Десислав Начков
Раздвоение

Във скута на едно безсънно утро

погледнах наша снимка и видях;

Ти беше там — усмихната уютно,

но себе си до тебе не познах.

 

Мираж ли беше всичко или някак

човека, който гледаше към мен

бе същият, но твърде непонятно

ми бе присъствието му тук във този ден?

 

Загледах се във снимката тревожно,

не можех да повярвам на това:

Бях с теб тогава и не е възможно

да не позная себе си сега.

 

Къде съм аз и има ли надежда

да седна пак във снимката при теб,

да мога пак безстрашно да погледна,

обичания малък наш портрет?

 

Познавам го и завист непочтена

прокрадна се в душата ми за миг,

и тайно пожелах си да съм него,

и да ме гледаш ти като преди.

 

От себе си неволно се отрекох;

дано така заслужа любовта,

която взе ми онзи от портрета

и хвърли ме в жестока самота…

Във скута на едно безсънно утро

погледнах наша снимка и разбрах;

ти беше там — усмихната уютно,

и искаше ми се при теб да бях.