Светлозар Игов
Недовършената равносметка на Карел Чапек

Последната голяма творба, над която работи Карел Чапек, е романът „Животът и творчеството на композитора Фолтин“. Умира, преди да я довърши. „Довършва“ я съпругата му Олга Шейнпфлугова, която в послеслова разказва края, така както го е споделял с нея Чапек. Можем да приемем достоверността на подобен край, макар и с известни уговорки. Защото според логиката на изкуството, една творба крие изненади дори за самия автор. Първият, който би оспорил тази концепция, би бил навярно самият Чапек — рационалистът, който с такава страст разобличаваше всякакви ирационалистки концепции за творчеството. (Което не му попречи да напише „Поет“.) Чапек едва ли би допуснал възможността един писател да не знае края на творбата си, макар че много негови творби са изградили внушението си именно върху загадката на края. И макар в ред творби на писателя да чувствуваме като че някакви колебания именно във финалното решение, липсата на формална завършеност на „Животът и творчеството на композитора Фолтин“ съвсем не прави този последен плод на Чапековия талант непълноценен. Критиката дори смята, че малко са творбите на Чапек, в които писателят заема така категорична оценъчна позиция. Впрочем, неправилно би било да мислим, че позицията на Чапек в други негови творби е колеблива. Многозначността на художествените решения, които предлага Чапек, са не плод на идейно-художествена нерешителност, а функция на прагматичната философия, която споделя. Онова, което изследователите наричат релативизъм и перспективизъм, у Чапек е в същност израз на неутолимата му страст към познание. Чапек ни учи, че истината е винаги по-богата от привидността. Че тя трябва да се проверява многостранно и многократно. Че самата истина е многостранна и многозначна.

Повествователният похват в „Животът и творчеството на композитора Фолтин“ напомня познатата от философската му трилогия („Хордубал“, „Метеор“, „Обикновен живот“) перспективистка конструкция — едно и също събитие е видяно от няколко различни гледни точки. Тук дори броят на гледните точки е увеличен — осем души дават своите „показания“ за „случая Фолтин“. Но, макар и да откриват в различна степен „истината“ за него, техните данни не си противоречат, а по-скоро се допълват взаимно до изграждането на истинския лик на „композитора“ Фолтин. Така, за разлика от някои предишни творби на Чапек, където „истината“ сякаш се губи между различните гледни точки, тук истината не само не се взаимоотрича от различните погледи към нея, а се изгражда с удивителна последователност. За да превърне познавателния проблем в морален. Различните свидетели — от училищния приятел и съпругата до „колегите“ — музиканти, — разбира се, виждат Фолтин от различна перспектива, в различна степен проникват в човешката му същност, а и различни страни от него ги засягат. Но всичко това не само не релативизира образа на Фолтин, а спомага за по-пълноценното морално-психологическо извайване на същността му, разголва до корен неговата псевдотворческа натура.

Най-много догадки у читателя, естествено, предизвиква разказаният от Олга Шейнпфлугова финал — след „премиерата“ на „операта“ на Фолтин „Юдит“, която една шегобийска компания организира в някакво филмово студио, злощастният „композитор“ полудява. Последен негов „свидетел“ е трябвало да бъде директорът на лудницата, където е откаран полуделият, а може би и съкрушен от разкриването на истината за себе си Фолтин. Разбрал ли е в същност тази истина той? И истината ли е неговата лудост? Думите на Шейнпфлугова, че погребението е трябвало да предизвика трогателно съчувствие към една похабена човешка съдба, дават основание да се предполага, че в края на творбата Чапек е искал да смекчи с известни хуманистични интонации суровата присъда, която изрича над самозвания „гений“. Казва се дори, че в неговото злополучно творение „има нещо“ — „две зърна“ истинско изкуство. Но се оказва, че дори тези „две зърна“ са плагиатство от починалия студент-музикант.

С други думи — Чапек съвсем не смекчава строгата си художествена присъда над Беда Фолтин. Защото „не е важно какво има в нас, а какво ще направите от него“, както казва скромният корепетитор Ян Троян, който не само дава най-зрял професионален коментар на „творбата“ на Фолтин, но и един по-разширен размисъл за същността и функциите на изкуството. А този размисъл до голяма степен изразява и собствените възгледи на Чапек за изкуството и неговата мисия.

„Изкуството е труд и само труд.“ Но и още нещо. Освен талант и труд — изкуството е и всеотдайност. Не може чрез изкуството да служиш на себе си, трябва да се отречеш от себе си в името на изкуството. „Дяволът никога не настоява да служиш на него, а само на самия себе си.“

Спомнете си, че Чапек започва да пише своя последен роман в дните след позорното мюнхенско съглашение и ще се усъмните дали идеите на този „камерен“ роман са толкова затворени в сферата на изкуството и индивидуалната психология. Ето с каква горчивина Чапек коментира историческите събития, докато пише психологическия си роман: „Нещата не са чак толкова зле: нас не са ни продали, а са ни дали даром… Всичко това свидетелствува за прогрес: вместо военно насилие, насилие без употреба на оръжие… За делото на мира никаква чужда жертва не е излишна“.

Не само не толкова далечната връзка между тези мисли и проблематиката за изкуството и саможертвата, поставена от Ян Троян, ме кара да мисля, че „Животът и творчеството на композитора Фолтин“ не е само роман за изкуството, а още по-малко за несподелената любов към него. В безобидния на пръв поглед маниак Беда Фолтин, който смята себе си и иска и другите да го смятат за композитор, се крие една не съвсем безобидна демонична енергия (неслучайно най-умно размишляващият върху „случая Фолтин“ Ян Троян призовава сатаната при обяснението му). Подобни енергии вече бродеха из Европа и то не съвсем безобидно. Чапек беше ги предусетил. И знаеше, че преди да се озоват в лудницата, тези енергии могат да превърнат света в нещо по-страшно и кърваво от лудница.

Освен романа за злощастния композитор Фолтин българският преводач е включил в настоящото издание и две дузини непечатани досега у нас разкази на Чапек от „джобните“ му цикли, както и своеобразната анекдотична къса проза, наречена „подразкази“. Но несъмнено гръбнакът на това издание е последният роман на Чапек, който е и единствената (като изключим някои драми) по-значима творба на големия чешки писател, все още непозната на българския читател. Разкриващ нова перспектива в творчеството на Чапек, този роман показва колко много е имал още да казва писателят на хората. Но вместо гадания какво би казал още, нека се взрем по-дълбоко в онова, което е казал. И то стига за размисъл.