Иван Вазов
Ековете

Скиталец беден по светът,

аз не намерих никой път

душа — душа си да излея,

да кажа за какво копнея

без колебанье и без страх:

тук укор вдигнах, тамо смях.

И злобна ярост ме връхлете,

и викнах: „Вий, кои без жал

убихте моя идеал

и моя бог, да сте проклети!“

 

Но чух там отзив: „Клетий! Клетий!“

II

Отидох в тъмните гори:

„На вас, извиках, поне мога

да изповядам, кат на бога,

пожара, дето в мен гори.

В мен има демон, демон страшни:

аз искам щастие, но то

не е ни в корист, ни в злато,

ни в мир, ни в радости домашни…

Аз друго търся, като луд,

но страх ме е да бъда чут:

Аз искам: слава, слава, слава!“

 

И екът рече: „Лава… лава!“

III

Бегах в задрямалия дор

и рекох: „Слушай мойта бол!

Аз мрачен сьм, но ощ съм млад,

в мен злото всичко не погуби,

аз търся в тоя красен свят

душа да любя — да ме люби,

душа, но чиста от разврат,

душа без маска, без преструвка,

що дава нектара без яд

и на гореща си целувка

не туря никаква цена…

За таз душа, душа една,

бленувам, мисля и лудея.“

 

Но екът рече: „Де я?… Де я?…“

IV

В усои страшни се найдох,

де вятър даже не дохажда:

„Усои диви, аз дойдох

със мойта мъка, с мойта жажда.

Вий нямате ли у нас кът

затулен, таен от светът,

къде поетът да отдъхне,

да найде тишина и мир,

къде сърце му да заглъхне —

да няма струни, ни кумир, —

където бремето да снема?“

 

И аз чух отзив: „Нема!… Нема!…“

V

Дойдох в пространното море,

де нищо не цъфти, не мре.

„Море! Вълни! Стихия, вечност!

Дълбоки бездни, безконечност!

Кажете ми: Що е живот?

Що е човек? И кой го праща

в света за мъки, скръб и пот?

Защо той мре, защо се ражда?

Къде е висшата му цел?

Дали в задгробния предел?

Или в борбите на живота?

Или на страстите в хомота?

Защо е той — безсилн роб —

от люлката до самий: гроб

проклет за битка непрестайна?“

 

Морето рече: „Тайна!… Тайна!…“