли главата, взели я на рамо и я занесли в двореца.

Хората в двореца, като видели, че Ирко и тая работа свършил, рекли:

— Какво да правим? Може би трябва да му дадем царската дъщеря.

— Не, господа — рекъл един от служителите, — това не може да бъде. Та той е прост човек и не може да се ожени за царската дъщеря! Трябва да го погубим.

А царят му казал, че ще проверят какво ще каже момъкът. Там имало една прислужница и тя отишла, та му рекла:

— Ирко, лошо ще ти се случи днес, искат да те погубят.

А той казал:

— Аз не се боя. Когато бях едва на двайсет години, убих дванадесет с един замах.

Той искал да каже, че когато майка му опекла питка и на нея кацнали дванадесет мухи, той ги убил с един замах.

Като чули това, царските хора рекли:

— Не може иначе, освен да го застреляме.

След това те строили войници и рекли на Ирко, че ще го заведат на тържествения парад на площада. А когато го завели там и войниците се готвели да стрелят по него, Ирко рекъл на тоя, който вместо запушалка държал пръста си в гърлото на шишето:

— Ти нали казваше, че като извадиш пръста си, всичко ще напръскаш; бързо го извади!

— О, господарю, веднага ще го направя.

Тогава той извадил палеца си и напръскал всички така, че се заслепили и никой нищо не виждал.

Като видели, че нищо не могат да направят, хората от двореца решили да му дадат царската дъщеря. Облекли му хубави царски дрехи и направили сватбата. И аз бях на тая сватба. Имаше там музика, песни, ядене и пиене. Имаше месо, пълни кошове с големи бели хлябове и пълни ведра с водица. Днес отидох, вчера се върнах. Намерих едно яйце, ударих едного по главата, опада му косата, та си е плешив и досега.

Край