Десислав Начков
Самотно

Сама душа

върви в дъжда,

във тъмен град,

без път, без свят.

Тревожна нощ,

стаила мощ

над нея бди

и лее сълзи.

Далеч назад

спи в спомен млад,

ветреца ням;

недоразбран.

Заровил лик

във онзи миг

на първи хлад

над тъжен град.

Напред без дом

и крадешком

върви душа,

сама в дъжда.

А някой там,

без свян и срам

мечтае в сън

да бъде вън.