Десислав Начков
Погалена

В безименните ласки на нощта

денят се ражда светло окрилен,

въздъхвайки в зората потопен,

изпращащ във забрава немощта.

 

Пътека от лъчиста синева

полюшва с непринуден звън листата,

оглежда се в очите на росата

и слива се с на слънцето зова.

 

Далече над планинските чела

щастливи птици плуват в небесата,

поклащани на вятър от ръката

дървета са разперили крила.

 

Тревите като свежо кадифе

танцуват в своеволие и забрава

и летен дъх цветята съзерцава,

разстлал се над зеленото поле.

 

Омайна песен пее утринта,

подкрепяна от цялата природа,

хармония изпълва небосвода

и пръска се в лъчи и светлина.

 

Отиде си притихнала нощта;

остави само спомен и росата;

презираща на дните суетата

дали ще се завърне вече тя?