Орлин Крумов
Тридесет километра в секунда

Накратко казано, всички пътници в автобуса пътуваха гратис. Когато провери и последния от тях, контрольорката се замисли.

— Ужасна история — оплака се тя на шофьора. — Нямат билети, нямат пари да си платят глобата, а отгоре на всичко се правят, че не чуват…

— Не е толкова страшно — отговори мъжът зад волана и отхапа от кифлата си. — Ти по-добре се хвани здраво, че наближаваме завой. Ето сега…

И той се наклони надясно. После наляво, така силно, че едната му обувка стигна до средата на предното стъкло.

— Аз пък не усетих никакъв завой — промърмори контрольорката. — Какво става днес?

— Нищо. Днес е като вчера и онзи ден… Въртя кормилото, натискам газта. Движа се със скорост тридесет километра в секунда…

— Тридесет километра в секунда? Не е ли опасно?

— Това е най-безопасната скорост. Скоростта, с която се движи Земята около Слънцето. Слез и ще видиш…

Контрольорката затвори очи и се метна през вратата. Отвори очи и дълго примигва. Отвън автобусът изглеждаше странно, или по-скоро никак не изглеждаше. Нямаше гуми, джанти и каросерия, дори боята му липсваше.

— Какво се чудиш? — рече шофьорът. — Купили са го от чужбина, но в последния момент, по невнимание, го заменили с партида ножчета за бръснене. Така че самият автобус липсва, а ние се движим със скоростта, с която се върти Земята около Слънцето… Сега разбра ли?

— Аха… — жената се огледа. Наоколо се ширеше безкрайно поле.

— Но къде са улиците, кварталът, в който бяхме?

— Няма улици, няма квартал. Има ги само на план, но в действителност още не са построени.

— А хората от автобуса къде изчезнаха?

— Те са обитателите на квартала. Колкото го има него, толкова ги има и тях. Нереален квартал — нереални хора… Но, хайде да поседнем. По план тук е последната спирка, а под сянката на онова незасадено дърво има една нескована пейка. Да идем там, че слънцето напече.

Двамата седнаха на нескованата пейка под сянката на незасаденото дърво и той й предложи парче от своята кифла. Сетне започнаха да дъвчат на празен ход, защото кифлата бе купена от сладкарницата на комплекса, а тя бе толкова реална, колкото и всичко останало…